събота, 21 май 2011 г.

= = = 10 = = =


ЕЛИЗАБЕТ

Будилникът изгони съня от Елизабет и тя с нежелание се надигна от дивана. Беше сънувала интензивно и се чувстваше изтощена. Нощните видения още бяха пред очите й. Една жена и един мъж, който много приличаше на баща й, само че беше с около 30 години по-млад. Вървяха, хванати за ръце, усмихваха се и си говореха нещо тихичко. Тя се промъкваше близо до тях, за да чуе разговора им, но така и не успя. По едно време жената хукна да се катери по най-близката пясъчна дюна (бяха в необятна пустиня) и когато стигна най-високо, се просна по гръб на горещия пясък и се разкрещя: „Обичам те, Тео! Обичам те! Обичам те!” Той също се изкачи на дюната и легна до нея. Правиха любов, гледаха се в очите непрестанно и жената шепнеше в унес: „Сега ще сътворим нашата дъщеря. Тя ще е нашето обещание пред живота, че ще бъдем винаги заедно и винаги щастливи!” Елизабет чак се засрами докато ги гледаше – толкова страстни и отдадени един на друг бяха те. Красиви, неподправени и първични в своето опиянение. „Нима на сън съм присъствала на своето зачеване! Възможно ли е това? Дали ако попитам татко, той ще знае кога и къде са ме направили? Ама че абсурдна мисъл, Елизабет! Това е само сън, опомни се!” 
* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *

Елизабет притвори очи и си запали цигара. Пое жадно дима до най-далечните кътчета на белите си дробове. Искаше й се да заплаче, но не можеше. Дъждът тихичко й напомняше за себе си с ритмични капки по ламаринената козирка на покрива. Тя се изправи рязко, олюля се, но продължи към кухнята. Там се стовари край масата, на която стоеше недокоснатата й вечеря. Елизабет вече знаеше тайните на майка си, а всъщност не си я спомняше. Беше ядосана на тази чужда жена, която обаче чувстваше като неразделна част от себе си. „Ида! Ида! Коя си ти, Ида!? Приятно ми е, аз съм Елизабет – твоята дъщеря. Радвам се, че най-после се светнах за някои неща, иначе цял живот щях да си мисля, че си гадна студенокръвна кучка! Той още те обича! Той никога няма да спре да те обича! А ти!? Ти къде си!???”
Елизабет крещеше и блъскаше с все сила стената с юмруци без дори да осъзнава какво прави. Накрая се сви като бебе на дивана и заспа. А в другия край на апартамента – в спалнята, дневникът на майка й Ида лежеше захвърлен под прозореца и слушаше музиката на дъжда. Те се намериха… точно тази вечер – точно ден преди 33-ия рожден ден на Елизабет.
* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *

Тази нощ тя сънува нещо неописуемо. Държеше бебето си в ръце, люлееше го и се опияняваше от топлото телце и невинният аромат: „Ето това е една недокосната душа,” това си мислеше тя и тихичко пееше някаква песен на непознат за нея език. Изведнъж бебето й проговори – с глас на зряла и изстрадала жена. Тя толкова много се уплаши, че в първия момент не чу думите му. Помилва го по меките бузки и го притисна още по-плътно към себе си. Тогава до съзнанието й достигна казаното: „Ида, коя си ти, Ида? Приятно ми е, аз съм Елизабет, твоята дъщеря!” 

Събуди се, наплиска очите си със студена вода и с мъка се дотътри до верандата – виеше й се свят. Напоследък кръвното й правеше номера. Седна, запали цигара и се втренчи в изгряващото слънце. Толкова много изгреви и залези беше виждала.. толкова много. Но днес слънцето беше някак неистинско – сякаш някой художник-наивист беше смесил боите и си беше направил експеримент… дори формата не беше уцелил. „Сигурно е заради съня? Още ми е рано да се побърквам.. Първо трябва да я прегърна отново и да си простя, а дали тя ще ми прости…. Едва ли…”

На вратата се позвъни и тя отиде да отвори. Остави цигарата да догори. Беше куриер. Носеше й първия екземпляр от последната й книга. Старомоден и мил жест от нейния издател. Затова го обичаше и не би го сменила с друг. Разопакова жадно пакета и поглади книгата. Разлисти я и вдъхна аромата на прясно мастило и хрупкава хартия. Притисна книгата до гърдите си и отново затвори очи. Събираше сили да види корицата без да се разплаче. Неговите очи – те го гледаха от упор, упор, на който тя не издържа. Рухна на близкия стол и зарида. Знаеше, че ще й бъде трудно, още когато започна романа. Замисли го като трилогия – искаше да напише книга за Тео, за Елизабет и още една, в която да им разкаже, защо постъпи така. Лошото беше, че след като написа книгата за Тео, тя не знаеше как ще продължи нататък – не познаваше дъщеря си и все още не беше стигнала до смислено обяснение на младежкото си безумие…

Празнотата на живота й я захлупи под тежестта си и грозно й се изсмя. Не знаеше как Мишката е успял да пресъздаде въгленовите очи на Тео, които тя нарисува на онази стена преди толкова много години… , а понякога й се струваше, че това никога не се е случвало. Тео, любовта на живота й, която тя така глупаво изгуби и отрече. А му беше обещала никога да не си отиде… никога. Той не я предаде. Тео още я обичаше и всяка година на рождения си ден тя получаваше потвърждение за това. Дългите му писма.. с какво нетърпение ги очакваше тя… всяка година.. с нетърпение и омерзение. Четеше, плачеше и се мразеше, защото беше слаба. Защото се беше скрила и говореше на Тео само през романите си. Само там му разкриваше копнежите, които още живееха в душата й, любовта й – болната и изкривена любов, която тя превърна в посмешище. Тя знаеше, че въпреки болката, Тео разбира и приема нейното отшелничество. Тежеше му, че тя се самонаказва така жестоко, но нито за миг не я упрекна. Само веднъж, в едно от писмата си й беше написал нещо, което за малко да я изтръгне от привидното й спокойствие и да я накара да хване първия самолет и да поиска прошка от семейството си: „Малка, Ида, Елизабет е също толкова прекрасна и пълна с живот, каквато беше и ти. Тя расте с дни пред очите ми и едвам успявам да уловя и запомня състоянията й – опияняващо е! Нашето малко момиче вече е жена със собствени желания и стремежи. Вчера ме попита за теб, каза че иска да те види… не знаех какво да й отговоря. Тя те обича, знам го и е способна да ти прости… прости си ти сама на себе си и ела. Ние те чакаме. Винаги ще те чакаме.”

Това й беше написал Тео преди около 10 години… тогава Елизабет е била на 23. Прекрасна възраст, в която животът ти се усмихва и те кани на танц. Ида тогава дълго се бори със себе си и реши, че няма да разбива на пух и прах съзнанието на дъщеря си. В крайна сметка тя беше тази, която им обърна гръб и нямаше никакво, ама никакво оправдание за стореното. Страхливка! Ужасна страхливка, която проигра най-ценното – любовта на мъжа и на детето си…..

 * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *

Няма коментари: