парчета

Парчета от вчерашни мисли се валят поизстинали
в напуканата кутия на неправилния ми череп
Подбутвам ги гнусливо с посинелите си устни -
не искам да ги изричам на глас - остарели са.

Да изядеш живота

Забивай здраво зъби
не го жали - храна е
за тялото ти уморено
дъвчи, преглъщай,
късай залъци и
пий солта от раната на времето
Не мляскай шумно
некултурно е,
не се уригвай
нямаш ли задръжки?
Ако поискаш допълнително,
недей се чуди,
че ще те пратят в лудница...
Един живот живеем всички,
една храна ядем, една помия
един единствен, мамка му,
един единствен си,
изгризваме те...
Що за орисия?!?

една земя

Кръвта потича бавно - на пресекулки,
като задъхано предупреждение за смърт...
Написал си писмо със странни букви,
които не говорят, а крещят.
И смяташ, че това е всичко,
че след малко,
ще те обгърне сънна тишина...
Постой, приятелче, почакай малко!
А имаш ли билет за Другата земя?
И кой ли те излъга, че там ще се откриеш,
че там ще пиеш изворна вода....
не искам да съм лош пророк,
обаче...
земята е Една.

истината

Свидетели сме на собственото си падение.
Всеки ден... потъваме и се изгубваме по малко
там, където няма имена,
там, където сме просто частици от цялото,
там, където спираме да мислим,
там, където забравяме духа и помним само тялото...
Оставаме без дъх,
протягаме ръце
и търсим себе си,
но късно е...
това лице...? във огледалото...
оголено, оглозгано, изсмукано...
изгладено като яйце...
не го познаваме...
и чуждо е когато се усмихва,
когато плаче...
това лице не помни себе си,
и вижда в огледалото палача си.

офисно

Тънки ивици небе - като щори,
преминават пред очите ми
през прозореца кипи море -
хора се надбягват в изнемога.
Стъкленият похлупак ме пази
да не скоча през прозореца
земното притегляне ме тегли -
тегли ме летенето.

за мишлето

Спи с мен,
защото моето тяло
познава най-добре
извивките на твоето тяло.
Спи с мен,
защото моето тяло
преживява най-силния екстаз
само с твоето тяло.
Говори с мен,
защото животът ни е преплетен
и думите носят нашата енергия.
Говори с мен,
защото обичам гласа ти
и твоите мисли са важни за мен.
Смей се с мен,
защото щастието извира от нас
и трябва да го умножаваме.
Вярвай с мен,
защото заедно сме силни
и можем да постигнем всичко.
Обичам те!

Добро утро!

Разпука утрото черупката на тъмнината
приплъзна пръсти розови навън
погали планината и се провикна:
"Ставайте от сън!"

харесва ми

Харесва ми да се преследваме –
да лъжем времето и чувствата,
да се издигаме над себе си,
в телата си открили нуждата
от сливане,
от вчустване....
от умножаване
на миговете на забрава и копнеж.....
Харесва ми когато бягаш,
а след това си нежен и горещ...
Харесва ми да се страхувам от очите ти,
понякога така далечни и студени...
а друг път се оглеждам в тях
и виждам се красива....
и спира бързащото време.
Харесва ми.....
харесвам те...
харесваш ме...
болезнено сами сме цял живот
и само в миговете на забвение
сме истински,
сме влюбени,
сме вечни.....
и се стремим един към друг...

заинаги

В бялата стая сме сами –
аз и моят Страх,
косите ни – остригани,
събрали слънцето,
са изрусели до болка....
Очите ни – клетки за облаци,
кървят и дерат стените -
търсят простор...

Аз и моят Страх се любим,
чукаме се,
съвокупляваме се...
Той ме изпълва с лудо безвремие...

Стените на стаята прокървиха....
Стана студено.....
Лежахме прегърнати...
Той плачеше – моят Страх,
уплашен от желанието ми
да го изоставя....завинаги!

който иска да вярва

От миглите ми се полюшват гроздови зърна
и аз съм Кралицата на Разврата.
В един абзац от своя живот
аз се родих,
повехнах
и преди това умрях...
Само в един абзац
успях да вкуся виното,
в което се оказа, че е скрито гроздето,
което идва от мен...
и аз съм виното...
и живота...
и всичко останало....

той знае

Шаманът за последно вика слънцето
и утре вече няма да го има
шаманът знае всичко
само не знае песента на Боговете,
чувал я е безброй пъти,
но думите винаги се губят
сред хората и техните мисли...
Шаманът е обикновен човек,
който просто насън е прегърнал Слънцето
без да се изгори....
любил е Луната
без да се натъжи....

Реката

Реката е една
и в нея всички ще се удавим
някой ден...
в ритъма на Смъртта...
и в същата река сме заченати,
и от там сме пили нектара на Боговете,
и в тази река сме кръщавани...
и Слънцето живее в тази река...
и музиката тече в нея –
всичката музика на хората,
които всеки ден посрещат изгрева
с тъжни песни,
живеят и дишат с реката,
изпращат ритъма на Деня
и го давят в реката
и тази музика,
която се ражда заедно с нас,
която плаче и люби...
тази музика е душата на Реката...
и ние сме вълните на Реката,
която е самото Нищо!

човешко

Прекършени сме...
Наранявахме се сами,
за да изкупим греха, че ни има,
а не познаваме самите себе си...

* * *

Вали. Тихо е.
Дали те има?
Плача. Чакам в здрача
на вечната зима.

Мое

Моето Настояще
е отровено
от моето Минало
и ужасено до смърт
от моето Бъдеще...