Гледам те и виждам в очите ти и себе си, и баща ти,
виждам обаче най-вече ТЕБ самата! :)
четвъртък, 17 декември 2009 г.
накъсаници в главата ми,
чета стари писма...
тогава бях друга
млада, истинска, нахална...
Сега съм само истинска -
чувствам се млада,
но белите коси са предатели
нахална съм, но битовизмът задушава...
* * *
Плъзгам очи по белите покриви на къщите,
плъзгам мисли към себе си - предишната...
сегашната не ми е интересна толкова,
след време ще се захвана да разнищвам сънищата й...
сегашната е с план-график за деня,
предишната... със списък от мечти живееше...
чета стари писма...
тогава бях друга
млада, истинска, нахална...
Сега съм само истинска -
чувствам се млада,
но белите коси са предатели
нахална съм, но битовизмът задушава...
* * *
Плъзгам очи по белите покриви на къщите,
плъзгам мисли към себе си - предишната...
сегашната не ми е интересна толкова,
след време ще се захвана да разнищвам сънищата й...
сегашната е с план-график за деня,
предишната... със списък от мечти живееше...
понеделник, 27 април 2009 г.
неделя, 15 февруари 2009 г.
15.02.2009
Не искам да слушам теории разни
за своя живот, за живота на другите.
Той е такъв, какъвто си го направим -
нито по-лош, нито по-хубав.
* * *
Уморена от безсъние нощта ми
кротко прилягва във скута на утрото
със меки пръсти то приласкава я -
топли като бебешки устни.
Говорят си тихо, почти съзаклятнически,
бързат да изрекат всичко
* * *
Между разперените пръсти на дърветата
изтича всичкото униние на зимата
тя се опитва да си тръгне, тъжно крета,
подплашена от дръзкорозовия цвят на сливата.
Изпращам й целувка. Ще ми липсват
студените дни, когато сгушени вкъщи
с цветя прозорците изписвахме
и с тайни заклинания за слънце.
за своя живот, за живота на другите.
Той е такъв, какъвто си го направим -
нито по-лош, нито по-хубав.
* * *
Уморена от безсъние нощта ми
кротко прилягва във скута на утрото
със меки пръсти то приласкава я -
топли като бебешки устни.
Говорят си тихо, почти съзаклятнически,
бързат да изрекат всичко
* * *
Между разперените пръсти на дърветата
изтича всичкото униние на зимата
тя се опитва да си тръгне, тъжно крета,
подплашена от дръзкорозовия цвят на сливата.
Изпращам й целувка. Ще ми липсват
студените дни, когато сгушени вкъщи
с цветя прозорците изписвахме
и с тайни заклинания за слънце.
сряда, 21 януари 2009 г.
20 ноември 1997 г.
За първи път ми е. Влез. Не ме оставяй сама. Не ми позволявай да заспя. Не и тази вечер. Не и този път. Остани. До сутринта, за цяла седмица, колкото искаш. Само остани.
Влез в моята стая, разхвърляй вещите ми, прочети книгите ми, за да ме познаеш. Послушай моята музика, чуй моя смях, за да ти стане след това по-трудно да си отидеш.
Един приятел ми каза, че в стаята му расте трева – ти вярваш ли в такива неща? Вярваш ли, че съм способна да те намразя, само защото те обичам повече от себе си!?
Чуваш ли колко вълшебно пее нощта? Само за нас. Виждаш ли хилядите таласъми, които дебнат нашето щастие!? Сега си тук. А утре? Върви по дяволите! Не се връщай! Не влизай вече в моя дом.....Ще ми трябват няколко живота, за да подредя вещите си,....за да свикна отново да слушам музика сама.....
Влез в моята стая, разхвърляй вещите ми, прочети книгите ми, за да ме познаеш. Послушай моята музика, чуй моя смях, за да ти стане след това по-трудно да си отидеш.
Един приятел ми каза, че в стаята му расте трева – ти вярваш ли в такива неща? Вярваш ли, че съм способна да те намразя, само защото те обичам повече от себе си!?
Чуваш ли колко вълшебно пее нощта? Само за нас. Виждаш ли хилядите таласъми, които дебнат нашето щастие!? Сега си тук. А утре? Върви по дяволите! Не се връщай! Не влизай вече в моя дом.....Ще ми трябват няколко живота, за да подредя вещите си,....за да свикна отново да слушам музика сама.....
7 февруари 2001 г.
МАЛКА ИСТОРИЙКА
Малкото пластелинено човече наднича из-зад шкафа и ми се плези. Има червени раздърпани косички и големи уши – зелени на цвят. Изплезих му се и аз и го повиках да си играем. “Да, да, че пак да ми дърпаш ушите – не искам!”, отвърна ми троснато и избърса пластелинените си сополи в ръкава на ризката. “Не е вярно. Не съм ти дърпала ушите! Защо си измисляш? И стига си се цупил, иначе днес няма да ти дам бонбон...” – така хитро го изнудих да излезе от скривалището си и да дойде при мен. Човечето оставяше малки пластелинени следички по пода и малко се притесняваше, че цапа, но аз го успокоих с една широка, окуражителна усмивка. Червената му коса припламна на екрана на компютъра ми когато го приближи. То приседна на крайчеца на клавиатурата и любопитно се вторачи в монитора:
- Какво пишеш днес?
- Мъничка историйка за теб , му казах и човечето хлъцна от изненада:
- За мен? И какво правя аз в тази историйка?
- Ами разни весели неща: ядеш плодов сладолед на клечка; имаш си шарени балони и с тях летиш над малкия ни град, говориш си с птиците и облачетата...
- Чакай, чакай...аз такива неща не мога да правя – нали съм от пластелин! Е, бих искал да мога да ям сладолед, но знаеш, че от него ще се вкочаня и няма да мога да се движа; не мога и да пия горещ чай – той ще ме размекне и ще трябва да лежа цяла седмица.......а толкова много обичам чай от ябълка с канела......Веднъж пих такъв – нали си спомняш...и тогава ти ми помогна да се оправя...
- Да сещам се – беше се промъкнал до чашата ми и докато успея да те спра ти започна да се размекваш. Хе-хе и как протестира когато те сложих в хладилника....
Да, да, знаеш ли колко мрачно и студено е вътре – лесно ти е на теб – можеш да правиш каквото си поискаш, а аз...
Човечето посърна и се загледа тъжно пред себе си. Реших да го оставя да потъгува и да допиша историйката му. Бях стигнала до разговора му с една чайка, която се казваше Джонатан Ливингстън и му разкриваше тайните на летенето: “Всичко, което се иска от теб, за да полетиш, е Вяра!” Така му каза Джонатан и се стрелна високо в небето. Направи една красива спирала и му помаха за довиждане: “Вяра...Вяра.....Вяра в собствените сили....сили....Вяра......” Вятърът отнесе последните думи, но пластелинената душа на човечето вече знаеше Голямата тайна на летенето.
- Ей, за мен ли продължаваш да пишеш? - То се беше измъкнало от тъжното настроение и отново игриво въртеше очичките си по екрана.
- Да, за теб. И ако днес си послушен ще има ментов бонбон и приказка за Лека нощ.
- О, страхотно! Колко си мила! Разбира се, че ще слушам. Ще гледам през прозореца сивите гълъби и ще си мисля къде ли ходят по цял ден, какво виждат толкова отвисоко, дали небето се сърди когато го гъделичкат с крилата си...... Ще слушам.
Човечето скочи от клавиатурата и седна тихичко на перваза на прозореца. След малко съвсем забравих за него и отново се пренесох в малката историйка.Сега То се излежаваше блажено на едно пухкаво облаче и ядеше плодов сладолед на клечка – от най-хубавия небесен сладолед. Видях Го как се усмихва и как по брадичката му се стичат ягодови струйки, а то ги събира с езиче. Да, малкото пластелинено човече беше щастливо. Като си изяде сладоледа, То стана и зарея поглед в синята шир – беше готово да полети. И го направи. Имаше Вяра......
Вечерта дадох на човечето голям ментов бонбон, завих го с любимото му шарено одеалце /моя носна кърпичка/ и започнах да му чета историйката. То слушаше притихнало и в очичките му се роди Мечта. Казах му “Лека нощ”, изгасих лампите и също си легнах /с моя Мечта/. .... Сънувах как двамата се реем в небето, яхаме пухкави облачета и си купуваме най-вкусния плодов сладолед от небесния магазин; сънувах и Джонатан, който ни взе със себе си и ни показа магията и силата на Вярата.
Събудих се щастлива. пластелиненото човече беше приседнало на възглавницата ми и се усмихваше:
- Извинявай, но исках да ти благодаря за моята историйка! Ако знаеш само какви красиви неща сънувах.........летях….и ти беше с мен……
Знам.
Малкото пластелинено човече наднича из-зад шкафа и ми се плези. Има червени раздърпани косички и големи уши – зелени на цвят. Изплезих му се и аз и го повиках да си играем. “Да, да, че пак да ми дърпаш ушите – не искам!”, отвърна ми троснато и избърса пластелинените си сополи в ръкава на ризката. “Не е вярно. Не съм ти дърпала ушите! Защо си измисляш? И стига си се цупил, иначе днес няма да ти дам бонбон...” – така хитро го изнудих да излезе от скривалището си и да дойде при мен. Човечето оставяше малки пластелинени следички по пода и малко се притесняваше, че цапа, но аз го успокоих с една широка, окуражителна усмивка. Червената му коса припламна на екрана на компютъра ми когато го приближи. То приседна на крайчеца на клавиатурата и любопитно се вторачи в монитора:
- Какво пишеш днес?
- Мъничка историйка за теб , му казах и човечето хлъцна от изненада:
- За мен? И какво правя аз в тази историйка?
- Ами разни весели неща: ядеш плодов сладолед на клечка; имаш си шарени балони и с тях летиш над малкия ни град, говориш си с птиците и облачетата...
- Чакай, чакай...аз такива неща не мога да правя – нали съм от пластелин! Е, бих искал да мога да ям сладолед, но знаеш, че от него ще се вкочаня и няма да мога да се движа; не мога и да пия горещ чай – той ще ме размекне и ще трябва да лежа цяла седмица.......а толкова много обичам чай от ябълка с канела......Веднъж пих такъв – нали си спомняш...и тогава ти ми помогна да се оправя...
- Да сещам се – беше се промъкнал до чашата ми и докато успея да те спра ти започна да се размекваш. Хе-хе и как протестира когато те сложих в хладилника....
Да, да, знаеш ли колко мрачно и студено е вътре – лесно ти е на теб – можеш да правиш каквото си поискаш, а аз...
Човечето посърна и се загледа тъжно пред себе си. Реших да го оставя да потъгува и да допиша историйката му. Бях стигнала до разговора му с една чайка, която се казваше Джонатан Ливингстън и му разкриваше тайните на летенето: “Всичко, което се иска от теб, за да полетиш, е Вяра!” Така му каза Джонатан и се стрелна високо в небето. Направи една красива спирала и му помаха за довиждане: “Вяра...Вяра.....Вяра в собствените сили....сили....Вяра......” Вятърът отнесе последните думи, но пластелинената душа на човечето вече знаеше Голямата тайна на летенето.
- Ей, за мен ли продължаваш да пишеш? - То се беше измъкнало от тъжното настроение и отново игриво въртеше очичките си по екрана.
- Да, за теб. И ако днес си послушен ще има ментов бонбон и приказка за Лека нощ.
- О, страхотно! Колко си мила! Разбира се, че ще слушам. Ще гледам през прозореца сивите гълъби и ще си мисля къде ли ходят по цял ден, какво виждат толкова отвисоко, дали небето се сърди когато го гъделичкат с крилата си...... Ще слушам.
Човечето скочи от клавиатурата и седна тихичко на перваза на прозореца. След малко съвсем забравих за него и отново се пренесох в малката историйка.Сега То се излежаваше блажено на едно пухкаво облаче и ядеше плодов сладолед на клечка – от най-хубавия небесен сладолед. Видях Го как се усмихва и как по брадичката му се стичат ягодови струйки, а то ги събира с езиче. Да, малкото пластелинено човече беше щастливо. Като си изяде сладоледа, То стана и зарея поглед в синята шир – беше готово да полети. И го направи. Имаше Вяра......
Вечерта дадох на човечето голям ментов бонбон, завих го с любимото му шарено одеалце /моя носна кърпичка/ и започнах да му чета историйката. То слушаше притихнало и в очичките му се роди Мечта. Казах му “Лека нощ”, изгасих лампите и също си легнах /с моя Мечта/. .... Сънувах как двамата се реем в небето, яхаме пухкави облачета и си купуваме най-вкусния плодов сладолед от небесния магазин; сънувах и Джонатан, който ни взе със себе си и ни показа магията и силата на Вярата.
Събудих се щастлива. пластелиненото човече беше приседнало на възглавницата ми и се усмихваше:
- Извинявай, но исках да ти благодаря за моята историйка! Ако знаеш само какви красиви неща сънувах.........летях….и ти беше с мен……
Знам.
11 март 1997 г.
Блус
Посиняла е кожата сякаш разложена.
Мирише на плесен.
Вкиснал е въздухът – страшна е задуха.
Пътят е тесен.
Дрънчат колелетата; след тях тичат псета.
Слънцето пари, гори.
Каруцата спира, коларят пуши, после умира,
без молитва дори.
Конете кротко пасат, после тръгват на път.
Теглят мъртвец и съдба.
Вървят без камшик, без господар и вик –
вървят по навик -
просто така.
Посиняла е кожата сякаш разложена.
Мирише на плесен.
Вкиснал е въздухът – страшна е задуха.
Пътят е тесен.
Дрънчат колелетата; след тях тичат псета.
Слънцето пари, гори.
Каруцата спира, коларят пуши, после умира,
без молитва дори.
Конете кротко пасат, после тръгват на път.
Теглят мъртвец и съдба.
Вървят без камшик, без господар и вик –
вървят по навик -
просто така.
22 януари 2001 г.
Като разстреляна съм легнала
върху гърдите на Нощта –
кожата и е ледена,
зърната ме бодат в очите
и млякото,
което се опитвам да изгълтам
има вкуса на дните,
в които ме заченаха,
родиха и ...
убиха.
Блудкаво.
Очите ми ги няма,
но пак ще ти разкажа
съня си – онзи, гадният :
тогава ме обичаше,
обичах те,
обичахме се – сънувахме заедно...
Задавих се.
Млякото потече черно и тъжно.
Спомням си, мечтая...
мъртва съм
и за нищо и никой не ми е мъчно.
върху гърдите на Нощта –
кожата и е ледена,
зърната ме бодат в очите
и млякото,
което се опитвам да изгълтам
има вкуса на дните,
в които ме заченаха,
родиха и ...
убиха.
Блудкаво.
Очите ми ги няма,
но пак ще ти разкажа
съня си – онзи, гадният :
тогава ме обичаше,
обичах те,
обичахме се – сънувахме заедно...
Задавих се.
Млякото потече черно и тъжно.
Спомням си, мечтая...
мъртва съм
и за нищо и никой не ми е мъчно.
3. ноември 2000 г.
Отчаяна съм като онзи монах, на който не му стигат дните на Земята, за да прослави Бог! Черни врани летят пред очите ми – някакво пророчество ли е това? Пустинята на съзнанието ми е по-неизбродна от всякога...... търся кервана с камилите, които носят тайните свитъци на Истината. Бедуините пазят Знанието, за да го предадат на децата си, които тичат след прашните каруци и бленуват сняг..... Аз бленувам пясъци – черни и дълбоки, които поглъщат тъгата и разраняват очите. Зимата ме плаши – познавам я, а пясъците са Тайнство, което ме ужасява. Слънцето е толкова ниско над мен, че дъхът му пари съзнанието ми. Змията на Адам и ябълката на Ева са неделимо цяло – Бедуините ги носят в себе си цял живот – това е Истината!
Разтварям се в Теб, не, по-точно те поглъщам и ти се разтваряш в мен. Сливането е неизбежно..... Така сме били орисани – да бъдем едно цяло – Адам и Ева са Вечни. Ние сме Мъжът и Жената! В нас са съзиданието и разрухата – в нас е Животът! В очите ти видях пустинята и кервана. Ти се усмихна с мъдростта на Бедуин и аз разбрах, че съм открила пътя към себе си – Ти си този път. Ти си Истината за мен самата, в теб са моите тайни свитъци. Погалих косата ти – толкова гъста и черна – като моите бленувани пясъци; впих устни в твоите и се изгубих във вихъра на пустинна буря.......... После дойде Змията – ябълка нямаше – още не бяхме готови да се възправим голи един пред друг. Сякаш знаехме всичко за себе си... Нямаше страх, само обожание. Обичахме да се гледаме – непрестанно. Откривахме се един за друг и Ябълка не ни беше нужна. Опитомихме змията и тя ни разкри Истината за себе си, разказа ни своите сънища – как Бог и дава криле и тя става негов ангел-пазител.... Ние слушахме сънищата на Змията – тя също имаше своите Тайни свитъци, но още не беше ги намерила. Тя знаеше, че когато докосне Ябълката, кръгът ще се затвори и сънят и ще се сбъдне.
Моите очи бяха изранени да те гледат; твоите длани бяха протъркани да ме галят – ние бяхме толкова силно отдадени един на друг.... , бяхме избродили толкова много от нашите пустини... , бяхме се научили да се обичаме - Истински!
Гледахме, затаили дъх, преминаващите кервани и нощем вървяхме по следите им – още топли и запазили аромата на хашиша. Бедуините имаха своя Врата към Истината и свой код за разчитане на свитъците. Хашишът не беше за нас – ние имахме нашата Любов. Пясъците ни приласкаха една вечер, танцуваха за нас и запечатаха във вековното си тяло и нашите имена. Пустинята ги изрече насън и ние се случихме наяве...... Пътят беше извървян.
Вече не помня всичко в детайли – останали са ми само аромати, песъчинки в очите и следи по тялото от твоя горещ дъх... Не беше толкова отдавна, но черните гарвани всеки ден пият по-малко от моя извор на спомените. Накрая на дните си няма да помня и това, което сега изплува случайно в съзнанието ми, но... когато с мен се свърши и с теб ще се случи същото, защото ние сме едно цяло. И ще изгорят телата ни заедно, и ще сънуваме своите спомени, и ще пръскаме Истина и Любов по земята. Мъж и Жена – ние ще станем тайнствени спътници на Бедуините, които ще продължат да водят през пустинята кервана със Тайните свитъци. Ти ще ме целуваш с дъха на вятъра и ще ме любиш с порива на пустинната буря. Аз ще се случвам в теб и така ще ни има Завинаги.......................
Разтварям се в Теб, не, по-точно те поглъщам и ти се разтваряш в мен. Сливането е неизбежно..... Така сме били орисани – да бъдем едно цяло – Адам и Ева са Вечни. Ние сме Мъжът и Жената! В нас са съзиданието и разрухата – в нас е Животът! В очите ти видях пустинята и кервана. Ти се усмихна с мъдростта на Бедуин и аз разбрах, че съм открила пътя към себе си – Ти си този път. Ти си Истината за мен самата, в теб са моите тайни свитъци. Погалих косата ти – толкова гъста и черна – като моите бленувани пясъци; впих устни в твоите и се изгубих във вихъра на пустинна буря.......... После дойде Змията – ябълка нямаше – още не бяхме готови да се възправим голи един пред друг. Сякаш знаехме всичко за себе си... Нямаше страх, само обожание. Обичахме да се гледаме – непрестанно. Откривахме се един за друг и Ябълка не ни беше нужна. Опитомихме змията и тя ни разкри Истината за себе си, разказа ни своите сънища – как Бог и дава криле и тя става негов ангел-пазител.... Ние слушахме сънищата на Змията – тя също имаше своите Тайни свитъци, но още не беше ги намерила. Тя знаеше, че когато докосне Ябълката, кръгът ще се затвори и сънят и ще се сбъдне.
Моите очи бяха изранени да те гледат; твоите длани бяха протъркани да ме галят – ние бяхме толкова силно отдадени един на друг.... , бяхме избродили толкова много от нашите пустини... , бяхме се научили да се обичаме - Истински!
Гледахме, затаили дъх, преминаващите кервани и нощем вървяхме по следите им – още топли и запазили аромата на хашиша. Бедуините имаха своя Врата към Истината и свой код за разчитане на свитъците. Хашишът не беше за нас – ние имахме нашата Любов. Пясъците ни приласкаха една вечер, танцуваха за нас и запечатаха във вековното си тяло и нашите имена. Пустинята ги изрече насън и ние се случихме наяве...... Пътят беше извървян.
Вече не помня всичко в детайли – останали са ми само аромати, песъчинки в очите и следи по тялото от твоя горещ дъх... Не беше толкова отдавна, но черните гарвани всеки ден пият по-малко от моя извор на спомените. Накрая на дните си няма да помня и това, което сега изплува случайно в съзнанието ми, но... когато с мен се свърши и с теб ще се случи същото, защото ние сме едно цяло. И ще изгорят телата ни заедно, и ще сънуваме своите спомени, и ще пръскаме Истина и Любов по земята. Мъж и Жена – ние ще станем тайнствени спътници на Бедуините, които ще продължат да водят през пустинята кервана със Тайните свитъци. Ти ще ме целуваш с дъха на вятъра и ще ме любиш с порива на пустинната буря. Аз ще се случвам в теб и така ще ни има Завинаги.......................
сряда, 7 януари 2009 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)