петък, 24 октомври 2014 г.

Фрагменти и многоточия ...


той
Вали цял следобед. Студен дъжд. Хапя си устните и гледам през прозореца - виждам се безплътен и погълнал нощта....В огнището на мисълта ми някои въглени ще тлеят завинаги... ще припламват за мигове, ще объркват хода на времето в мен... ще ми нашепват отминали истини и аз никога няма да намеря сили да ги полея с вода.... беше ме страх да се прибера вкъщи... всичко е наситено с теб... не смея да се докосна до нищо... сякаш ще изчезнеш съвсем... онова легло... сигурно мирише на теб... пак белези... един ден ще успея... сега си говоря с гларусите - онези, които гнездят на отсрещния покрив... толкова съм близо до тях, наблюдавам ги вече няколко месеца, като член от семейството им... знам кога се хранят, кога се научиха малките да летят... само не знам накъде летят...  не мога да ги последвам, а те не могат да имат моите белези... и теб в мислите си... кой е по-щастлив...? Аз или те? Дъждът продължава... паля цигара и се отпускам на бамбуковия, люлеещ се стол... аромат на далечни хоризонти, объркани мисли... стремя се към изчистването... към бялото сияние на изпразнената от съдържание черепна кутия... тя е като склад за стари вещи и като фабрика за шарени балони... разни черни слънца се разхождат важно из нея и се опитват да спрат времето като му отнемат мечтите... преди време си мислех, че вече нищо не може да разклати люлеещия ми стол... той беше застинал в ъгъла на стаята и само ми напомняше за нишката от студени и болни мисли, която вплетох в него едно пролетно утро... вплетох я, за да я забравя завинаги, за да не тежи в джобовете ми.... столът спря да се люлее... от тази сутрин започнах да се уча да летя - заедно с малките гларуси... наблюдавах ги внимателно, преповтарях движенията им, но не осъзнавах, че на мен крила няма да ми порастнат...... после... ти... думите, които рисуваха лицето ти; които повтаряха жестовете ти; които извираха от очите ти... и белезите... отново... ... белези, във формата на тигрови шарки, но не така естествени, а по-скоро поставени като знак на слабост, на незнание, на невъзможност, като вик за помощ... белези, които бяха важни само сами по себе си, но които за другите бяха повод за присмех и съжаление... аз ги криех, но често шарките издайнически се очертаваха изпод бялото на дрехата ми... тогава побягвах и оставях след себе си ироничните усмивки и състрадателните гримаси... не съм искал никога да ме съжаляват... това е убийствено... ... ще ми простиш ли... някога? Че не съм това, което беше нарисувала в мислите си... че не съм ръцете, които желаеше да те водят в тъмното... че не съм сбъднатият ти сън..... Съжалявам... разочаровах те... и май те изгубих... завинаги... Продължава да вали... Нощта съм аз... ти си моето слънце, което, уви, никога няма да изгрее отново... и плача... и не мога да летя... и не знам вече кой съм... столът тихо проскърцва под тежестта на мислите ми... гларусите отръскват перата си от дъждовната вода и се прислоняват до топлия комин... аз си нямам комин... само стар люлеещ се стол, който съвсем скоро ще се разпадне.... на тънки, проказни нишки.... ... болен съм... от теб... и от себе си... прости ми.....

тя
... днес следобедът е от онези меланхолични, с приглушена светлина, разпадаща се на атоми... следобеди, в които безкрайното време се набива в сетивата ти, танцува тихо и се усмихва загадъчно и нежно... незнайно защо си спомних за теб... тъжните ти очи изплуваха в огледалото, докато разглеждах себе си... променена съм... вече се страхувам... от това, което ми предстои... страхувам се, че започвам да те разбирам все по-добре, а никога повече няма да сме заедно... тогава... как ще те утеша? как ще си простя, че тогава избягах, че не пожелах да седна на бамбуковия стол и да послушам тишината на твоята стая..? Страхът ми е напълно заслужен - нито веднъж не се опитах да се вгледам в цветните точки на очите ти, там където беше скрил мечтите си и нежните думи... мислех си, че не ти пука, че си страхливец, че няма дълбочина в твоите жестове към мен... а какво се оказа?! Че страхливката съм аз! Ирония! Обичам я! Блудният син днес се завърна. Потропа на вратата, но аз не му отворих веднага... борих се със себе си и сънищата... следобедът се разтегли във времето като безкрайна змия, понесла в гънките на кожата си всичката тъга на земята... Блудният син заплака... разбрах, че се е променил... разбрах, че и аз съм се променила... отворих вратата и паднах в краката му... исках прошка, затова че допуснах страхът да ме обладае, да достигне до най-цветните ми мечти и да ги почерни... сълзите ме пречистиха... очите ми бяха сухи, но пръстите ми ридаеха с глас, за всички ненаписани заклинания... ... ти не бива да плачеш... и аз съм болна... поставих си диагнозата сама - "непоносимост към себе си"... и лекарството намерих - остър нож, който да отнеме и последния дъх на сърцето ми... ти само не плачи, моля те... за всичко съм виновна аз! И ми става тъжно като си помисля, че те няма...  а трябва да говорим... да ти кажа истината, да те освободя от бремето, да се полюлея на бамбуковите нишки на твоите мисли, да целуна пръстите ти - един по един - които толкова много обичаха тялото ми... да върна цветните петънца в очите ти... .... болна съм.. от себе си... и те обичам... прости ми... забрави ме .... и дано винаги те има...

следобедът
... прозявам се бавно... протягам още лепкавите си от сън ръце и ги виждам... леглото блажено се изтяга под голите им тела и попива топлината и шептящите им гласове... красиви са... а аз съм тъжен. Не, по-скоро съм в някаква странна апатия... изплъзват ми се звуци, губят ми се картини, не знам как ще свърши всичко това... и се страхувам... за тях двамата... някак стаени са отблясъците на слънцето днес, някак срамежливи и бледи... то се крие от мен... знам това, защото го наранявам всеки ден... прогонвам го... а толкова много го обичам...  но някои неща просто трябва да се случат... иначе ходът на капризното време ще се оплете на възли и никой - дори то самото - не ще успее да изглади тънката бамбукова нишка... цигарен дим... разстила се над двете тела, които съзаклятнически се присмиват на страха ми... но те са заедно, а аз съм сам... и не знам как да задържа при себе си слънцето... завинаги...

столът
отдавна, много отдавна този ъгъл ми е опротивял... кашлям и тялото ми пука цялото... Той вече не споделя с мен мислите си... бях влюбен в нейното тяло, копнеех да приема извивките му, но Тя никога не се докосна дори до бамбуковата ми кожа... само ме наблюдаваше отдалеч - като враг, като смешен и ненужен предмет, който трябва да бъде изгорен, да бъде превърнат в пепел и спомен... ... виждам го как плаче... бях забравил вкуса на сълзите му, но този следобед те отново полегнаха в гънките на престарялото ми тяло... всеки се завръща... винаги... при себе си... ... дали вече е дошло времето да направя кълбо от бамбуковите нишки, което да ме изведе от лабиринта на тъгата...? Люлеенето ме унася в дрямка... виждам слънцето по-ярко от всякога, следобедът е усмихнат... а Той... вече не плаче...

Тя... гали с пръсти клепачите му и шепне думи, отдавна изгубени... думи за щастие... ................................... ............................................

(21.01.2002)

Няма коментари: