сряда, 27 април 2011 г.

=== 4 ===


Клубът беше в един краен квартал – с тесни улички и много дървета. Повървях малко и стигнах до стара каравана, паркирана под голям, клонест дъб. Вътре светеше. Не знам защо, но ми се прииска да вляза. Почуках. Никой не отговори. Заобиколих караваната и погледнах през прозореца отстрани – май нямаше хора. Върнах се до вратата. Почувствах се изгубена, изоставена – трябваше да се приютя вътре. Натиснах бравата и вратата се отвори. Огледах се наоколо – беше тихо и тъмно. Бях сама. Влязох и затворих след себе си. Проснах се на големия дюшек, който беше застлан с мексиканско одеало, и запалих джойнт. Клоните на дървото протягаха пръсти към прозореца и ми шепнеха нещо. Не ги разбирах. И себе си не разбирах. Би трябвало да се страхувам, но на мен изобщо не ми пукаше какво може да се случи. Пуших и си говорих на глас – сама на себе си. Разказах си приказката за „старата Ида”, но този път не се натъжих, а заспах като бебе.

Слънцето ме изтръгна от съня. Беше сутрин. Огледах се. В първия момент не можах да разбера къде съм. Бях завита с мексиканското одеало, якето ми лежеше на близкия стол, а бутилката вино – неотворена, беше поставена на масата и искреше на слънцето, като прясна кръв. Вратата на караваната се отвори. Отвън влезе свеж въздух и потоци от светлина.
-          Добро утро! Ходих за кафе. Ще пиеш, нали? Освен, ако не искаш да отворим виното – на вратата стоеше Тео.
-          Значи тук живееш? – не знаех какво точно да кажа – Май трябва да ти се извиня, че вчера нахълтах в караваната ти.
-          Няма за какво да се извиняваш. Добре ли спа?
-          Да, прекрасно! Сънувах шарени сънища – сигурно е от одеалото. О, по дяволите! Мишката не знае къде съм!
-          Напротив. Знае. Когато се прибрах и видях, че спиш тук, ги намерих в The Crowsи го предупредих. Хайде, че кафето ще изстине.
Тео седна на дюшека и ми подаде едната чаша. Аз се облегнах на стената. Кафето приятно дразнеше обонянието ми, но имах нужда от нещо по-силно. Седях с лице към Тео и не смеех да го погледна. Той съвсем спокойно отпиваше от чашата си – сякаш цялата тази ситуация беше в рамките на обичайните неща.
-          Хей, Ида, какво има? Какво става? – Тео остави кафето си на земята и седна по-близо до мен.
Аз цялата треперех. Изведнъж ме беше нападнал образът на „старата Ида” и всичко ми се стори адски безнадеждно и далечно:
-          И ти ще си отидеш някой ден, нали? И ти ще ме изоставиш! Никой няма да обича „старата Ида”, никой няма да я разбере…! Трябва да тръгвам, докато не съм пожелала да остана с теб завинаги. Трябва да тръгвам!
Станах, взех якето от стола и докато го обличах от него падна снимката – онази, от тефтерчето на Мишката. Съвсем бях забравила за нея. Златисти дюни, мексиканско одеало, постлано на пясъка, бутилка вино, кутия цигари и Тео – с листи и химикал в ръка. Не гледаше към обектива, а някъде вътре ве себе си. Така черното на очите му беше още по-плътно. Въртях снимката в ръцете си: „Може ли човек да бъде по-щастлив? Сигурно! Но коя е липсващата част? Дано я откриеш, приятелю!”. Дата 7 юли, някъде из Мексико.
- Често правя такива пътувания. Тръгвам са с караваната си, без определена посока и с едничката цел – да довърша поредната си „болна” книга. Проблемът е, че пиша само за себе си, а хората си имат достатъчно грижи, за да се товарят и с моите. Затова съм неуспял писател. Онова, в зеления плик, който ти дадох, беше последният ми роман – най-поносимият до сега. Не си тръгвай!
Тео стоеше до мен готов да ме спре:
-          Не знам какво ще излезе, но ако ти си липсващата част, имам ли право да те загубя, точно когато съм те открил?
Аз се отпуснах на дюшека:
- Отвори виното, моля те. Трябва да пия. И не бой се, нямам сили да изляза от тук – нямам и желание.

Няма коментари: