сряда, 27 април 2011 г.

=== 4 ===


Клубът беше в един краен квартал – с тесни улички и много дървета. Повървях малко и стигнах до стара каравана, паркирана под голям, клонест дъб. Вътре светеше. Не знам защо, но ми се прииска да вляза. Почуках. Никой не отговори. Заобиколих караваната и погледнах през прозореца отстрани – май нямаше хора. Върнах се до вратата. Почувствах се изгубена, изоставена – трябваше да се приютя вътре. Натиснах бравата и вратата се отвори. Огледах се наоколо – беше тихо и тъмно. Бях сама. Влязох и затворих след себе си. Проснах се на големия дюшек, който беше застлан с мексиканско одеало, и запалих джойнт. Клоните на дървото протягаха пръсти към прозореца и ми шепнеха нещо. Не ги разбирах. И себе си не разбирах. Би трябвало да се страхувам, но на мен изобщо не ми пукаше какво може да се случи. Пуших и си говорих на глас – сама на себе си. Разказах си приказката за „старата Ида”, но този път не се натъжих, а заспах като бебе.

Слънцето ме изтръгна от съня. Беше сутрин. Огледах се. В първия момент не можах да разбера къде съм. Бях завита с мексиканското одеало, якето ми лежеше на близкия стол, а бутилката вино – неотворена, беше поставена на масата и искреше на слънцето, като прясна кръв. Вратата на караваната се отвори. Отвън влезе свеж въздух и потоци от светлина.
-          Добро утро! Ходих за кафе. Ще пиеш, нали? Освен, ако не искаш да отворим виното – на вратата стоеше Тео.
-          Значи тук живееш? – не знаех какво точно да кажа – Май трябва да ти се извиня, че вчера нахълтах в караваната ти.
-          Няма за какво да се извиняваш. Добре ли спа?
-          Да, прекрасно! Сънувах шарени сънища – сигурно е от одеалото. О, по дяволите! Мишката не знае къде съм!
-          Напротив. Знае. Когато се прибрах и видях, че спиш тук, ги намерих в The Crowsи го предупредих. Хайде, че кафето ще изстине.
Тео седна на дюшека и ми подаде едната чаша. Аз се облегнах на стената. Кафето приятно дразнеше обонянието ми, но имах нужда от нещо по-силно. Седях с лице към Тео и не смеех да го погледна. Той съвсем спокойно отпиваше от чашата си – сякаш цялата тази ситуация беше в рамките на обичайните неща.
-          Хей, Ида, какво има? Какво става? – Тео остави кафето си на земята и седна по-близо до мен.
Аз цялата треперех. Изведнъж ме беше нападнал образът на „старата Ида” и всичко ми се стори адски безнадеждно и далечно:
-          И ти ще си отидеш някой ден, нали? И ти ще ме изоставиш! Никой няма да обича „старата Ида”, никой няма да я разбере…! Трябва да тръгвам, докато не съм пожелала да остана с теб завинаги. Трябва да тръгвам!
Станах, взех якето от стола и докато го обличах от него падна снимката – онази, от тефтерчето на Мишката. Съвсем бях забравила за нея. Златисти дюни, мексиканско одеало, постлано на пясъка, бутилка вино, кутия цигари и Тео – с листи и химикал в ръка. Не гледаше към обектива, а някъде вътре ве себе си. Така черното на очите му беше още по-плътно. Въртях снимката в ръцете си: „Може ли човек да бъде по-щастлив? Сигурно! Но коя е липсващата част? Дано я откриеш, приятелю!”. Дата 7 юли, някъде из Мексико.
- Често правя такива пътувания. Тръгвам са с караваната си, без определена посока и с едничката цел – да довърша поредната си „болна” книга. Проблемът е, че пиша само за себе си, а хората си имат достатъчно грижи, за да се товарят и с моите. Затова съм неуспял писател. Онова, в зеления плик, който ти дадох, беше последният ми роман – най-поносимият до сега. Не си тръгвай!
Тео стоеше до мен готов да ме спре:
-          Не знам какво ще излезе, но ако ти си липсващата част, имам ли право да те загубя, точно когато съм те открил?
Аз се отпуснах на дюшека:
- Отвори виното, моля те. Трябва да пия. И не бой се, нямам сили да изляза от тук – нямам и желание.

=== 3 ===


-          Какво ти става? – Мики ме хвана за ръка и ме затегли обратно на масата.
Тресях се цялата. Имах нужда от цигара – от най-обикновена цигара. Мишката ме изведе навън – в градината-галерия и ми запали една. Плачех, не можех да спра. Плачех, за да ми олекне. Седнахме под едно дърво. Сгуших се в Мишката, както в доброто старо време, и постепенно притихнах.
-          Знаеш ли защо се разревах, защо крещях на Вера?
-          Всеки се страхува от огледалата, когато не е намерил себе си – само това ми каза Мишката и ме целуна по челото.
Бях му благодарна, че не се опитва да ме поучава и да критикува начина ми на живот. Той добре знаеше, че ще е безсмислено. Появи се собственикът на ресторантчето и повика Мишката, за да оправят сметката. Аз останах седнала под дървото и зачаках. Вера и Мики излязоха. Тя не ми се сърдеше. Клекна до мен и ме прегърна:
-          Не се притеснявай. Всичко е наред. Знам, че понякога съм ужасна и направо се чудя как ме търпиш. Ти си страхотна!
-          Да бе, страхотна съм, няма що! – не ми се говореше, пък и честно казано не се чувствах кой знае колко виновна за избухването си.
Мишката се появи с бутилка вино, съпроводен от усмихнатия собственик:
- Госпожице, това вино е специално за вас. Ще ви помогне да се отпуснете и да забравите, - плешивият добряк ми се усмихваше окуражително. Благодарих му – беше толкова мил след врявата, която вдигнахме в ресторанта му.

Разхождахме се дълго из града. Мишката постоянно се спираше по улицата, за да поздрави някого. Запозна ни с един художник, с един продавач на сладолед – млад негър с пленителна усмивка; с двама улични музиканти, които ми се сториха доста отнесени. Аз вървях, здраво стиснала бутилката с вино, и се опитвах да не мисля за нищо определено. Исках просто да се наслаждавам на мига. Чувствах се защитена в пазвите на този град, милвана от светлините и музиката, приласкана от залязващото слънце и бледите му отражения в очите на минувачите. „Дали е възможно човек да намери спокойствие, душата му да е пълна от щастие, истина и любов и той да е в съзнание да посрещне това!?? Само смъртта ли носи сладък покой? Не може ли съзнателният ни живот поне малко да се доближи до бляновете и надеждите?” Точно тогава не мечтаех за нищо конкретно, нямах ясни виждания за бъдещето си, нито желания, които да удовлетворявам. Просто имах нужда от вяра, от спирачки, за да спра да се нося по течението. Вера и Мики предложиха да отидем в „The Crows да слушаме някакви местни блусари и да пием бира. Влязохме в клуба точно когато обявиха началото на сешъна. Имаше доста хора, насядали по земята или върху боядисани в червено варели. Някои пушеха джойнт и припяваха. Взехме си по бира и застанахме близо до сцената. Музиката – протяжна като следобеден дъжд, изпълваше въздуха и ни разнежи. Мишката приближи до мен:
-          Знаеш ли, Ида, понякога си мисля за нас. Хубаво ни беше заедно, нали? Защо трябваше да стане така? Дори се обвинявам, че не успях да ти дам сигурност, да ти помогна да намериш своята цел, да се помириш със себе си…
-          Спри. Не говори така. Вината си е само моя. Ти си прекрасен човек и добре, че се отърва от мен. Аз самата трудно се понасям – непостоянна съм, нерешителна, или пък се хвърлям в нещо без да мисля много. Това щеше да ти тежи, повярвай ми. Сега си щастлив, нали? Уравновесен. Рисуваш добре, продаваш, имаш си момиче – щастлив си. Не мисли за мен и за миналото – няма смисъл да се обръщаш назад.
-          Просто се тревожа за теб, Ида. Ти си толкова крехка. Трябва ти защита, опорна точка, наръчник по летене – не само желание за него. Искам да те нарисувам когато ти кажеш. Съгласна ли си?
-          Добре. Ще ти позирам. С крила или без?  - целунах Мишката по бузата и  излязох да глътна малко въздух, и да остана сама.

петък, 22 април 2011 г.

.................


Сетих се за зеления плик. Дали да не го отворя? Бях го сложила в края на дюшека. Приседнах. Докато все още се колебаех, в стаята влезе Мишката. Скочих да го прегърна, но той замръзна на мястото си. Очите му възбудено шареха наоколо. Той видя зеления плик, после ръцете ми – черни от въглена. Взираше се в рисунката на стената: „Тео ли е идвал? Кога?”
-          Значи се казва Тео. Някак си не му отива – изправих се пред Мишката – Няма ли да ме прегърнеш?
-          Разбира се, извинявай, - обичах допира на силните му ръце – отдавна ли ме чакате?
Успокоих го, че и без това сме имали нужда от почивка. Той кимна разбиращо и погледна с усмивка към Вера и Мики:
-          Пак ли са заедно?
-          Нали знаеш – просто не могат един без друг. Вера дори твърди, че ако намерят старата Мей жива, те с Мики ще се оженят. Луда работа!
-          Че какво толкова! Още ли си против брака?
-          Мисля, че да. Пък и не мога да си представя мъжа, на когото бих се обрекла за цял живот. Трябва да влезеш в Лабиринта с някой много специален човек и…
-          Това ти проблемът на тебе – знаеш ли изобщо какво търсиш? А и защо си представяш брака, като стая за двама – без врати и прозорци? – Мишката разпалено жестикулираше срещу мен. Разбрах, че си е същият. Разделихме се преди повече от година. Аз бягах от отговорности, а той искаше да се оженим. „Виж какво, само на 23 години съм. Не желая толкова рано да приключа с всичко” – горе долу това му казах и хукнах „освободена” да гоня своите сапунени мехури.
-          А да, без малко да забравя – Мишката прекъсна накъсаните ми спомени – Тео ли остави този плик? – очите му сочеха към дюшека.
-          Да, той го остави. Странно приятелче имаш – появи се от нищото и изчезна без дори да ми се представи!
-          Ако искаш, ще ви запозная. Виждам доста впечатлена си останала. Не знаех, че рисуваш толкова добре.
Мишката намекваше за дълбоките, черни очи, които го гледаха от стената.
-          Ами, нищо работа! Просто съчетание от качествена трева и подходящ за случая мотив – стараех се да звуча безразлично и май успях.
-          Да, зная я твоята трева на какво е способна – ухили се Мишката – наистина, страшно се радвам, че най-после дойдохте. Липсвахте ми.
Поговорихме още малко. Той ми разказа как се запознал с Лора. Няколко дни, след като пристигнал в Литан, излязъл извън града да се разходи и да събере хубави дървета за въглени. Там видял едно красиво момиче да се пече голо на следобедното слънце. Лора била съвсем сама, но не се притеснила от непознатия. Разговаряли докато се стъмнило. Той я изпратил до дома й и си определили среща на същата поляна на сутринта – в 5.30. Изгревът ги заварил любещи се (на това място дискретно се позахилих) и така нататък… Мишката беше щастлив и аз нямах търпение да видя момичето, виновно за неговото състояние.

Събудихме Вера и Мики и излязохме да хапнем. Градът ми се стори познат. Вървях уверено по уличките и несъзнателно се взирах в очите на хората – търсех черното. Не видяхме нито един просяк, нито един прекалил с дозата – все едно това беше най-образцовото място на континента. Усмихнати хора се радхождаха замечтано, от кафенетата и баровете струеше приглушена музика – музика из целия град. Мишката ни заведе до една открита галерия – кокетна градина, пълна със скулптори и графики. Графиките бяха на Мишката – харесаха ни. Той каза, че продавал изгодно картините си - най-после беше намерил себе си и мисля, че рисуваше по-добре от всякога.
Седнахме в малко уютно ресторантче, точно до галерията. Обслужи ни лично собственикът – дребничък, плешив човечец, голям почитател на Мишката и неговите картини. Бяхме единствените посетители и затова разговаряхме шумно и се хилихме до насита на стари преживелици. Изпихме доста вино с обяда и Вера изведнъж се разкисна – настоя веднага да тръгнем да търсим майка й. Мишката каза, че срещал няколко пъти старата Мей и тя изглеждала много добре, но от 2-3 месеца не знаел къде е:
-          Похвали се, че вече е чиста, но още не била готова да се срещне с миналото си. Вера, миличка, не насилвай нещата. Когато реши, майка ти сама ще те намери – Мишката тихичко говореше на Вера, която скочи от масата.
-          Не била готова! Когато тя реши! Ами аз? Какво съм аз за нея? Минал!? Е да. Не струвам колкото една добра доза! Писна ми!!! – Вера се строполи до съседната маса и се разрева. Не понасях истериите й – разбирах я, съжалявах я, но се натъжавах, когато я видех такава. Натъжавах се за самата себе си. Изведнъж си представих „старата Ида” след двадесетина години – все още безпътна, бездомна, объркана, да си свива поредната цигара, малко след като са я изритали на улицата поредните й хазяи. Косата на „старата Ида” е безцветна и проскубана, зъбите – оредели, тялото – развалина, очите – воднисти и празни… Грозна, грозна картинка…
-          Вера, млъкни! До гуша ми дойде! Имай милост!
„Ръцете на „старата Ида” треперят, дрехите висят по нея, мирише на мухъл, на алкохол, на цигари – вони на труп. Опитва се да си тананика нещо, но думите й бягат – мозъкът е отказал отдавна… цигарата свършва, а кошмарът – свършва ли се някога безплодното съществуване!?? Смърт? О, да!”
-          Вера, стига, престани! – бях я сграбчила за раменете и силно я разтърсвах, но по-скоро, за да мога да се отърся от гадните видения.
Вера се стъписа и млъкна.

- ТОВА СЕ СЛУЧИ В МОЯТА ГЛАВА -

Започвам да публикувам тук моя така наречен "роман". Далеч съм от идеята, че е роман, но нещо от вътре ме човърка да го довърша... пък каквото стане... писанието го започнах в далечната 2000 година... та така... започвам.

* * *

Пристигнахме в Литан рано сутринта. Помня, че беше 17-ти август. Измъкнахме се от товарния вагон, с който пътувахме гратис, и веднага тръгнахме да търсим Мишката. Нямаше хора по улиците – градът още спеше. Малки магазинчета, кафенета, игрални зали, някакъв музей, едно училище (та кой учи сега!?), множество аптеки и частни клиники, Mc Donalds, разбира се, и най-накрая – ето я, часовниковата кула. Изкачихме се догоре – Мики, Вера и аз (Ида). Мишката не беше там. Мики сви цигара. Пушихме/саскахме мълчаливо. Бяхме скапани от дългия път. Часовникът не работеше. В електрическото му тяло живееха паяци. Хиляди паяци. Тревата беше добра – отпуснахме се. Мики каза, че отива да пусне една вода и се изгуби някъде из лабиринтите на кулата. Вера легна в скута ми и заговори за майка си. Страхуваше се, че ще я намери умряла от свръхдоза. Разплака се – винаги плачеше, щом заговореше за майка си. Аз се опитах да я успокоя, че старата Мей сигурно вече не се друса, а продава цветя на някоя кокетна уличка – както винаги е мечтала. Вера не ми отговори. Беше заспала. Мики се появи – носеше някаква чанта. Каза, че намерил нещо като стая на долния етаж. Вдигнахме Вера и се завлякохме там. На земята имаше огромен дюшек с протрито войнишко одеало. Разхвърляни книги, бутилки, рисунки с въглен, огнище в средата и купища боклуци. Вера и Мики заспаха прегърнати на дюшека, а аз си свих нова цигара. Не ми се спеше. Бях превъздубена. „В Литан те чака щастие, голямо щастие!” – това бяха думите на Миса – вещицата, която никога не грешеше. Взех да ровя из чантата, която Мики беше намерил. Една моряшка фланелка, четка за зъби, бельо, сив пуловер и тефтерче – явно Мишката си бе в града. 

От тефтерчето паднаха няколко страници:
„Отброявам секундите, тиктакам,
ровя в паметта си,
пренареждам мислите…
Трябва да запаля огън,
за да имам въглен за картината,
която се ражда в мен…”     
-          2 януари, 4.30 сутринта при Лора (Обичам я!)
„Изгревът ни завари голи,
любещи се, така както ти пожела.
Ще идвам преди всеки изгрев,
Щом това те прави щастлива! ”

Сега разбрах, защо Мишката го няма – беше при Лора. Подредих страничките обратно в тефтера. Стана ми малко неловко, че видях тайните записки. Щях да си мълча. Човек се чувства уязвим, когато хората знаят прекалено много неща за него.
Снимка. Имаше някакво посвещение на гърба й, но не видях нито него, нито образа, защото чух стъпки. Хвърлих тефтера в сака, а снимката машинално прибрах в джоба на якето си. На входа на помещението стоеше някакъв мъж. Непознат. Той видя спящите Вера и Мики и ми направи знак да отида при него. Приближавах се бавно, за да имам време да го разгледам. Червен пуловер, протрити сини джинси, жълти кецове. Помислих си, че външният му вид е доста смехотворен. Предложих му от цигарата си, но той поклати отрицателно глава: „Не сега, друг път, сега имам друга работа.” Попита ме дали знам къде е Мишката и кога ще се върне. Казах му, че и ние го чакаме и изобщо не сме го виждали от няколко месеца. Мъжът извади от раницата си, която чак сега забелязах, обемист зелен плик и ме помоли да го предам на Мишката – без да се ровя в съдържанието му. За момент изпитах желание да възразя, че не съм любопитна и не се бъркам, където не ми е работа, но се сетих за тефтерчето и замълчах. Мъжът каза, че сега си тръгва и аз чак тогава го удостоих с по-внимателен поглед (до тогава съсредоточено пушех).

Нещо сякаш ме удари, мозъкът ми блокира, отнесох се и изключих къде се намирам. Дали от цигарата, не знам, но очите на мъжа ми се сториха адски черни, силно вдълбани в черепа и страшно красиви. Моите плахи и възхитени очи не бяха виждали други такива. Стоях глупаво вторачена в човека и изтърсих: „Очите ти истински ли са? Защото ми изглеждат почти невъзможни. Искам ги. Аз бих могла да им се кланям като на божество. Мога да стана езичница, заради черната магия, която носят…” После млъкнах. Мъжът ме гледаше с любопитство, но само каза: „Явно тревата ти е доста добра,” и си тръгна. Аз грабнах един въглен и върху най-бялата и неизлющена стена започнах трескаво да рисувам. Трябваше ми много черно, много плътно и тежко черно. Захвърлих остатъка от въглена и се отдръпнах назад. Зави ми се свят. Разбрах, че съм била омагьосана от очите на мъжа. Трябваше да ги видя отново.

сряда, 20 април 2011 г.

Насаме

- Пак сме самички, казвам и котаракът пронизително измяуква в съгласие. Протяга се дъъъълго, точи си ноктите в червената табуретка и започва да се оглежда за женска…, само че в апартамента той е единствената котка, както аз съм единственият човек. Отивам в кухнята, паля цигара, наливам си пълна чаша с кола (а толкова мразя кола)… Hable Con Ella - Алмодовар ги разбира нещата - мъжът трябва да говори с жената, дори когато нея я “няма”… дори и котаракът го прави, но те котките от край време знаят всичко.
Налудничаво ми е някак си. Чувам колите по булеварда - свистят целенасочено и анонимно, кой знае за къде са се разбързали всички…? Котаракът май е разгонен. Взимам го на ръце и излизаме на терасата. Държа го, защото има склонност към летене - вече два пъти опита и Слава Богу, успешно. След втория път ограничих разходките му по терасата - сега го надзиравам постоянно. Горкият. Одра ме по ръката зверски. Иска женска. Не му се сърдя. Никой не иска да е сам, пък бил той и котка.
 Наливам си още кола - шушти приятно в чашата и чак ме гъделичка в корема. Телефонът не звъни. Музиката спря. Всъщност е доста спокойно, само старият немски хладилник боботи. Видях преди малко, че тревата е пораснала - красиви зелени бебета… съвсем скоро ще станат големи, зелени змейове, които разказват магически приказки… растат със секунди… нали има слънце - радват се. Добре че преди три дни нарисувах с тебеширите онова слънце, иначе още щеше да вали. Не ме кефи да се чувствам като в тропиците, и без това рядко излизам…
От цигарата ми горчи на гърлото, но отчаяно чакам някой да се върне. По-спокойно ми е когато не съм сама, тогава съм по-склонна към уединение…
- Пак сме самички, казвам на котарака и духвам свещта… бях я запалила в случай, че дойдеш… обичам. … лека нощ….

кратка вокална пиеса за един мъж, една жена и два мобилни телефона…

ж - Здравей. Аз съм. Какво правиш?
м - Ей! Здрасти! Амиии… нищо не правя всъщност.
ж - Аха. Обаждам се само да те чуя как си…
м - Днес съм ок. Поработих малко и сега почивам. Хайде да ми дойдеш на гости! Искаш ли?
ж - Всъщност… амиии… не. Няма да дойда.
м - Защо!?!
ж - Защото ми се иска да ме обичаш и да изрисуваш тялото ми с тайнствени плетеници - като твоите…
… мълчание… очаквано и тягостно…
ж - Чу ли ме?
м - Да… за плетениците и … за .. другото… трудно ми е да го повторя, защото… не знам… може да си права. Не идвай. Сама ли си сега у вас?
ж - Сама съм, но не те каня на гости.
м - Няма ли да ми отвориш когато дойда?
ж - Ти няма да дойдеш.
м - Защо говориш така!? Вече дори си обух обувките. Готов съм.
ж - За какво? Аз мога да изляза всеки момент.
м - Аз ще те намеря.
ж - Защо ще го правиш?
м - За да изрисувам тялото ти с плетеници… и…
ж - И?!?
м - Когато се видим, ще ти кажа останалото…
ж - Ще ми хареса ли когато го чуя?
м - Не знам. Дали в думата “обич” с теб влагаме едно и също нещо?!
ж - И аз не знам… обърках се… толкова много думи… и все са неточни.. непълни…
м - Прекалено често си в мислите ми, за да те лъжа…
ж - За какво да ме лъжеш? Каза ли нещо?
м - Обичам те. Сега го казах.
ж - Няма да излизам никъде. Искам да се целуваме.
м - Идвам.
ж - Зная. Ти ли звъниш на вратата?!
м - Аз.
ж - Обичам те. Влизай. Отключено е…

Една цигара време

Едни стъпки се стопиха в мрака. Тя се облегна на стената и запали цигара. Виждах я добре. На светлината на уличната лампа лицето и изглеждаше восъчно. Плътните и устни потрепваха. Беше студено. “Спокойно. Само не започвай да ревеш. Ето. Всичко е наред. Пушиш си, спокойна си, след минутка си отиваш у дома... недей! Не се разплаквай! Моля те! Няма за какво. Не си струва. Нали точно това искаше – той да си тръгне...”

Наблюдавах внимателно движенията й. Единият крак, опрян на стената, нервно потропваше; ръката с цигарата, отмерено се приближаваше към устните и после тръсваше пепелта; другата ръка се гушеше в джоба на палтото. Лицето – все така восъчно, дори малко по-восъчно, по-бледно, по-трептящо... “Ето! Малко ти остава и ще ревнеш! Мамка му! Обичай го, но не плачи. Той си тръгна. Това е. Не искай друго. Така трябва да бъде. Знаеш. Зная ли!? Какво зная? Зная само, че в момента умирам от студ, крещи ми се до полудяване, пуша някаква скапана цигара и него вече го няма.. Ето, това зная и изобщо не ми харесва! Боли по дяволите, толкова много боли...

Погледнах си часовника. Тя закъсняваше. За пореден път. Всъщност... както винаги. В такива моменти все се питах само аз ли, от двама ни, изпитвах копнежа да бъдем заедно... по-скоро, колкото се може по-скоро. Винаги подранявах за нашите срещи в сладостно очакване... и когато тя накрая се появеше с леко изкривена усмивка и някакво си извинение... ставаше ми блудкаво, размито, безсмислено... чакането, копнежът ми.. лишени от осъществяване....

Хайде! Стегни се! Хвърли проклетата цигара, вземи си такси и по-бързо се прибирай. После един душ и в леглото. На сутринта нещата ще са други... по-хубави... ще видиш... Ако много ти се прииска, можеш да покрещиш под душа... водата пречиства, а сънят носи забрава... след време ще ти е смешно, ще се питаш какво толкова си намирала в него... Хайде! Добро момиче. Тръгвай си.

Тя хвърли цигарата. Стъпка фаса и се отправи към таскиметровата стоянка. Аз тръгнах срещу нея. Лицето й вече не беше восъчно. За секунда погледите ни се срещнаха:
- Той си тръгна.
- Тя не дойде.
Таксиметровият шофьор се провикна от колата си:
- За къде сте, пиленца? ...
- Ние сме пеша, - хванах я за ръка и просто тръгнахме...