Момичето на моста,
което е вперило поглед в реката
и стиска ръце във юмруци,
и силно жадува водата....
момичето, скрило в очите си
най-синия цвят от небето,
заплело в косите си
най-злите вълни на морето...
Това момиче чака Нощта,
смее се диво и шепне –
кълне за любов, изгаря сърца....
и пее за дните заветни,
когато реката бе просто река,
ръцете галеха, не търсеха камък,
на моста стояха щастливи деца
и си играеха на “татко и мама”...
Мостът се наведе към реката,
искаше да я прегърне цяла,
тя копнееше отдаване.....
сляха се...
а момичето...
...не съм го виждала отдавна...
