петък, 22 април 2011 г.

- ТОВА СЕ СЛУЧИ В МОЯТА ГЛАВА -

Започвам да публикувам тук моя така наречен "роман". Далеч съм от идеята, че е роман, но нещо от вътре ме човърка да го довърша... пък каквото стане... писанието го започнах в далечната 2000 година... та така... започвам.

* * *

Пристигнахме в Литан рано сутринта. Помня, че беше 17-ти август. Измъкнахме се от товарния вагон, с който пътувахме гратис, и веднага тръгнахме да търсим Мишката. Нямаше хора по улиците – градът още спеше. Малки магазинчета, кафенета, игрални зали, някакъв музей, едно училище (та кой учи сега!?), множество аптеки и частни клиники, Mc Donalds, разбира се, и най-накрая – ето я, часовниковата кула. Изкачихме се догоре – Мики, Вера и аз (Ида). Мишката не беше там. Мики сви цигара. Пушихме/саскахме мълчаливо. Бяхме скапани от дългия път. Часовникът не работеше. В електрическото му тяло живееха паяци. Хиляди паяци. Тревата беше добра – отпуснахме се. Мики каза, че отива да пусне една вода и се изгуби някъде из лабиринтите на кулата. Вера легна в скута ми и заговори за майка си. Страхуваше се, че ще я намери умряла от свръхдоза. Разплака се – винаги плачеше, щом заговореше за майка си. Аз се опитах да я успокоя, че старата Мей сигурно вече не се друса, а продава цветя на някоя кокетна уличка – както винаги е мечтала. Вера не ми отговори. Беше заспала. Мики се появи – носеше някаква чанта. Каза, че намерил нещо като стая на долния етаж. Вдигнахме Вера и се завлякохме там. На земята имаше огромен дюшек с протрито войнишко одеало. Разхвърляни книги, бутилки, рисунки с въглен, огнище в средата и купища боклуци. Вера и Мики заспаха прегърнати на дюшека, а аз си свих нова цигара. Не ми се спеше. Бях превъздубена. „В Литан те чака щастие, голямо щастие!” – това бяха думите на Миса – вещицата, която никога не грешеше. Взех да ровя из чантата, която Мики беше намерил. Една моряшка фланелка, четка за зъби, бельо, сив пуловер и тефтерче – явно Мишката си бе в града. 

От тефтерчето паднаха няколко страници:
„Отброявам секундите, тиктакам,
ровя в паметта си,
пренареждам мислите…
Трябва да запаля огън,
за да имам въглен за картината,
която се ражда в мен…”     
-          2 януари, 4.30 сутринта при Лора (Обичам я!)
„Изгревът ни завари голи,
любещи се, така както ти пожела.
Ще идвам преди всеки изгрев,
Щом това те прави щастлива! ”

Сега разбрах, защо Мишката го няма – беше при Лора. Подредих страничките обратно в тефтера. Стана ми малко неловко, че видях тайните записки. Щях да си мълча. Човек се чувства уязвим, когато хората знаят прекалено много неща за него.
Снимка. Имаше някакво посвещение на гърба й, но не видях нито него, нито образа, защото чух стъпки. Хвърлих тефтера в сака, а снимката машинално прибрах в джоба на якето си. На входа на помещението стоеше някакъв мъж. Непознат. Той видя спящите Вера и Мики и ми направи знак да отида при него. Приближавах се бавно, за да имам време да го разгледам. Червен пуловер, протрити сини джинси, жълти кецове. Помислих си, че външният му вид е доста смехотворен. Предложих му от цигарата си, но той поклати отрицателно глава: „Не сега, друг път, сега имам друга работа.” Попита ме дали знам къде е Мишката и кога ще се върне. Казах му, че и ние го чакаме и изобщо не сме го виждали от няколко месеца. Мъжът извади от раницата си, която чак сега забелязах, обемист зелен плик и ме помоли да го предам на Мишката – без да се ровя в съдържанието му. За момент изпитах желание да възразя, че не съм любопитна и не се бъркам, където не ми е работа, но се сетих за тефтерчето и замълчах. Мъжът каза, че сега си тръгва и аз чак тогава го удостоих с по-внимателен поглед (до тогава съсредоточено пушех).

Нещо сякаш ме удари, мозъкът ми блокира, отнесох се и изключих къде се намирам. Дали от цигарата, не знам, но очите на мъжа ми се сториха адски черни, силно вдълбани в черепа и страшно красиви. Моите плахи и възхитени очи не бяха виждали други такива. Стоях глупаво вторачена в човека и изтърсих: „Очите ти истински ли са? Защото ми изглеждат почти невъзможни. Искам ги. Аз бих могла да им се кланям като на божество. Мога да стана езичница, заради черната магия, която носят…” После млъкнах. Мъжът ме гледаше с любопитство, но само каза: „Явно тревата ти е доста добра,” и си тръгна. Аз грабнах един въглен и върху най-бялата и неизлющена стена започнах трескаво да рисувам. Трябваше ми много черно, много плътно и тежко черно. Захвърлих остатъка от въглена и се отдръпнах назад. Зави ми се свят. Разбрах, че съм била омагьосана от очите на мъжа. Трябваше да ги видя отново.

Няма коментари: