кратка вокална пиеса за един мъж, една жена и два мобилни телефона…

ж - Здравей. Аз съм. Какво правиш?

м - Ей! Здрасти! Амиии… нищо не правя всъщност.

ж - Аха. Обаждам се само да те чуя как си…

м - Днес съм ок. Поработих малко и сега почивам. Хайде да ми дойдеш на гости! Искаш ли?

ж - Всъщност… амиии… не. Няма да дойда.

м - Защо!?!

ж - Защото ми се иска да ме обичаш и да изрисуваш тялото ми с тайнствени плетеници - като твоите…

… мълчание… очаквано и тягостно…

ж - Чу ли ме?

м - Да… за плетениците и … за .. другото… трудно ми е да го повторя, защото… не знам… може да си права. Не идвай. Сама ли си сега у вас?

ж - Сама съм, но не те каня на гости.

м - Няма ли да ми отвориш когато дойда?

ж - Ти няма да дойдеш.

м - Защо говориш така!? Вече дори си обух обувките. Готов съм.

ж - За какво? Аз мога да изляза всеки момент.

м - Аз ще те намеря.

ж - Защо ще го правиш?

м - За да изрисувам тялото ти с плетеници… и…

ж - И?!?

м - Когато се видим, ще ти кажа останалото…

ж - Ще ми хареса ли когато го чуя?

м - Не знам. Дали в думата “обич” с теб влагаме едно и също нещо?!

ж - И аз не знам… обърках се… толкова много думи… и все са неточни.. непълни…

м - Прекалено често си в мислите ми, за да те лъжа…

ж - За какво да ме лъжеш? Каза ли нещо?

м - Обичам те. Сега го казах.

ж - Няма да излизам никъде. Искам да се целуваме.

м - Идвам.

ж - Зная. Ти ли звъниш на вратата?!

м - Аз.

ж - Обичам те. Влизай. Отключено е…

Една цигара време

Едни стъпки се стопиха в мрака. Тя се облегна на стената и запали цигара. Виждах я добре. На светлината на уличната лампа лицето и изглеждаше восъчно. Плътните и устни потрепваха. Беше студено. “Спокойно. Само не започвай да ревеш. Ето. Всичко е наред. Пушиш си, спокойна си, след минутка си отиваш у дома... недей! Не се разплаквай! Моля те! Няма за какво. Не си струва. Нали точно това искаше – той да си тръгне...”

Наблюдавах внимателно движенията й. Единият крак, опрян на стената, нервно потропваше; ръката с цигарата, отмерено се приближаваше към устните и после тръсваше пепелта; другата ръка се гушеше в джоба на палтото. Лицето – все така восъчно, дори малко по-восъчно, по-бледно, по-трептящо... “Ето! Малко ти остава и ще ревнеш! Мамка му! Обичай го, но не плачи. Той си тръгна. Това е. Не искай друго. Така трябва да бъде. Знаеш. Зная ли!? Какво зная? Зная само, че в момента умирам от студ, крещи ми се до полудяване, пуша някаква скапана цигара и него вече го няма.. Ето, това зная и изобщо не ми харесва! Боли по дяволите, толкова много боли...”

Погледнах си часовника. Тя закъсняваше. За пореден път. Всъщност... както винаги. В такива моменти все се питах само аз ли, от двама ни, изпитвах копнежа да бъдем заедно... по-скоро, колкото се може по-скоро. Винаги подранявах за нашите срещи в сладостно очакване... и когато тя накрая се появеше с леко изкривена усмивка и някакво си извинение... ставаше ми блудкаво, размито, безсмислено... чакането, копнежът ми.. лишени от осъществяване....

“Хайде! Стегни се! Хвърли проклетата цигара, вземи си такси и по-бързо се прибирай. После един душ и в леглото. На сутринта нещата ще са други... по-хубави... ще видиш... Ако много ти се прииска, можеш да покрещиш под душа... водата пречиства, а сънят носи забрава... след време ще ти е смешно, ще се питаш какво толкова си намирала в него... Хайде! Добро момиче. Тръгвай си.”

Тя хвърли цигарата. Стъпка фаса и се отправи към таскиметровата стоянка. Аз тръгнах срещу нея. Лицето й вече не беше восъчно. За секунда погледите ни се срещнаха:
- Той си тръгна.
- Тя не дойде.
Таксиметровият шофьор се провикна от колата си:
- За къде сте, пиленца? ...
- Ние сме пеша, - хванах я за ръка и просто тръгнахме...

лекотата

- Сега не е време за поезия! - изкрещя Тя и затръшна вратата след себе си.

Хукна надолу по стълбите, със затворени очи пресече улицата и седна на първата пейка в парка - и без това беше посред нощ и нямаше никой. Запали цигара и извади тефтера си. Изщрака химикалката и написа: "Отново те излъгах. Време е, просто не обичам Твоята поезия."

Откъсна листа, сгъна го като лодка, допуши цигарата, смачка фаса и се върна до входа на блока. Пусна лодката в пощенската му кутия и отплува в нощта...

3 август 2010 г.

Кога разбираме, че сме изгубили битката със самите себе си?

Твърде късно е да мисля, че нещо ще се промени,

освен отражението ми в огледалото – ще ми става все по-чуждо,

крилата напълно ще изчезнат…. Някой ден…

къдриците вече са прави като магистрали,

по които само жегата на битието прокарва сухите си пръсти….

на мишленцето малко :)

Гледам те и виждам в очите ти и себе си, и баща ти,
виждам обаче най-вече ТЕБ самата! :)

накъсаници в главата ми,
чета стари писма...
тогава бях друга
млада, истинска, нахална...
Сега съм само истинска -
чувствам се млада,
но белите коси са предатели
нахална съм, но битовизмът задушава...
* * *
Плъзгам очи по белите покриви на къщите,
плъзгам мисли към себе си - предишната...
сегашната не ми е интересна толкова,
след време ще се захвана да разнищвам сънищата й...
сегашната е с план-график за деня,
предишната... със списък от мечти живееше...

26 април 2009г.

Моето дете ще бъде
момиче,
момче
и слънце :)