събота, 21 май 2011 г.

= = = 11 = = =


На сутринта, за да се отърси от емоциите, Елизабет се залови с обичайните си занимания. Зае се да почисти и подреди къщата, преди съпругът и децата й да се върнат. Дъщеря й Елена, която съвсем скоро щеше да навърши 10 години беше на летен лагер и Теди (съпругът й) заедно с Филип, шестгодишното им момче, бяха отишли с колата, за да я приберат. Елена се обади преди два дни по телефона, звучеше разстроена и помоли да я вземат, преди да е свършил лагерът. Не й харесвало там, момичетата й се подигравали и нямала приятелки, а момчетата били ужасни – само налитали на бой. Психиката на Елена беше крехка като порцеланова кукла, Елизабет знаеше, че лесно се разстройва и помоли Теди да отиде с колата да спаси дъщеричката им от този ад. „Преиграваш, скъпа, нали знаеш. Колко пък да е лошо? Деца са, нормално е да се карат, после да се сдобряват и да си мислят, че ще останат приятели за цял живот. Остави я да се справи сама. Нека се научи, че в живота има и болка. Ами не можем постоянно да бдим над нея – така само ще й попречим да порасне!” Теди беше на различно мнение, но като видя колко притеснена е Елизабет, се съгласи на това пътуване. Наложи се да вземе и Филип със себе си, защото през ваканцията нямаше кой да го гледа, а жена му имаше неотложна служебна среща.

Срещата всъщност беше съзнателно търсена от Елизабет, и съвсем не беше служебна. Преди дни тя беше издирила Мишката – стар приятел на майка й. Отне й доста време докато се реши на тази стъпка, но не искаше повече да отлага. Ако майка й е била страхливка, тя не беше! Свърза се с него първо по телефона. Внимателно му обясни кой се обажда и че иска да научи повече за Ида. Мишката звучеше стъписан – едва ли беше очаквал след толкова много години да чуе гласа на дъщерята на Елизабет. Държа се изключително мило и се съгласи да се срещнат. В деня, в който Теди и Филип отпътуваха, тя трескаво се приготви и се качи в колата. Пътува дълго – Мишката живееше през границата в едно затънтено градче, в което времето сякаш беше спряло. Елизабет паркира колата си пред малка кокетна къща, в чийто двор имаше нещо като галерия. Картини с опияняващи цветове, платна с въглен, скулптори и странни инсталации… Елизабет не беше виждала по-живо изкуство до сега. В музейните зали и в галериите картините сякаш спяха, сякаш им беше изтръгнат живота, докато тук, в това малко дворче, всичко дишаше и тя можеше да чуе гласа на всяка боичка, на всяка извивка на каменните скулптури. Посрещна я мъж на възрастта на баща й. Прегърна я и се разплака. Каза й, че не я е виждал от толкова отдавна. „За последно те видях когато беше на 4 години – малка, златокоса принцеса. Тичаше в двора на къщата ми и пееше. Бяхме се събрали на рождения ми ден. Беше страхотна веселба. Малко след това Ида си тръгна… и нея не съм я виждал от тогава. Само си пишем и веднъж в годината се чуваме по телефона.” Мишката я покани да влезе вътре. На стената, над камината бяха наредени снимки – галерия на цял един живот. Елизабет машинално тръгна към тях да ги разгледа. Видя мъжът на млади години, прегърнал красива жена с невероятни сини очи.
- Това е Лора, съпругата ми. Тя много щеше да ти се зарадва. Почина миналата година. От тогава живея сам и рисувам като полудял. Тя ми показва картините всяка нощ и на мен само ми остава да ги нанеса на платното, когато се събудя. Така не прекъсвам връзката с моята Лора. И продължаваме да сме заедно. Извинявай, сигурно ти звучи налудничаво, но си е самата истина.
Мишката притеснено се усмихна и донесе на младата жена студена лимонада от кухнята. Тя продължаваше да изучава снимките. И тогава Я видя. Всъщност сякаш видя себе си, само че в едно друго време. Едва тогава осъзна колко много прилича на майка си.
- Да, такава беше Ида, нетърпелива, непостоянна, очарователна като фея. Наистина много приличаш на нея, само дето нейната коса беше по-тъмна и я носеше винаги дълга. – Мишката сякаш отгатна мислите ми. Стоеше до мен и с носталгия гледаше снимките.
- А ето тук са двамата с Тео. Това беше славното ни пътуване в пустинята. Отидохме четиримата. Ние се върнахме след месец, а Ида и Тео останаха още малко. Мисля, че Ида после ми сподели, че там са те заченали. Извинявай, ако ти е притеснителна темата, но си помислих, че е хубаво да го знаеш. Бяха магични времена наистина! Магични! Въздухът лепнеше от всичката любов, която излъчвахме.
- Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че преди няколко нощи сънувах зачеването си в пустинята и сега, когато ми разказваш това, поне се убеждавам, че не съм луда.
Елизабет се усмихна с облекчение, защото наистина й стана леко на душата след като чу това. „Значи все пак сънят ми не е бил толкова откачен! Това е интересно…” Говориха дълго с Мишката. Той й разказа неща, които беше чувала от баща си, но заради въздуха в този странен град, сега й звучаха по-живи и интересни. Към края на срещата си с Мишката Елизабет се улови, че симпатизира на Ида, че дори я харесва.
- Обещавам ти, че когато се чуя с нея, ще я помоля да спре да се крие. Ти си очарователна жена и Ида със сигурност ще е много щастлива, ако може да те опознае. Всяка майка би се гордяла с дъщеря като теб.
Елизабет прегърна Мишката на тръгване – беше й станал много близък за краткото време, което прекараха заедно. Благодари му и му обеща, че ще го посети отново с цялото си семейство. Филип и Елена щяха да харесат галерията му, а с Теди определено имаха нужда да сменят за малко атмосферата на прашния, пренаселен град.

Елизабет реши, че ще си тръгне, след като поразгледа набързо градчето. Пое по главната улица, ако можеше да се нарече главна една улица с две платна за движение и без никакви превозни средства по нея. Всъщност в този град нямаше нито следа от модерните сгради, автомобили, дрехи… Хората по улиците бяха малко, вървяха леко и не бързаха за никъде. Този ритъм увлече Елизабет и тя се понесе унесена по кривите улички. Всичко й струваше някак мило и познато – все пак беше живяла тук до четвъртата си година – поне й бяха останали спомени за атмосферата, ако не за сградите и за хората. Както вървеше някой извика името й – беше Мишката. Носеше някакъв пакет и вървеше бързо след нея. Тя спря, за да го изчака.
- Помислих си, че ще искаш да го прочетеш – дневникът на Ида. Когато си отиде, Лора го намери оставен в нашата градина с бележка: „Нека дъщеря ми да знае, че съм способна да обичам!” Баща ти отказа да го вземе, когато се преместихте, за да не му напомня за миналото. Вземи го и прави с него, каквото решиш.    
Елизабет взе пакета от ръцете на Мишката и отново го прегърна. С тази придобивка плановете й се промениха. Прииска й се веднага да се качи в колата, да се прибере вкъщи и да изчете всичко – от началото до края. Така и направи. Докато търкаше белия плот в кухнята, Елизабет си мислеше за прочетеното вчера, за съня си, за Мишката, за младата Ида и за баща си Тео. Толкова бяха красиви и влюбени на снимките. Усети бодване в сърдечната област, но не защото не беше наред със сърцето й, а просто защото осъзна, че е дете, плод на една силна любов – точно както й беше казвал и баща й. Тя не му вярваше, но тези дни се убеди и сама го почувства. „Ида, Ида, не те разбирам! Какво толкова те е изплашило, че си ни напуснала? Нима не ти липсвам? Ами татко? Обичаш ли ни още?” Елизабет се улови, че мисли почти с любов за майка си. В крайна сметка тя беше като нея – тя го видя с очите си, същата крехка и окрилена душа беше и тя самата преди да се омъжи. Сега все още пазеше мечтите си, но ги беше затрупала с делничните грижи. Обичаше съпруга си, беше щастлива с прекрасните деца, които имаха, но все й се струваше, че изпуска нещо, че животът й не е пълноценен до край. Някаква липсваща брънка постоянно я човъркаше и не й даваше мира. Майка й. Ами да, Ида беше тази липсваща брънка, за да бъде всичко по местата си. Една обичаща майка за нея, грижовна баба за децата й и любима за баща й. „Ида, ако само знаеше каква празнота има заради теб в живота ни…. на всички нас… сигурно има и в твоя….?” Елизабет излезе на двора да простре прането и слънцето я отрезви - заслепи очите й, леко подути от недоспиване. Питаше се какво да прави от тук нататък. Да търси ли майка си, да сподели ли с Теди и с баща си за дневника й и за Мишката, до къде да стигне? Докато изпъваше бледожълтия чаршаф на червени и сини цветя, в двора на къщата влезе непозната жена. Спря се на алеята и с тих глас каза:
- Добър ден, госпожо. Извинете, бихте ли ми дали вода?
Елизабет се стъписа. Погледна жената внимателно – не беше просякиня, но изглеждаше така, сякаш не е от това време. Не можеше да определи млада ли е, стара ли е. Лицето й сияеше, дрехите й бяха пъстри, а полата – много дълга и надиплена. Жената носеше широкопола сламена шапка, изпод която искреше небрежно прибраната й коса.
- Елате насам. Сега ще ви донеса вода – Елизабет бързо влезе вкъщи и наля чаша студена вода. Подаде я на жената и зачака. Тя жадно я изпи на един дъх:
- Благодаря ви! Бъдете щастлива и не се отказвайте. Време е Ида да си прости, а е време и вие да й простите. Вярвайте на сънищата си – те няма да ви подведат.

Жената върна чашата на Елизабет и си тръгна. Сякаш не стъпваше на земята – походката й беше въздушна и лека. Младата жена не можа да помръдне от мястото си дълго време. Стискаше две щипки за пране в едната си ръка и празната чаша в другата и не смееше да се раздвижи, за да не развали магията, защото това си беше жива магия. „Коя беше тази странница? Ида! От къде знае името на майка ми!? От къде се взе!? Вода! Бихте ли ми дали вода? Това вече минава всякакви граници на нормалното!” Елизабет така и не успя да простре прането си. Влезе в къщата и грабна дневника на майка си. Трескаво заразгръща страниците докато не намери описанието на Миса. „Ами да, това беше Миса! Страхотно! Със сигурност започвам да полудявам!” Елизабет нямаше време да обмисли случилото се, защото чу клаксона на колата. Теди, Елена и Филип пристигнаха. Тя въздъхна с облекчение и изтича да ги посрещне. Тя прегръщаше силно двете си деца и дори се разплака. Мъжът й я погледна въпросително, но не каза нищо. „Със сигурност ще разкажа на Теди. Той трябва да знае и ще измисли как да постъпя. Той винаги постъпва правилно,” това си мислеше Елизабет докато разтоварваха багажа на Елена. Нахраниха се и сложиха децата да спят, защото бяха изморени от дългия път. Тя се сгуши в Теди, като преди това му подаде дневника на майка си и му каза първо да го прочете, а после да се приготви за нейния разказ. Теди послушно разгърна тетрадката и се потопи в думите на Ида. Елизабет, поуспокоена и затоплена от тялото на съпруга си, заспа и пред очите й се появи една жена на около 60 години, която държеше книга в ръцете си и плачеше. Елизабет не можа да познае жената, но някак знаеше, че това е майка й. На корицата на книгата бяха нарисувани очи. Рисунката сякаш бе правена с въглен. Старата жена притискаше книгата до гърдите си и ридаеше безутешно: „Наистина, наистина е време да си простя!”

Няма коментари: