заинаги

В бялата стая сме сами –
аз и моят Страх,
косите ни – остригани,
събрали слънцето,
са изрусели до болка....
Очите ни – клетки за облаци,
кървят и дерат стените -
търсят простор...

Аз и моят Страх се любим,
чукаме се,
съвокупляваме се...
Той ме изпълва с лудо безвремие...

Стените на стаята прокървиха....
Стана студено.....
Лежахме прегърнати...
Той плачеше – моят Страх,
уплашен от желанието ми
да го изоставя....завинаги!