събота, 21 май 2011 г.

= = = 9 = = =


Плаках дни наред. С баща ми бяхме сринати. Обвинявахме се за смъртта й. Не му показах писмото, за да не го травмирам повече. В ума ми се загнезди страха и започнах внимателно да се наблюдавам. Очаквах да полудея всеки миг. Татко се затвори в себе си, четеше много и почти не говореше. Дните ни минаваха машинално – бяхме се превърнали в две привидения. Това продължи докато не навърших 17 години. Тогава, един ден, срещнах Миса. По-точно тя ме потърси. Почука се на вратата вкъщи, аз отворих и тя стоеше пред мен – Миса-прорицателката. Помоли ме за чаша вода. Дадох й. На тръгване тя ми благодари, хвана ме за ръката и след като я подържа известно време ми каза: „Време е да вземеш живота си в ръце! Ще полудееш, само ако го позволиш. Изгони страха и бъди себе си, Ида! Майка ти ще се радва да те види силна.” Миса ми се усмихна мило, обърна се и си тръгна. Гледах безмълвно след нея – дългата й шарена пола се диплеше във въздуха и тя сякаш плуваше, а не вървеше. Косата й, небрежно прибрана под широкопола сламена шапка, беше като искрящо злато. Не можах да определя дали е млада или стара – с грациозна походка, като на девойка, с мъдри очи на 100-годишна … тази жена ме порази. Срещнах я още няколко пъти и все във важни за мен моменти. Последният път беше точно преди да тръгнем за Литан. Тя сякаш ни очакваше на гарата. Преди да се метнем на товарния вагон, Миса се появи от нищото, притисна ръката ми в дланите си и ми каза: „В Литан те чака щастие, голямо щастие!” Нямах време да й отговоря каквото и да било, защото Мики ме издърпа вътре във вагона, в който с Вера вече се бяха качили. Помахах й с ръка и си помислих, че майка ми я изпраща – всеки път, когато имам нужда от насърчение и истина.

Тео ме слушаше и поглъщаше всяка моя дума. Надявах се, че не съм го изплашила много с налудничавите си разкази. Споменах и за смъртта на баща ми. Когато навърших 18 той загина в автомобилна катастрофа – връщал се от работа и някакъв пиян тип беше помел колата му от пътя. Това окончателно ме откъсна от родния ми дом и от тогава все търсех… нещо.. някого...
- Ами, това е в общи линии. Не искам да скапвам вечерта или нещо такова, просто исках да ви разкажа за себе си. Това са нещата, които са ме разтърсили и са ме изместили в непонятни за мен коловози… Обичам ви, приятели! Обичам този град! Обичам този въздух и всички тези хора! Тео, а теб те обожавам!
Седнах в скута му и го притиснах силно. Започна някакво страхотно парче и го грабнах за ръката – исках да танцуваме лудо. Веднага. Той се усмихна и „влезе” с мен в музиката. Мишката и Лора и те станаха, а скоро ни последваха и други от посетителите на ресторанта. Въздухът се наелектризира от толкова много емоции – носеше се любов. Изведнъж в съзнанието ми се яви образът на мама – усмихната, каквато си я спомням: „Ида, слънчице мое, гордея се с теб!” Лицето на мама преля в това на Миса, а накрая пред очите ми застанаха сините очи на Лора. Тео ме вдигна и завъртя във въздуха и всичко се разми. Остана само щастието.
Едвам се прибрахме до караваната. Бяхме скапани от танците. Спахме направо с дрехите, плътно притиснати един в друг. „Да не забравя утре да помоля Тео да ми разкаже за себе си” тази беше последната ми мисъл преди да отплувам в обятията на съня.
* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *

Няма коментари: