Ясно е, че мога
да летя,
но какво се
случва със крилата ми!?
Подритвам по пътя си изгнили листа
и не успявам да
отлепя крака от земята…
Усещам горещия
полъх на лятото –
останал дълбоко
някъде в мен,
и питам се ще
успея ли да догоня ятото,
с което пътувам
от своя първи земен ден?
Нима без крила остава
всеки,
достигнал
слънцето вътре във себе си,
ръцете треперят,
очите - слепите …
трескаво търсят
небесните белези,
които да сграбчат
и да превърнат в пътеки
Нагоре,
нагоре,
нагоре,
нагоре…
Не е късно, а слънцето
винаги свети -
в очакване да
озари отново моя полет!
2 коментара:
Летим в синия простор на душата си, когато щастието ни дава криле, когато докосваме мечтите си, когато усмивките озаряват живота, когато слънцето грее в сърцето ни.
Летим и в хладното небе на нощта, когато тъгата ни дава криле,
когато душата ни страда, а сърцето ни плаче,
когато сълзите отмиват съня.
Крилата изчезват, земята ни хваща, когато живеем без трепет и страст. Когато денят ни е низ от задачи,
когато изгрева просто е утро, а залеза скучно повтарящ се край.
Когато светим без да горим,
Когато свикнем, просто тъй да вървим,
Когато мечтите превърнем във вещи,
Когато изстинат сърцата горещи,
Когато с лампа пропъждаме мрака,
а детето в душата ни умори се да чака.
Но винаги можем ръце да разперим и пътя в небето пак да намерим.
Тези страшни "когато" трябва да се унищожават в зародиш,
да се обезкървяват, да се пропъдят! Понякога копнежът просто да разперя ръце... е толкова силен,
толкова болезнено силен...,
че едвам се задържам на земята,
едвам си поемам дъх,
едвам намирам себе си - онази, отдадена на битието на земята...
* Благодаря ти, приятелче!
Публикуване на коментар