сряда, 27 април 2011 г.

=== 3 ===


-          Какво ти става? – Мики ме хвана за ръка и ме затегли обратно на масата.
Тресях се цялата. Имах нужда от цигара – от най-обикновена цигара. Мишката ме изведе навън – в градината-галерия и ми запали една. Плачех, не можех да спра. Плачех, за да ми олекне. Седнахме под едно дърво. Сгуших се в Мишката, както в доброто старо време, и постепенно притихнах.
-          Знаеш ли защо се разревах, защо крещях на Вера?
-          Всеки се страхува от огледалата, когато не е намерил себе си – само това ми каза Мишката и ме целуна по челото.
Бях му благодарна, че не се опитва да ме поучава и да критикува начина ми на живот. Той добре знаеше, че ще е безсмислено. Появи се собственикът на ресторантчето и повика Мишката, за да оправят сметката. Аз останах седнала под дървото и зачаках. Вера и Мики излязоха. Тя не ми се сърдеше. Клекна до мен и ме прегърна:
-          Не се притеснявай. Всичко е наред. Знам, че понякога съм ужасна и направо се чудя как ме търпиш. Ти си страхотна!
-          Да бе, страхотна съм, няма що! – не ми се говореше, пък и честно казано не се чувствах кой знае колко виновна за избухването си.
Мишката се появи с бутилка вино, съпроводен от усмихнатия собственик:
- Госпожице, това вино е специално за вас. Ще ви помогне да се отпуснете и да забравите, - плешивият добряк ми се усмихваше окуражително. Благодарих му – беше толкова мил след врявата, която вдигнахме в ресторанта му.

Разхождахме се дълго из града. Мишката постоянно се спираше по улицата, за да поздрави някого. Запозна ни с един художник, с един продавач на сладолед – млад негър с пленителна усмивка; с двама улични музиканти, които ми се сториха доста отнесени. Аз вървях, здраво стиснала бутилката с вино, и се опитвах да не мисля за нищо определено. Исках просто да се наслаждавам на мига. Чувствах се защитена в пазвите на този град, милвана от светлините и музиката, приласкана от залязващото слънце и бледите му отражения в очите на минувачите. „Дали е възможно човек да намери спокойствие, душата му да е пълна от щастие, истина и любов и той да е в съзнание да посрещне това!?? Само смъртта ли носи сладък покой? Не може ли съзнателният ни живот поне малко да се доближи до бляновете и надеждите?” Точно тогава не мечтаех за нищо конкретно, нямах ясни виждания за бъдещето си, нито желания, които да удовлетворявам. Просто имах нужда от вяра, от спирачки, за да спра да се нося по течението. Вера и Мики предложиха да отидем в „The Crows да слушаме някакви местни блусари и да пием бира. Влязохме в клуба точно когато обявиха началото на сешъна. Имаше доста хора, насядали по земята или върху боядисани в червено варели. Някои пушеха джойнт и припяваха. Взехме си по бира и застанахме близо до сцената. Музиката – протяжна като следобеден дъжд, изпълваше въздуха и ни разнежи. Мишката приближи до мен:
-          Знаеш ли, Ида, понякога си мисля за нас. Хубаво ни беше заедно, нали? Защо трябваше да стане така? Дори се обвинявам, че не успях да ти дам сигурност, да ти помогна да намериш своята цел, да се помириш със себе си…
-          Спри. Не говори така. Вината си е само моя. Ти си прекрасен човек и добре, че се отърва от мен. Аз самата трудно се понасям – непостоянна съм, нерешителна, или пък се хвърлям в нещо без да мисля много. Това щеше да ти тежи, повярвай ми. Сега си щастлив, нали? Уравновесен. Рисуваш добре, продаваш, имаш си момиче – щастлив си. Не мисли за мен и за миналото – няма смисъл да се обръщаш назад.
-          Просто се тревожа за теб, Ида. Ти си толкова крехка. Трябва ти защита, опорна точка, наръчник по летене – не само желание за него. Искам да те нарисувам когато ти кажеш. Съгласна ли си?
-          Добре. Ще ти позирам. С крила или без?  - целунах Мишката по бузата и  излязох да глътна малко въздух, и да остана сама.

Няма коментари: