понеделник, 27 октомври 2014 г.

В очакване на крила


Ясно е, че мога да летя,
но какво се случва със крилата ми!?
Подритвам по пътя си изгнили листа
и не успявам да отлепя крака от земята…
Усещам горещия полъх на лятото –
останал дълбоко някъде в мен,
и питам се ще успея ли да догоня ятото,
с което пътувам от своя първи земен ден?
Нима без крила остава всеки,
достигнал слънцето вътре във себе си,
ръцете треперят, очите - слепите …
трескаво търсят небесните белези,
които да сграбчат и да превърнат в пътеки
Нагоре,
нагоре,
нагоре,
нагоре…

Не е късно, а слънцето винаги свети -
в очакване да озари отново моя полет!

(25.10.2014)

2 коментара:

Злото прасе каза...

Летим в синия простор на душата си, когато щастието ни дава криле, когато докосваме мечтите си, когато усмивките озаряват живота, когато слънцето грее в сърцето ни.
Летим и в хладното небе на нощта, когато тъгата ни дава криле,
когато душата ни страда, а сърцето ни плаче,
когато сълзите отмиват съня.
Крилата изчезват, земята ни хваща, когато живеем без трепет и страст. Когато денят ни е низ от задачи,
когато изгрева просто е утро, а залеза скучно повтарящ се край.
Когато светим без да горим,
Когато свикнем, просто тъй да вървим,
Когато мечтите превърнем във вещи,
Когато изстинат сърцата горещи,
Когато с лампа пропъждаме мрака,
а детето в душата ни умори се да чака.
Но винаги можем ръце да разперим и пътя в небето пак да намерим.

sas каза...

Тези страшни "когато" трябва да се унищожават в зародиш,
да се обезкървяват, да се пропъдят! Понякога копнежът просто да разперя ръце... е толкова силен,
толкова болезнено силен...,
че едвам се задържам на земята,
едвам си поемам дъх,
едвам намирам себе си - онази, отдадена на битието на земята...

* Благодаря ти, приятелче!