= = = 7 = = =

В гората беше свежо и тихо. Мишката ни показа къде се запознали с Лора – скътана полянка, близо до малка рекичка. Имаше стара върба на брега и Лора ни каза, че по кората на това дърво е изписан нашият живот. Разгледах върбата съвсем отблизо и прокарах пръсти по ствола й. През цялото ми тяло сякаш премина ток. Видях се, увита в мексиканското одеало на Тео – рисувах… на статива пред мен цветовете преливаха… после бях легнала върху пясъчна дюна и крещях: „Тео, обичам те, обичам те, обичам те….” Видях го и него – умислен, пише нещо – писмо за мен…. и плаче… и е стар…

- Лора, какво друго знаеш? Познаваш ли Миса?

- Ида, недей така – върбата ни показва само това, което искаме да видим – Лора ме хвана за ръка и ме поведе към останалите – всеки сам направлява живота си. Поглъщай мига и не мисли за бъдещето – то така или иначе ще се случи…

- Но, Лора, аз видях.. видях разни неща от бъдещето..

- Знам, но не мисли сега за тях.

- Какво има, Ида? – Тео ме гушна, усетил напрежението ми – какво видя?

- Пишеше ми писмо, Тео, беше стар и плачеше… Защо?

- Писмо? Но когато хората живеят заедно не си пишат писма, а просто си говорят. Ще живееш ли с мен, малка Ида?

- Хей, страхотно! Ще направим сватбите си заедно! – Вера весело заподскача – беше изпълнена с оптимизъм.

- Че защо? Ние няма да се женим, нали Тео?

- Няма. Щом не искаш – очите му пак станаха тъжни.. „Ама че съм идиотка! Тъпите ми страхове пак развалиха всичко! ”

- Не, просто какъв е смисълът от брака, когато така или иначе се обичаме и ще живеем заедно? – не знаех какво друго да кажа. Вече бях прецакала мига…

- Ех, Ида! Не й говорете повече за брак. Все едно да предлагате на птица да живее в кафез – Мишката, но той не знаеше, че аз бях готова да се омъжа за Тео, само че… не знам защо наговорих такива неща. Настигнах Тео и се хвърлих да го целувам:

- Миличко, аз искам ти да ми даваш свободата. Обичам те.

- Моята малка птичка! Нали няма да излетиш от мен някой ден? – Тео държеше лицето ми в дланите си – нали?

- Никога няма да го направя. Никога!

Бяхме останали съвсем сами. Другите дори не се чуваха. Тео ме събори на тревата и се любихме лудо. Той проникваше в мен сякаш, за да остане завинаги. Всичките ми сетива бяха отворени за него. С всеки тласък той ми подаряваше частица от себе си, аз я попивах и я правех своя.

Приятелите ни бяха много напред и с Тео решихме да довършим разходката си сами. Заведох го обратно при старата върба и го помолих да я докосне и да ми каже какво той вижда. Стоях отстрани изтръпнала и уплашен  - дали щеше да види разплаканите си очи? Защо ми пишеше писмо? Какво ще ни се случи? Тео предпазливо прокара пръсти по ствола на дървото. Беше като вцепенен… усетих, че вижда… Обзе ме безпокойство:

- Тео, кажи ми какво видя? Плачеш ли? – разтърсвах го силно, а черното на очите му ме плашеше.

 Той не ми отговори дълго време. Просна се на тревата и лежа там със затворени очи, докато не отидох при него. Сложих главата му на коленете си и започнах да галя косата му – исках да го успокоя, да го прилаская… интересно… майчинският ми инстинкт се отключи… аз наистина обичах този мъж.

- И аз видях същото.. и нищо не разбирам, малка Ида! Защо? Възможно ли е?

Значи и двамата вече знаехме. Бяхме видели еднакви неща, но всеки ги беше разтълкувал по различен начин. Аз видях картина, в която той ме напуска, а той беше видял как аз затварям завинаги вратата след себе си…

Останахме на поляната докато започна да се здрачава. Почти не говорихме, но бяхме се поуспокоили, сякаш приели факта, че нещо лошо предстои. И това ме притесняваше. Ако живеехме с мисълта за неизбежното зло, то щеше да се случи, предизвикано от силата на съзнанието ни. Затова реших, че трябва да се отървем от виденията. Свих цигара и я запалих. Изпушихме я с Тео мълчаливо и мен ме обзе някакво лудо щастие. Изведнъж. Застанах мислено отстрани и започнах да разглеждам нас двамата. Забелязвах подробности, които до тогава ми бяха убягвали. Тео неволно гали косите ми и се усмихва, докато аз лежа на тревата и му пея унесено. После ставам внезапно и започвам да танцувам – танца на забравата, ритуал за изчистване на мислите, за извикване на позитивното, за щастие. Измислях всяко движение и се увличах все повече в танца. Тео седеше скръстил крака с протегнати напред ръце, с длани, обърнати нагоре и ритмично припяваше една и съща дума. Аз усещах как ставам по-лека, устремена и сигурна в щастието. Забелязах сияние около Тео – бледозелена, трепкаща светлина, която беше приела формите и извивките на тялото му. Разбрах, че танцът си е свършил работата – с Тео летяхме. Поне засега… Решихме да се прибираме, усетили покоя в себе си. Приседнах за малко на тревата до него. Изпушихме нова цигара и после хванати за ръце бавно тръгнахме към града. Не бяхме много далеч и аз се радвах, че скоро ще видя Вера, Мишката, Мики, Лора… Исках да говоря с Лора, но за какво всъщност..? Сама трябваше да разбера нещата, по-добре да не я занимавам с моите глупости.

- Ида, каквото и да става.. каквото и да ни предстои.. обичам те! Сега. Не е ли всъщност това, което е най-важното – настоящият момент? Защото той съществува като такъв, докато ние сме такива. Утре може да сме други.. не зная… нещата се объркват в съзнанието ми, когато ги мисля в бъдеще време.

Тео говореше ли говореше. Чувах гласа му сякаш в просъница. Думите му се преобръщаха в глава ми и светкаха: „Той е прав. Важно е какво е сега. Сега е истинско. Сега сме заедно и се обичаме. А после? Кой може да знае какво ще е после? Миса знае. Тя ми каза. И Лора знае.. усещам го. А аз не зная… но долавям нещо.. неопределено, неясно, което се размива, когато се опитам да го доближа.. Каквото и да е. Сега знам. ”

Светлините на града ни заслепиха и ние с Тео се почувствахме като малки деца, които за първи път отиват на лунапарк. Щастливи, объркани, трескави. Вървяхме към часовниковата кула – бяхме решили да заведем на вечеря Мишката и Лора. Заизкачвахме бавно витите стълби на кулата. Тео стискаше ръката ми:

-          Тази нощ ще ти разкажа приказка. Измислих я, докато идвахме насам – Тео се ухили дяволито и ме целуна по носа – сигурен съм, че ще ти хареса.

-          За какво е приказката?

-          Ще я чуеш. Първо да хапнем, после ще те заведа у дома, ще те сложа в завивките и когато ти стане мекичко и сънено, ще започна да ти разказвам – усмивката не слизаше от лицето му. Това окончателно изхвърли от мислите ми нещата, които  бяхме „прочели” в кората на дървото. Тук и сега. Истина е.