На един завой
колелото се заклати. На Него му беше трудно да го управлява. Помогнах му с
тялото си – движех се в неговия ритъм, в синхрон, за да уравновеся положението…
Отново караше в права линия – без колебание… Прошепна ми, че се чувства силен –
повярвах му.| Събудих се още пияна....сънувах нещо, но не помня какво...навън е студено - не ми се тръгва за работа...искам да се излежавам поне до обяд....сънувах Мария – сега си спомних...лицето и, косите... красива беше – всички Марии са красиви....с дълга, черна коса, разпиляна на вълни по голите и рамене; остро носле, сочни устни и дълбоки черни очи – красиви, обичащи, топли и пълни със смях.....да, такава беше Мария....той още я обича, знам това...., но аз не мога да бъда Мария....не съм Мария....нямам нейните ръце, гласът ми е по-дрезгав, очите ми също се смеят, но не с нейния смях.....той ме вижда до себе си, но дали ме разбира...?...дали моите очи му говорят....? Заключен е, затворен е за мен....живее с Мария в мислите си, а с мен преминава през живота наяве....не съм единствената за него....не. Ние, жените, с които той се опитва да съхрани лицето на Мария....много сме...той не запомня очите ни, гали косите ни по навик....Мария е обичала той да я гали...., усмихва ни се и ни говори нежно, защото така трябва..., но ние не сме Мария.....Той я е имал и Тя завинаги ще живее в него....той търси в нашите тела спомена за нейните рамена, меките длани и топлите коси....той не ни обича....Той обича Мария.....Тя се случва чрез нас....и щастлива ще е тази, която поне за миг му върне очите на Мария, заговори с нейния глас, пожелае го с нейната страст.... Аз дали съм била някога нечия Мария....? Не знам това, но ми се иска да е било.... чувствам се празна......всички заминават нанякъде, а аз оставам тук – да ги изпращам и да им пиша тъжни писма.... наистина не ми се става....искам да се закотвя за леглото, да сънувам постоянно, да изпадна в кома....да престана да ме има – и без това в мен няма смисъл..... Все пак ставам и се обличам – слънцето зяпа любопитно в стаята и ме дразни – понякога хич не го обичам..... стремя се към вечния мрак, към грозното в себе си....то ме привлича толкова силно, че често му ставам подвластна....мия си зъбите и избягвам да се гледам в огледалото – сутрин съм ужасна – в очите ми има едно такова нежелание за живот, че чак се плаша....мразя се! Избърсвам си лицето от студената вода. Тя попива в кърпата и все едно не съм се мила – тогава защо? Защо са тези усилия да се завлека до банята, да се спъвам по пътя – още спяща, да завъртам кранчето и да се плискам с вода!? Защо това всяка сутрин? За да изтрия лицето си само няколко секунди след това....и да пресуша усещането на кожата си за свежест и утро...? Остава и само някакъв спомен – за събуждане,....за хлад....за живина.... може би все пак има някакъв смисъл..?! Тази сутрин съм празна –ставам, пия кафе, гледам през прозореца и не виждам нищо...., паля цигара - навън е студено, но си обличам летните дрехи – не усещам режещия вятър – празна съм...на работа съм като робот – не мисля, не мога да мисля...... празна съм.... В маршрутката е препълнено с хора – няма въздух, за гърлото ме хваща клаустрофобията и едвам се сдържам да не се разкрещя – на всичкото отгоре си чета “Сърца за изтръгване”.. как искам някой да изтръгне моето сърце...искам да си почина от всякакви емоции - добри и лоши – почти го постигам напоследък...цялата тая празнота, която ме е обсебила.... Нарочно се изпразвам, за да мога когато дойде времето да съм съвсем чиста, съвсем нова и жадна за всичко около себе си – това не е защитна реакция, а осъзната стратегия за живеене и съхраняване на себе си! Сега пак си спомних за Мария..... Аз бих могла да бъда нея, тя би могла да бъде мен, всяка жена би могла да бъде Мария, но за различен мъж....., а толкова често жените искат един и същи мъж.....! Всъщност както мъжете искат една и съща жена.....?! Аз не съм искала много мъже, поне не съм ги искала истински. Дори си мисля, че нито един мъж не ме е трогвал! Това вече е тъжно! Много тъжно! Вали сякаш за последно – небето се продъни от светкавици и гръмотевици...., капките пробиват дупки в ламаринения покрив на съседната сграда и тътенът е невероятен...... Искам да съм като този дъжд.... той се изля неочаквано...първо капките бяха тихи и нежни, после се разгневиха и забързаха, а накрая..... просто вече нямаше дъжд... Асфалтът е влажен, тревите – мокри и ушмулени, птиците отново се разлетяха.....спомен за дъжд.... Иска ми се да си тръгвам вече, но не ми се прибира в празната стая....Паля цигара, пия студено кафе и чай против кашлица /смесени в една чаша/, яд ме е, че нямам непрочетена книга у дома – ще слушам музика и ще гледам в една точка – това го умея и ми е приятно....мога дори и без музика – мислите ми създават достатъчно шум в главата.... Просто Нечия Мария.......колко е просто....??!..... Поредният работен ден – сряда е, остават малко повече от 48 часа до съботата....когато ще мога да се видя с него. Вчера му се обадих по телефона...не, по-точно постъпих като глупава тийнейджърка...позвъних, той вдигна отсреща и аз затворих без да кажа и думичка дори...глупава, инфантилна постъпка...Поне сега знам, че не е заминал.. тук е и може да го срещна случайно на някоя улица – съвсем скоро... Нашите срещи винаги са такива.... минават дни и седмици...няма го, нямаме никакви уговорки..., не знам какво става с него...и точно когато започва да ми липсва болезнено, той се появява отнякъде... в заведението, в което приятелите ми са ме замъкнали насила; на улицата, по която минавам за първи път; в подлеза, в който съм се скрила от дъжда...; или е уличният музикант, чиято музика съм тръгнала да търся напосоки... Липсва ми неговия глас.... Днес случайно срещнах Марто – негов приятел е. Марто ми носи успокоение.. думите му са винаги на място, уцелва настроенията ми и лекува лошите мисли. - Хей, Сестро, как си, цвете прекрасно? - Здравей! Ами как съм?! И аз не знам! - Много мислиш, ти Сестро, много мислиш... и пак цъфтиш.... влюбена ли си? Само не ми казвай, че още си сама! - Сама съм. Не знам дали съм влюбена, Марто, но определено съм увлечена..... - Иво ли? – Сестрата се подсмихна разбиращо. Пиеше мента с мляко... поиска ми огънче.... запалих и аз цигара и седнах до него... - Иво. ..... Липсва ми. - И аз не съм го виждал напоследък – изгуби се тоя човек.... не ходи в “П.”, не излиза да свири – това вече е странно.... Монката свири сам и той не го е виждал от сума-ти време.... - Да, ходих вчера да послушам Монката ..., но нищо де..., няма значение.... - Сестро, Иво не те заслужава... знаеш го какъв е – само прехвърча от цвят на цвят – работлива пчеличка ми е той, работлива и непостоянна. Не си струва да си хабиш положителната енергия за него... кога ще ходим да танцуваме? Ще има маскарад в “П.” – в петъка. Хайде! “И. Т.” ще пускат музиката – нали знаеш, че ще е готино! - Офф, няма да мога... имам изпит в събота... ама че гадно... ще ми разкажеш после как е било! Трябва да тръгвам, Марто. Взех си билет за кино и ще закъснея, ако се моткам още... - До скоро виждане, мило цвете! Искам следващия път да те видя щастлива и задоволена! Целунах Марто по челото и тръгнах към “Дома на киното”. Вървях бавно, разглеждах хората край себе си, но лицата им се губеха... всичко се размазваше пред очите ми.... блъснах се в някаква жена; мазен, брадясал циганин подвикна след мен: ”Ще ти сцепя пичката...” – показах му среден пръст.... такива като ги чуя и побеснявам! Нима съм длъжна да му слушам мръсните приказки.... направих две крачки назад към циганина и за своя изненада му зашлевих силен шамар... той горкият направо онемя и ръката му, която лашкаше жалката му мъжественост, направо окаменя. Мъжете наоколо се разхилиха – бяха все едни такива като него – мизерни, омачкани, с тъпи погледи..... контингента от минералните чешмички край Халите – противна гледка. Продължих.Оставаха ми около 5 минути. Купих си пътьом минерална вода и хлътнах в киното. Салонът беше празен – щях да гледам “Децата на века”... за пореден път...Отпуснах се на седалката и затворих очи. Бях адски изморена. Хем ми се искаше сега да съм вкъщи, да се излежавам блажено на леглото си, хем изпитвах странна наслада да тормозя тялото си и да изпитвам неговата издръжливост. Отворих едното си око – червени седалки... множество редици празни червени седалки...пред екрана – тежка, плюшена завеса – пак червена.... и аз съм с червена тениска... някак си пасвам в този кино-салон... и аз съм празна... Влезе някакво момче, точно преди съвсем да изгасне осветлението - станахме двама... – той седна на най-първия ред, а аз бях на последния. Интересно си разделихме пространството на салона.... Филмът започна.... потопих се.... без малко да стана Жорж Санд... пушех цигара след цигара.... изнервих се.... после бавно започнах отново да изпразвам главата си от мислите.... успях.. И Жорж Санд е била нечия Мария.... само аз.... не, няма значение.., вече нищо няма значение... Плъзнах се през вратата на киното, умирах от студ и ми се ревеше – живея толкова далече, а вече е толкова късно..., а съм толкова изморена – нямам сили дори да отида до някое такси... Седнах на стъпалата пред киното да изпуша поредната цигара... Отново затворих очи – просто не искам да гледам къде се намирам,искам да се изключа, да се отнеса, да направя някаква магия... - Хей, тук си била значи! - Какво? – не смеех да отворя очи. Ами ако съвсем съм полудяла и ми се счуват гласове... неговият глас..?! - Търсих те в кината на “Славейков”, но накрая реших, че си дошла да гледаш “Децата на века”...какво ти е? Не си ли добре? Отворих очи – вече бях сигурна, че е той – Иво. Беше приклекнал пред мен и ме гледаше притеснено. Погали ми косата и ме гушна... понякога прави правилните неща и аз още не мога да разбера защо?! Не се разревах, макар че сълзите ми напираха.... нямаше да е честно да го печеля със сълзи... не обичам така... - Търсил си ме? - Да. Видях Марто и разбрах, че си на кино... липсваше ми..... - И ти на мен... Защо си толкова внимателен..? - Ами...,- той ме погледна право в очите, но не можа да ми каже нищо повече – просто ме целуна леко по устните, - хайде, да те изпратя до вас, ще ти взема такси. - Добре. Станахме и тръгнахме към булеварда. Той ме беше прегърнал и сякаш се страхуваше от допира с мен. Този път е различен... не бърза, някак изплашен е..., притеснен... Влязохме в таксито. Аз легнах в скута му и постепенно се унесох... - Стигнахме, хайде, ставай. Иво ме гушна и ме изпрати до стаята. Пред вратата ме попита: - Рошльо, защо не си оставиш косата дълга? Толкова е хубава... “Мария...? Може би... нейната коса... моята коса.... аз не искам да бъда Мария.”. - Къса ми харесва повече! Писна ми от дългата коса! Отговорих му троснато. - Ще влезеш ли? - Не. Трябва да се прибирам. Имам да довършвам някои неща.... пиша сега музика и главата ме боли от толкова много звуци... Искам до събота да съм готов – да събера групата на репетиция и да разучим парчетата... - Добре. Благодаря, че ме изпрати. Лека нощ! - Лека нощ! Знаеш ли, днес ми се струваш някак различна... сигурно, защото не съм те виждал отдавна... красива си.... искаш ли да се видим в събота? “Предварителна уговорка?! Нещо не е наред!?!” - Искам. Обади ми се на работа, за да се разберем нещо. - Ще ти звънна. Искам да те любя... само теб.... да стана част от теб.. да забравя всичко друго... Целуна ме....болезнено... и си тръгна... Ама че ден! Петък е. Сутрин. Не бързам за работа, защото реших да закъснея. Шефката няма да е много доволна, но наистина искам да закъснея... Повтарям безумната процедура на сутрешното събуждане..., после си правя кафе и го пия на терасата... с цигара. Автобусите ме изнервят. Зная пътя до офиса наизуст. Скучно ми е вече и хората да гледам, и те са едни и същи всяка сутрин. Знам тиковете им..., кой пътува с билет, кой – с карта... отегчително е... Сигурно и аз ги отегчавам, но не ме интересува... Почти не спах – сънувах през цялата нощ, въртях се в леглото и се будих на пресекулки.... Този път сънувах себе си... бях Мария и не ми хареса! Не, не бях просто нечия Мария, а онази, с дългите, разпилени коси, острото носле и красивите очи.... аз бях нея... оглеждах се в едно огледало и се питах, защо не мога да се позная... После видях него в огледалото – стоеше зад мен, обгърнал ме нежно с ръце... целуваше косите ми и ми шепнеше, че ме обича... А аз, през това време, гледах тъпо в огледалото и недоумявах какво става... Аз си бях, но защо изглеждах като Мария, и защо той ми шепнеше подобни неща...., защо ме наричаше с моето си име...?!? Моето име! Ето кое ме е смущавало цялата нощ! Образът на Мария и моето име...! Ама че комбинация! Жалко, че не мога да тълкувам сънища..., но едва ли означава нещо... просто напоследък прекалено много тормозя мозъка си с налудничави мисли.... В офиса е невероятно горещо, а навън вали сякаш потоп. Шантаво време, но ми харесва...- като мене е – променливо, само дето още не са измислили точно наука за предвиждане на настроения... През целия ден бях претрупана с работа и не ми остана време да се замислям за нещата, които се случиха напоследък. Беше някъде след 6 часа, когато телефонът иззвъня: - К. Л. добър ден! - Търся А. Той беше. Честно казано доста се учудих – не очаквах, че ще се обади, че ще спази уговорката ни. - Аз съм. Здравей. - Свободна ли си вече? Можеш ли да си тръгваш? - Да. След половин час мога да изляза. - Добре. Ще те чакам на телефоните на Университета. Става ли там? - Става. Ще дойда до 40 минути. - Значи..... ще се видим... - Да. Хайде чао! - Чао. Разговорът протече сухо... звучахме глупаво и двамата – той също не вярваше, че се е обадил и си уговаряме среща. Наша си среща – с точен час, с определено място.... Той вече чакаше, когато отидох на телефоните. Оглеждаше нервно хората, пъхнал ръце в джобовете на панталона си. Махнах му от другия край на улицата и когато се приближих до него, усетих колко изнервена съм и аз. Гледахме се втренчено няколко секунди – сякаш се виждахме за първи път. После той мълчаливо ме хвана за ръка и ме поведе към парка “Заимов”. Вървях без да се питам какво става, къде отиваме, защо всичко е толкова странно... вървях и си спомнях съня си... наяве липсваше огледалото..., а толкова ми се искаше да се погледна отстрани.... В парка седнахме на една от поляните. Нямаше хора наоколо, само разни кучета притичваха насам-натам. Продължавахме да мълчим... не усещах липсата на думите, постепенно се бях успокоила, нервността ми я нямаше вече. Той, обаче, още трепереше... имах чувството, че всеки момент ще се разкрещи. Запали цигара. Все още държеше ръката ми..., поисках да си дръпна от цигарата...., всмукнах дълбоко и си представих, че това е неговото тяло... изсмуквах силите му.. - Заминавам. – накрая той проговори. – Заминавам и не знам дали да се радвам... - Кога? – не знаех за какво точно говори, но ме прониза странна болка... все едно ме разделят с някой, който никога не съм познавала, но винаги е бил част от мен... все едно някой ми открадваше сънищата... - След седмица. Заминавам ... при сестра ми. Предложили са й работа в Лондон и тя ме извика при себе си.... можела да уреди да свиря в някой клуб... - Това е чудесна новина! /”дрън-дрън! Какво чудесно има, когато те изоставят преди началото на нещо... болка... пак... е, поне съм свикнала...”/ - Аз не искам да заминавам! Не и сега! - Защо? Какво има? Нали преди време ми беше казал, че искаш да се махнеш.., да отидеш да свириш някъде далече, да видиш Индия, Куба... нали искаше да странстваш....?? - Пак искам, но не искам да пътувам сам. Намерих нещо в себе си, което си мислех, че съм убил завинаги. Обичам те. Звучи налудничаво, на мен самия ми е трудно да го приема, но е така. Обичам те, мило. - Ами...., не знам... не знам какво... объркана съм... наистина звучи налудничаво..., не мога да .... Сънувах един сън.... ти вече ми каза, че ме обичаш...., но аз бях друга... – ти приемаш ли ме такава, каквато съм? Познаваш ли ме? Такава ли ме обичаш или имаш някакъв образ за мен... ? Той не ми отговори. Гледаше ме втренчено и стискаше и двете ми ръце в своите. Стискаше ги силно, почти болезнено. Целуна ме по устните, но някак уплашена ми се стори тази целувка, някак срамежлива..., май наистина от обич... - Трябва да ми повярваш! Знам, че ще ти е трудно да го направиш..., знам добре какъв съм и какво ти причинявах.... доста усилия положих, докато се преборя със себе си... не знам дали ти ме обичаш, но зная, че ако замина далеч и не те видя никога повече, ще полудея... Не искам да умирам за втори път! Толкова трудно се върнах към себе си.... - Аз не мога да замина с теб. Просто не мога. Тук ме задържат много неща, макар че напоследък доста се замислям дали си струват. Заминаха най-скъпите ми хора, имам само работата и стаята в С. г., но и те са толкова несигурни... Да, стремях се към твоята любов, но сега, когато ми казваш, че ме обичаш..., се питам дали това означава нещо за мен... Извинявай, но не мога да ти вярвам.... та аз не вярвам на себе си! - Ти си истинска. Затова те обичам – точно такава, каквато си. Ти не искаше да бъдеш с мен, само защото ме желаят толкова много други момичета.... онази нощ, когато се любихме.., аз наистина усетих любовта... не съм се излъгал – знам това.., защо да не опитаме??? - Нищо няма да се получи, - изведнъж започнах упорито да се съпротивлявам и да бягам от любовта му, към която се бях стремила месеци наред, - трябва да оставим нещата такива, каквито са сега. Ти замини. Ще видиш, че и без мен ще се чувстваш добре. Отваря ти се страхотна възможност. Замини. Можем да си пишем.... Той стискаше ръцете ми все по-силно. Прегърна ме: - От какво се страхуваш? Нима съм се излъгал? - Обичам те, но това е без значение.... - Но защо?! Не разбирам..., - той трескаво галеше косата ми, ръцете му се плъзгаха по гърба ми.. трепереше целият. - Не вярвам, че ще се справим двамата. Ти ще свириш в Лондон, а аз? Аз какво ще правя? Имам още една година докато се дипломирам, не мога да зарежа така нещата. Ами ако изведнъж осъзнаеш, че всъщност това не е любов, че само временно си бил увлечен....., или аз разбера, че не те обичам..?? Тогава какво? Ама че глупави и лъжливи неща изрича понякога човек, само защото се страхува от неизвестното бъдеще. Това правех и аз сега. Разбира се, че исках да замина с него, веднага, още утре, без мисъл какво ще става после, но бях скована от панически страх... Аз не му вярвах – не можех да му вярвам... не беше ми дал повод... Колко много пъти са ми казвали, че ме обичат... и после... нищо! Не, аз по-скоро не вярвах на себе си. Дали го обичах истински, или всичко беше само инстинкт на преследването и притежаването!?...? - Виж, утре имам изпит и ми се ще да се прибера по-рано. Искаш ли да ми дойдеш на гости? С преспиване?, -казах го леко закачливо и неангажиращо – исках да възвърнем предишните си отношения – необвързващ секс и толкова. - Вече нямам сили за това..., - звучеше тъжно... – защо си мислиш, че толкова време се бях изолирал от всичко!? – започна да се ядосва: беше се надявал, че ще ме спечели на своя страна, а аз го предадох... не исках да му помогна... да бъда с него... - Искаш ли да ти разкажа какво сънувах миналата нощ? – държах го за ръцете и галех изпъкналите венички по тях. Разказах му съня си, за Мария, за огледалото, за шепота му... той беше навел глава и ме слушаше внимателно. Когато притихнах, Иво вдигна очи и ми каза: - Не знам от къде знаеш за Мария, но тя остана далече в миналото... за мен вече е просто Мария – като всяка друга... Просто Мария... колко е просто?! Нима може да е просто? Защо постоянно се стремим да усложняваме живота си? Паркът се беше напълнил с хора, към нас се приближаваха разни познати лица, поздравяваха ни и се оттегляха на разстояние. Наистина ми се искаше да имам огледало сега – да видя отстрани как изглеждаме двамата с Иво в очите на хората. Воайорството винаги ме е привличало – да се отделям от себе си, да се самонаблюдавам... Защо да не замина с него? Защо да не му повярвам? Ако всичко се окаже лъжа, нима това щеше да е първата лъжа в живота ми!? Можех ли да понеса още едно разочарование? А щастие? Исках ли да съм щастлива? Не. За мен смисълът се корени в болката. Предпочитам да се разделим, да си пишем дълги, влюбени писма..., да копнеем един за друг... – не обичам когато филмите свършват с “happy end”. Но как да му обясня, че ще го обичам истински само ако сме разделени?! Как да му обясня този абсурд, който самата аз трудно асимилирах и не желаех да приема!?? - Хайде да тръгваме към къщи – наруших мълчанието, защото вече беше започнало да става призрачно... все едно двете ни безплътни сенки лежаха на поляната... - Добре. Ще дойда с теб. Може би си права като не искаш да ми се довериш. От Мария ли се страхуваш? От нейния образ ли? - Може би! Когато копнежът се изпълни, той престава да е копнеж, изпразва се от красота и чувства – става като ежедневието – безинтересен и леко досаден... Искам да запазим любовта си силна. Знам, че само ако сме разделени, това може да стане. Сега аз ти говоря абсурди, но... така мисля... Той не каза нищо. Вървяхме към автобусната спирка в пълно мълчание, прегърнати, впити един в друг – бяхме изтръпнали от желание, телата ни се докосваха с дива страст. Знаех, че ще се любим по-красиво от всякога, че след това ще му кажа, че ще тръгна с него..., защото наистина го обичах... В автобуса беше препълнено с хора, всички говореха на висок глас, две глуповати девойки се кискаха шумно, а едни разгонени младежи ги зяпаха многозначително... Колко са смешни хората... И аз съм смешна.. Неизлечима пъзла съм, а си мислех, че той е страхливецът! ........ Няма по-голяма истина от две изгарящи тела, попили соковете си; от очи, които те гледат и тихо шепнат името ти...; от ръка, на която заспиваш и устни, които те изпиват... Лежах до него, мълчахме, беше станало късно, но на мен не ми се спеше. Бяхме се сгушили един в друг и дишахме учестено. - Ще дойда с теб. Не знам защо ще го направя, но ще дойда... – казах това напосоки, без да се съмнявам в истинността на думите си. Бях сигурна, че го искам. - Има смисъл – повярвай! – той се оживи и ме целуна нежно по нослето, - аз дълго мислих какви са чувствата ми към теб... спомнях си как се запознахме, как танцувахме, как се изследвахме всеки път.... знаеш ли, че само ти си оставала да спиш при мен... от години не съм се будил с друго момиче.... за мен е важно не само с кого ще си легна..., по-важно е до кой ще се събудя...., но сутрин, когато те видех до себе си, се издигаше една преграда в мен... не можех да говоря, да бъда нежен, да ти кажа колко съм щастлив, че се будя до теб..... Защо беше колкото настойчива, толкова и студена към мен?? Дори повече студена...!? - Защо ли?... и на мен ми се е искало да ти кажа подобни неща, но усещах, че няма смисъл... не знаех, че се будиш само до мен..., не знаех, че само мен си допуснал до себе си..., а и ти самият не го беше осъзнал тогава, нали?! Връщахме се към отминалите дни, за да си докажем един на друг, че има смисъл да сме заедно, за да си кажем премълчани тогава неща, които сега ни трябваха, за да се обичаме и да си повярваме... Бяхме намерили сили в себе си да бъдем истински и да се отдадем на бъдещето без страх. * * * След седмица той замина. Пишехме си всеки ден по mail-a – дълги, объркани, трескави писма.... Аз не заминах с него, но го обичах.... Пишех му с цялата страст, на която бях способна. Той страдаше. И аз страдах. Раздялата ни помогна да се вглъбим в себе си и да открием неподозирано силни и истински чувства. Аз се дипломирах възможно най-бързо. Иво вече готвеше записи за някаква музикална компания. Пишеше, че ми е намерил работа и ме чака. Една година мина бързо. Слязох от самолета и когато го видях сред тълпата как нервно се оглежда с ръце, пъхнати в джобовете на панталона, се сетих за първата ни истинска среща.... Тази беше втората. Обичахме се...... бяхме се открили.....! | |
