Сетих се за зеления плик. Дали да не го отворя? Бях го сложила в края на дюшека. Приседнах. Докато все още се колебаех, в стаята влезе Мишката. Скочих да го прегърна, но той замръзна на мястото си. Очите му възбудено шареха наоколо. Той видя зеления плик, после ръцете ми – черни от въглена. Взираше се в рисунката на стената: „Тео ли е идвал? Кога?”
- Значи се казва Тео. Някак си не му отива – изправих се пред Мишката – Няма ли да ме прегърнеш?
- Разбира се, извинявай, - обичах допира на силните му ръце – отдавна ли ме чакате?
Успокоих го, че и без това сме имали нужда от почивка. Той кимна разбиращо и погледна с усмивка към Вера и Мики:
- Пак ли са заедно?
- Нали знаеш – просто не могат един без друг. Вера дори твърди, че ако намерят старата Мей жива, те с Мики ще се оженят. Луда работа!
- Че какво толкова! Още ли си против брака?
- Мисля, че да. Пък и не мога да си представя мъжа, на когото бих се обрекла за цял живот. Трябва да влезеш в Лабиринта с някой много специален човек и…
- Това ти проблемът на тебе – знаеш ли изобщо какво търсиш? А и защо си представяш брака, като стая за двама – без врати и прозорци? – Мишката разпалено жестикулираше срещу мен. Разбрах, че си е същият. Разделихме се преди повече от година. Аз бягах от отговорности, а той искаше да се оженим. „Виж какво, само на 23 години съм. Не желая толкова рано да приключа с всичко” – горе долу това му казах и хукнах „освободена” да гоня своите сапунени мехури.
- А да, без малко да забравя – Мишката прекъсна накъсаните ми спомени – Тео ли остави този плик? – очите му сочеха към дюшека.
- Да, той го остави. Странно приятелче имаш – появи се от нищото и изчезна без дори да ми се представи!
- Ако искаш, ще ви запозная. Виждам доста впечатлена си останала. Не знаех, че рисуваш толкова добре.
Мишката намекваше за дълбоките, черни очи, които го гледаха от стената.
- Ами, нищо работа! Просто съчетание от качествена трева и подходящ за случая мотив – стараех се да звуча безразлично и май успях.
- Да, зная я твоята трева на какво е способна – ухили се Мишката – наистина, страшно се радвам, че най-после дойдохте. Липсвахте ми.
Поговорихме още малко. Той ми разказа как се запознал с Лора. Няколко дни, след като пристигнал в Литан, излязъл извън града да се разходи и да събере хубави дървета за въглени. Там видял едно красиво момиче да се пече голо на следобедното слънце. Лора била съвсем сама, но не се притеснила от непознатия. Разговаряли докато се стъмнило. Той я изпратил до дома й и си определили среща на същата поляна на сутринта – в 5.30. Изгревът ги заварил любещи се (на това място дискретно се позахилих) и така нататък… Мишката беше щастлив и аз нямах търпение да видя момичето, виновно за неговото състояние.
Събудихме Вера и Мики и излязохме да хапнем. Градът ми се стори познат. Вървях уверено по уличките и несъзнателно се взирах в очите на хората – търсех черното. Не видяхме нито един просяк, нито един прекалил с дозата – все едно това беше най-образцовото място на континента. Усмихнати хора се радхождаха замечтано, от кафенетата и баровете струеше приглушена музика – музика из целия град. Мишката ни заведе до една открита галерия – кокетна градина, пълна със скулптори и графики. Графиките бяха на Мишката – харесаха ни. Той каза, че продавал изгодно картините си - най-после беше намерил себе си и мисля, че рисуваше по-добре от всякога.
Седнахме в малко уютно ресторантче, точно до галерията. Обслужи ни лично собственикът – дребничък, плешив човечец, голям почитател на Мишката и неговите картини. Бяхме единствените посетители и затова разговаряхме шумно и се хилихме до насита на стари преживелици. Изпихме доста вино с обяда и Вера изведнъж се разкисна – настоя веднага да тръгнем да търсим майка й. Мишката каза, че срещал няколко пъти старата Мей и тя изглеждала много добре, но от 2-3 месеца не знаел къде е:
- Похвали се, че вече е чиста, но още не била готова да се срещне с миналото си. Вера, миличка, не насилвай нещата. Когато реши, майка ти сама ще те намери – Мишката тихичко говореше на Вера, която скочи от масата.
- Не била готова! Когато тя реши! Ами аз? Какво съм аз за нея? Минал!? Е да. Не струвам колкото една добра доза! Писна ми!!! – Вера се строполи до съседната маса и се разрева. Не понасях истериите й – разбирах я, съжалявах я, но се натъжавах, когато я видех такава. Натъжавах се за самата себе си. Изведнъж си представих „старата Ида” след двадесетина години – все още безпътна, бездомна, объркана, да си свива поредната цигара, малко след като са я изритали на улицата поредните й хазяи. Косата на „старата Ида” е безцветна и проскубана, зъбите – оредели, тялото – развалина, очите – воднисти и празни… Грозна, грозна картинка…
- Вера, млъкни! До гуша ми дойде! Имай милост!
„Ръцете на „старата Ида” треперят, дрехите висят по нея, мирише на мухъл, на алкохол, на цигари – вони на труп. Опитва се да си тананика нещо, но думите й бягат – мозъкът е отказал отдавна… цигарата свършва, а кошмарът – свършва ли се някога безплодното съществуване!?? Смърт? О, да!”
- Вера, стига, престани! – бях я сграбчила за раменете и силно я разтърсвах, но по-скоро, за да мога да се отърся от гадните видения.
Вера се стъписа и млъкна.
