сряда, 4 май 2011 г.

= = = 6 = = =


„Влез в моя свят на демони и писъци
Тук танцувам сама.
Музиката е наркотична,
Виждаш ли колко съм красива..
Косата ми, устните, пръстите – всичко мое те зове
Сърцето ми вече хлопа на вратата на твоето сърце.
Ключът е в мен, но искам сам да ми отвориш
Чуваш музиката, нали?
Тези очи, знаеш, че те са моето езическо божество, моите демони притихват пред тях – молят им се… ”

Много, твърде много се бях отнесла от тревата. Говорех на глас, увита в мексиканското одеало, боса, в средата на караваната. Тео, притихнал ме наблюдаваше. Не знаех дали мислено отвръща на моите излияния, но се чувствах прекрасно, че ги споделям. Мишката и Лора отдавна (поне на мен ми се струваше отдавна) си бяха тръгнали. Лора много ми хареса. Спокойна, обута в зелени джинси, уверена в своя живот – с прекрасни сини очи. Мишката я рисуваше във всяка своя картина – виждаше я в пламъка на свещта, в гнездото на червеношийката, в неоправеното легло и празния стол в средата на стаята… Лора беше неговата вселена, Мишката беше вселената на Лора…
Тео стоеше прав до мен и държеше поредната цигара:
- Как си, малка Ида? Искаш ли да ти разкажа приказка? Не мога, защото ти си най-красивата, която някога съм знаел. Какъв е твоят край? Щастлив? Объркан? Тео силно смукна от цигарата. Аз я взех от пръстите му и ги целунах един по един. Усетих го как потръпна:
- Приказката е истинска, нали?
Мигът се разтегли във времето. Нали знаете какво е? Случвало се е на всеки. Бяхме като вцепенени – сякаш се виждахме за първи път. Изпивахме се с поглед, събличахме се и се прегръщахме с поглед, подарявахме си бъдещето с поглед. Телата ни се докосваха с напрежението на невъзможната любов. Аз исках да притежавам Тео, да го прогоня от живота си, да му бъда робиня… знаех, че така и ще бъде. Тео целуваше косата ми, заплиташе между пръстите си кичури и дишаше учестено. Той ме желаеше тогава по-силно отколкото можеше да понесе. Аз го притиснах към себе си и останахме така дълго – вкопчени един в друг.

Нощта се изтърколи покрай нас без да й обърнем внимание. Бяхме обсебени един от друг.
-          Хайде да идем да се разходим – Тео стоеше пред огледалото в импровизираната баня на караваната – имам чувството, че изглеждам някак различно…, но не знам кое точно ми е различното.
-          Според мен в очите ти има щастие и черното им не е толкова тежко. Това те прави различен – щастието. – аз се излежавах блажено и се стремях да попия цветовете и ароматите на мига – къде ще отидем?
-          Можем да отидем до часовниковата кула да вземем останалите и да си направим разходка из гората. Ще ти хареса. Гората е сякаш от някоя приказка.
-          Тук всичко е като от приказка. Влюбена съм в това място. Влюбена съм в теб.
Тео ме целуна и се зае да ме облича, сякаш бях малко дете:
-          Защо идвате чак сега тук? Мишката каза, че ви е очаквал още преди няколко месеца.
-          Защото Вера беше в клиника – лекува си нервите. Знаеш за майка й .. На Вера й се отрази доста зле бягството на старата Мей. Светът й рухна изведнъж, изгони Мики, направо полудя.. Беше й трудно да се справи, но Мики е вълшебник – умее да я връща към живота!
-          Готова си, малка Ида. Можем да тръгваме, нали?
Вместо отговор го целунах по клепачите. Излязохме и се запътихме към кулата. Лицата по улиците вече ми бяха познати.
-          Мис обича ли сладолед? – беше негърът с пленителната усмивка.
-          Обичам шоколадов.
-          Тогава за щастливата мис един шоколадов сладолед! Заповядай. Подарък от мен.
-          Много ме глезите в този град. Как да ви се отблагодаря?
-          Просто с една усмивка, мис. Една красива усмивка.
Усмихвах се, разбира се, че се усмихвах. Демоните ми бяха изчезнали. Сякаш никога не ги е имало. И „старата Ида” я нямаше. Изядохме сладоледа двамата с Тео. Целувките ни после бяха шоколадови. В кулата се бяха събрали доста хора. Освен Мишката, Вера и Мики, там бяха някакви приятели на Мишката – художници. Скоро се появи и Лора. Тя ме поздрави топло и ме повика настрана – искала да поговорим:
-          Ида, харесва ли ти тук?
-          Да! Невероятен град, а всички вие сте направо вълшебници! Дойдох тук просто така, а сега мисля, че няма да мога да си тръгна никога.
-          Не, Ида, човек трябва да пътува. Не ти препоръчвам стоенето на едно място. Ние с Мишката заминаваме след седмица към пустинята. Искаш ли ти и Тео да ни придружите? – сините й очи ме пронизваха и сякаш искаха да ми кажат нещо повече он думите й.
-          Да, разбира се, но трябва да попитам Тео – може да си има някаква работа.
-          Добре, Ида, попитай го, но трябва да дойдете. Ще отидем на едно много специално място.
Лора ме остави замислена. Говореше като Миса – прорицателката а това беше обещаващо.
-          Тя ги нарисува. Не съм аз – Мишката с гордост ме сочеше. Приятелите му художници обсъждаха очите на стената – очите на Тео.
-          Ида, всички смятаме, че имаш талант да рисуваш. Защо не помислиш по въпроса? Може би това е нещото, за което си призвана? – Мишката отново се опитва да ми помага. Обичам го.
-          Моите очи? – Тео ме прегърна – толкова ли тъжни бяха?
-          Нарисувах ги, когато остави зеления плик и си тръгна. Помниш ли какви ти ги наговорих?
-          Да. Помня. Адски ме смути. Затова избягах така. Малка, прекрасна, Ида! Вече знам, че те обичам. Това е.

Няма коментари: