сряда, 4 май 2011 г.

= = = 5 = = =


Тео ми подаде бутилката, след като ловко измъкна тапата и червената кръв сякаш кипна. Пих на големи, жадни глътки със затворени очи. После пи и той. Легна до мен и внимателно ме прегърна. Аз се сгуших до гърдите му и осъзнах, че мога да стоя така цяла вечност. Моето езическо божество, моята липсваща част, моето ново начало… Не исках да мисля, да предвиждам, да предначертавам нашето „заедно”, исках само да вярвам в него.
- Ще бъде трудно, Ида, - Тео галеше косата ми – трябва да се уча на толкова много неща, но смятам, че съм готов за това. Писна ми да скитам сам, да разговарям със себе си и да се залъгвам, че всичко ми е наред. Ти също си объркана, нали? Трябва да се държим един за друг и да се научим да се обичаме. Не е нужно да ми отговаряш, мъниче, просто си лежи.
Аз и не мислех да отговарям. Душата ми беше препълнена и безмълвна – беше ме обзел онзи мой възторг, от който губех ума и дума.

Какво стана после ли? Лежахме си така до тъмно, говорихме, пихме, смяхме се и аз си мислех, че животът не може да е по-хубав. Такива мигове объркват възприятията на човека. Карат го да вярва в неща, които са толкова крехки и неуловими, че са невъзможни в своята същност. Няма щастие, хора, това е поредната химера, поредната гавра с нашите души! И истинска любов няма! Няма чувства, които да изпълват сърцето задълго, да носят екстаз и покой. Щастието е като крило на пеперуда, която докосва лицето ти – случайно, без да иска, за някакви си миличастици от секундата на целия ти съзнателен живот. Докато разбереш и пеперудата отлетяла. Лицето ти пази смътен спомен от докосването. Мястото пари с някаква необяснима енергия и топлина, която изпълва всяка твоя частичка до болка. Плачеш непрестанно, за да отмиеш паренето, но то, уви, само се усилва. Боли, боли, боли, ти плачеш и се питаш защо? Та нали е само едно мимолетно усещане, което дори не е логично да повлияе на съдбата ти със своята хаотичност и невъзможност?! Но каква ли логика има в любовта? Логика. Любов. Любов. Любов. Толкова ни е нужна – повече от нас самите. Гоним я, търсим я, чакаме някоя заблудена пеперуда да гравитира около болното ни от самота сърце и когато това се случи…! Оставаме още по-самотни, защото веднъж сме познали пълнотата, сливането с друга душа, с друго тяло, с други мисли и усещания.. познали сме красотата на невъзможната любов, след която има само болка и блудкави спомени. Блудкави, защото нищо не е по-истинско от голото тяло до теб, попило твоите сокове. / твоята същност.

С Тео дори не се любихме тогава. Имахме нужда да разтворим душите си – мълчали твърде дълго; да излекуваме страховете си, да бъдем истински един с друг. Някъде към 9 часа на вратата се почука. В караваната влезе Мишката и се ухили щастлив:
- Боже, колко сте хубави така! Страхотия! Обичайте се, деца мои – в това е смисълът. Ида, след малко ще дойде моята Лора – тя изгаря от нетърпение да ви запозная. Тео, нямаш нищо против да си спретнем малко купонче, нали? Само ние четиримата – малко вино, малко тревица…
- Добре, приятел, звучи обещаващо. Ти какво направи с ръкописа ми?
- Занесох го сутринта на Мартен. Тоя кретен е много досаден понякога, но умее да „надушва” добрите книги. Определи ми среща след два дена, за да ми каже мнението си. Аз смятам, че книгата е разкошна – най-доброто, което си писал до сега. Не казах на Мартен името ти и „неизвестният автор” май допълнително подразни апетита му. Чувствам, че този път ще ти провърви!
Тео не каза нищо, само седна на масата и мълчаливо взе да свива цигари. Мишката извади от джоба на якето си тефтер и молив и ми каза да не мърдам:
- Така блажена и щастлива ми се иска да те нарисувам. Ще скицирам радостта и страховете, които панически бягат от теб.

Мишката унесено си говореше и рисуваше лист след лист. Аз се чувствах жертва на странен заговор – този град, атмосферата, хората, цветът на небето, думите…. Всичко това сякаш съществуваше, за да ме накара да прогредна, да се отърся от своите демони. Не знам колко време стоях застинала на дюшека, наметната с мексиканското одеало и загледана в Тео. Опитвах се да разгадая мислите му, да разбера дали е с нас, с мен, или някъде из смазващо горещите и красиви пясъци със своите мисли.

Няма коментари: