За първи път ми е. Влез. Не ме оставяй сама. Не ми позволявай да заспя. Не и тази вечер. Не и този път. Остани. До сутринта, за цяла седмица, колкото искаш. Само остани.
Влез в моята стая, разхвърляй вещите ми, прочети книгите ми, за да ме познаеш. Послушай моята музика, чуй моя смях, за да ти стане след това по-трудно да си отидеш.
Един приятел ми каза, че в стаята му расте трева – ти вярваш ли в такива неща? Вярваш ли, че съм способна да те намразя, само защото те обичам повече от себе си!?
Чуваш ли колко вълшебно пее нощта? Само за нас. Виждаш ли хилядите таласъми, които дебнат нашето щастие!? Сега си тук. А утре? Върви по дяволите! Не се връщай! Не влизай вече в моя дом.....Ще ми трябват няколко живота, за да подредя вещите си,....за да свикна отново да слушам музика сама.....
сряда, 21 януари 2009 г.
7 февруари 2001 г.
МАЛКА ИСТОРИЙКА
Малкото пластелинено човече наднича из-зад шкафа и ми се плези. Има червени раздърпани косички и големи уши – зелени на цвят. Изплезих му се и аз и го повиках да си играем. “Да, да, че пак да ми дърпаш ушите – не искам!”, отвърна ми троснато и избърса пластелинените си сополи в ръкава на ризката. “Не е вярно. Не съм ти дърпала ушите! Защо си измисляш? И стига си се цупил, иначе днес няма да ти дам бонбон...” – така хитро го изнудих да излезе от скривалището си и да дойде при мен. Човечето оставяше малки пластелинени следички по пода и малко се притесняваше, че цапа, но аз го успокоих с една широка, окуражителна усмивка. Червената му коса припламна на екрана на компютъра ми когато го приближи. То приседна на крайчеца на клавиатурата и любопитно се вторачи в монитора:
- Какво пишеш днес?
- Мъничка историйка за теб , му казах и човечето хлъцна от изненада:
- За мен? И какво правя аз в тази историйка?
- Ами разни весели неща: ядеш плодов сладолед на клечка; имаш си шарени балони и с тях летиш над малкия ни град, говориш си с птиците и облачетата...
- Чакай, чакай...аз такива неща не мога да правя – нали съм от пластелин! Е, бих искал да мога да ям сладолед, но знаеш, че от него ще се вкочаня и няма да мога да се движа; не мога и да пия горещ чай – той ще ме размекне и ще трябва да лежа цяла седмица.......а толкова много обичам чай от ябълка с канела......Веднъж пих такъв – нали си спомняш...и тогава ти ми помогна да се оправя...
- Да сещам се – беше се промъкнал до чашата ми и докато успея да те спра ти започна да се размекваш. Хе-хе и как протестира когато те сложих в хладилника....
Да, да, знаеш ли колко мрачно и студено е вътре – лесно ти е на теб – можеш да правиш каквото си поискаш, а аз...
Човечето посърна и се загледа тъжно пред себе си. Реших да го оставя да потъгува и да допиша историйката му. Бях стигнала до разговора му с една чайка, която се казваше Джонатан Ливингстън и му разкриваше тайните на летенето: “Всичко, което се иска от теб, за да полетиш, е Вяра!” Така му каза Джонатан и се стрелна високо в небето. Направи една красива спирала и му помаха за довиждане: “Вяра...Вяра.....Вяра в собствените сили....сили....Вяра......” Вятърът отнесе последните думи, но пластелинената душа на човечето вече знаеше Голямата тайна на летенето.
- Ей, за мен ли продължаваш да пишеш? - То се беше измъкнало от тъжното настроение и отново игриво въртеше очичките си по екрана.
- Да, за теб. И ако днес си послушен ще има ментов бонбон и приказка за Лека нощ.
- О, страхотно! Колко си мила! Разбира се, че ще слушам. Ще гледам през прозореца сивите гълъби и ще си мисля къде ли ходят по цял ден, какво виждат толкова отвисоко, дали небето се сърди когато го гъделичкат с крилата си...... Ще слушам.
Човечето скочи от клавиатурата и седна тихичко на перваза на прозореца. След малко съвсем забравих за него и отново се пренесох в малката историйка.Сега То се излежаваше блажено на едно пухкаво облаче и ядеше плодов сладолед на клечка – от най-хубавия небесен сладолед. Видях Го как се усмихва и как по брадичката му се стичат ягодови струйки, а то ги събира с езиче. Да, малкото пластелинено човече беше щастливо. Като си изяде сладоледа, То стана и зарея поглед в синята шир – беше готово да полети. И го направи. Имаше Вяра......
Вечерта дадох на човечето голям ментов бонбон, завих го с любимото му шарено одеалце /моя носна кърпичка/ и започнах да му чета историйката. То слушаше притихнало и в очичките му се роди Мечта. Казах му “Лека нощ”, изгасих лампите и също си легнах /с моя Мечта/. .... Сънувах как двамата се реем в небето, яхаме пухкави облачета и си купуваме най-вкусния плодов сладолед от небесния магазин; сънувах и Джонатан, който ни взе със себе си и ни показа магията и силата на Вярата.
Събудих се щастлива. пластелиненото човече беше приседнало на възглавницата ми и се усмихваше:
- Извинявай, но исках да ти благодаря за моята историйка! Ако знаеш само какви красиви неща сънувах.........летях….и ти беше с мен……
Знам.
Малкото пластелинено човече наднича из-зад шкафа и ми се плези. Има червени раздърпани косички и големи уши – зелени на цвят. Изплезих му се и аз и го повиках да си играем. “Да, да, че пак да ми дърпаш ушите – не искам!”, отвърна ми троснато и избърса пластелинените си сополи в ръкава на ризката. “Не е вярно. Не съм ти дърпала ушите! Защо си измисляш? И стига си се цупил, иначе днес няма да ти дам бонбон...” – така хитро го изнудих да излезе от скривалището си и да дойде при мен. Човечето оставяше малки пластелинени следички по пода и малко се притесняваше, че цапа, но аз го успокоих с една широка, окуражителна усмивка. Червената му коса припламна на екрана на компютъра ми когато го приближи. То приседна на крайчеца на клавиатурата и любопитно се вторачи в монитора:
- Какво пишеш днес?
- Мъничка историйка за теб , му казах и човечето хлъцна от изненада:
- За мен? И какво правя аз в тази историйка?
- Ами разни весели неща: ядеш плодов сладолед на клечка; имаш си шарени балони и с тях летиш над малкия ни град, говориш си с птиците и облачетата...
- Чакай, чакай...аз такива неща не мога да правя – нали съм от пластелин! Е, бих искал да мога да ям сладолед, но знаеш, че от него ще се вкочаня и няма да мога да се движа; не мога и да пия горещ чай – той ще ме размекне и ще трябва да лежа цяла седмица.......а толкова много обичам чай от ябълка с канела......Веднъж пих такъв – нали си спомняш...и тогава ти ми помогна да се оправя...
- Да сещам се – беше се промъкнал до чашата ми и докато успея да те спра ти започна да се размекваш. Хе-хе и как протестира когато те сложих в хладилника....
Да, да, знаеш ли колко мрачно и студено е вътре – лесно ти е на теб – можеш да правиш каквото си поискаш, а аз...
Човечето посърна и се загледа тъжно пред себе си. Реших да го оставя да потъгува и да допиша историйката му. Бях стигнала до разговора му с една чайка, която се казваше Джонатан Ливингстън и му разкриваше тайните на летенето: “Всичко, което се иска от теб, за да полетиш, е Вяра!” Така му каза Джонатан и се стрелна високо в небето. Направи една красива спирала и му помаха за довиждане: “Вяра...Вяра.....Вяра в собствените сили....сили....Вяра......” Вятърът отнесе последните думи, но пластелинената душа на човечето вече знаеше Голямата тайна на летенето.
- Ей, за мен ли продължаваш да пишеш? - То се беше измъкнало от тъжното настроение и отново игриво въртеше очичките си по екрана.
- Да, за теб. И ако днес си послушен ще има ментов бонбон и приказка за Лека нощ.
- О, страхотно! Колко си мила! Разбира се, че ще слушам. Ще гледам през прозореца сивите гълъби и ще си мисля къде ли ходят по цял ден, какво виждат толкова отвисоко, дали небето се сърди когато го гъделичкат с крилата си...... Ще слушам.
Човечето скочи от клавиатурата и седна тихичко на перваза на прозореца. След малко съвсем забравих за него и отново се пренесох в малката историйка.Сега То се излежаваше блажено на едно пухкаво облаче и ядеше плодов сладолед на клечка – от най-хубавия небесен сладолед. Видях Го как се усмихва и как по брадичката му се стичат ягодови струйки, а то ги събира с езиче. Да, малкото пластелинено човече беше щастливо. Като си изяде сладоледа, То стана и зарея поглед в синята шир – беше готово да полети. И го направи. Имаше Вяра......
Вечерта дадох на човечето голям ментов бонбон, завих го с любимото му шарено одеалце /моя носна кърпичка/ и започнах да му чета историйката. То слушаше притихнало и в очичките му се роди Мечта. Казах му “Лека нощ”, изгасих лампите и също си легнах /с моя Мечта/. .... Сънувах как двамата се реем в небето, яхаме пухкави облачета и си купуваме най-вкусния плодов сладолед от небесния магазин; сънувах и Джонатан, който ни взе със себе си и ни показа магията и силата на Вярата.
Събудих се щастлива. пластелиненото човече беше приседнало на възглавницата ми и се усмихваше:
- Извинявай, но исках да ти благодаря за моята историйка! Ако знаеш само какви красиви неща сънувах.........летях….и ти беше с мен……
Знам.
11 март 1997 г.
Блус
Посиняла е кожата сякаш разложена.
Мирише на плесен.
Вкиснал е въздухът – страшна е задуха.
Пътят е тесен.
Дрънчат колелетата; след тях тичат псета.
Слънцето пари, гори.
Каруцата спира, коларят пуши, после умира,
без молитва дори.
Конете кротко пасат, после тръгват на път.
Теглят мъртвец и съдба.
Вървят без камшик, без господар и вик –
вървят по навик -
просто така.
Посиняла е кожата сякаш разложена.
Мирише на плесен.
Вкиснал е въздухът – страшна е задуха.
Пътят е тесен.
Дрънчат колелетата; след тях тичат псета.
Слънцето пари, гори.
Каруцата спира, коларят пуши, после умира,
без молитва дори.
Конете кротко пасат, после тръгват на път.
Теглят мъртвец и съдба.
Вървят без камшик, без господар и вик –
вървят по навик -
просто така.
22 януари 2001 г.
Като разстреляна съм легнала
върху гърдите на Нощта –
кожата и е ледена,
зърната ме бодат в очите
и млякото,
което се опитвам да изгълтам
има вкуса на дните,
в които ме заченаха,
родиха и ...
убиха.
Блудкаво.
Очите ми ги няма,
но пак ще ти разкажа
съня си – онзи, гадният :
тогава ме обичаше,
обичах те,
обичахме се – сънувахме заедно...
Задавих се.
Млякото потече черно и тъжно.
Спомням си, мечтая...
мъртва съм
и за нищо и никой не ми е мъчно.
върху гърдите на Нощта –
кожата и е ледена,
зърната ме бодат в очите
и млякото,
което се опитвам да изгълтам
има вкуса на дните,
в които ме заченаха,
родиха и ...
убиха.
Блудкаво.
Очите ми ги няма,
но пак ще ти разкажа
съня си – онзи, гадният :
тогава ме обичаше,
обичах те,
обичахме се – сънувахме заедно...
Задавих се.
Млякото потече черно и тъжно.
Спомням си, мечтая...
мъртва съм
и за нищо и никой не ми е мъчно.
3. ноември 2000 г.
Отчаяна съм като онзи монах, на който не му стигат дните на Земята, за да прослави Бог! Черни врани летят пред очите ми – някакво пророчество ли е това? Пустинята на съзнанието ми е по-неизбродна от всякога...... търся кервана с камилите, които носят тайните свитъци на Истината. Бедуините пазят Знанието, за да го предадат на децата си, които тичат след прашните каруци и бленуват сняг..... Аз бленувам пясъци – черни и дълбоки, които поглъщат тъгата и разраняват очите. Зимата ме плаши – познавам я, а пясъците са Тайнство, което ме ужасява. Слънцето е толкова ниско над мен, че дъхът му пари съзнанието ми. Змията на Адам и ябълката на Ева са неделимо цяло – Бедуините ги носят в себе си цял живот – това е Истината!
Разтварям се в Теб, не, по-точно те поглъщам и ти се разтваряш в мен. Сливането е неизбежно..... Така сме били орисани – да бъдем едно цяло – Адам и Ева са Вечни. Ние сме Мъжът и Жената! В нас са съзиданието и разрухата – в нас е Животът! В очите ти видях пустинята и кервана. Ти се усмихна с мъдростта на Бедуин и аз разбрах, че съм открила пътя към себе си – Ти си този път. Ти си Истината за мен самата, в теб са моите тайни свитъци. Погалих косата ти – толкова гъста и черна – като моите бленувани пясъци; впих устни в твоите и се изгубих във вихъра на пустинна буря.......... После дойде Змията – ябълка нямаше – още не бяхме готови да се възправим голи един пред друг. Сякаш знаехме всичко за себе си... Нямаше страх, само обожание. Обичахме да се гледаме – непрестанно. Откривахме се един за друг и Ябълка не ни беше нужна. Опитомихме змията и тя ни разкри Истината за себе си, разказа ни своите сънища – как Бог и дава криле и тя става негов ангел-пазител.... Ние слушахме сънищата на Змията – тя също имаше своите Тайни свитъци, но още не беше ги намерила. Тя знаеше, че когато докосне Ябълката, кръгът ще се затвори и сънят и ще се сбъдне.
Моите очи бяха изранени да те гледат; твоите длани бяха протъркани да ме галят – ние бяхме толкова силно отдадени един на друг.... , бяхме избродили толкова много от нашите пустини... , бяхме се научили да се обичаме - Истински!
Гледахме, затаили дъх, преминаващите кервани и нощем вървяхме по следите им – още топли и запазили аромата на хашиша. Бедуините имаха своя Врата към Истината и свой код за разчитане на свитъците. Хашишът не беше за нас – ние имахме нашата Любов. Пясъците ни приласкаха една вечер, танцуваха за нас и запечатаха във вековното си тяло и нашите имена. Пустинята ги изрече насън и ние се случихме наяве...... Пътят беше извървян.
Вече не помня всичко в детайли – останали са ми само аромати, песъчинки в очите и следи по тялото от твоя горещ дъх... Не беше толкова отдавна, но черните гарвани всеки ден пият по-малко от моя извор на спомените. Накрая на дните си няма да помня и това, което сега изплува случайно в съзнанието ми, но... когато с мен се свърши и с теб ще се случи същото, защото ние сме едно цяло. И ще изгорят телата ни заедно, и ще сънуваме своите спомени, и ще пръскаме Истина и Любов по земята. Мъж и Жена – ние ще станем тайнствени спътници на Бедуините, които ще продължат да водят през пустинята кервана със Тайните свитъци. Ти ще ме целуваш с дъха на вятъра и ще ме любиш с порива на пустинната буря. Аз ще се случвам в теб и така ще ни има Завинаги.......................
Разтварям се в Теб, не, по-точно те поглъщам и ти се разтваряш в мен. Сливането е неизбежно..... Така сме били орисани – да бъдем едно цяло – Адам и Ева са Вечни. Ние сме Мъжът и Жената! В нас са съзиданието и разрухата – в нас е Животът! В очите ти видях пустинята и кервана. Ти се усмихна с мъдростта на Бедуин и аз разбрах, че съм открила пътя към себе си – Ти си този път. Ти си Истината за мен самата, в теб са моите тайни свитъци. Погалих косата ти – толкова гъста и черна – като моите бленувани пясъци; впих устни в твоите и се изгубих във вихъра на пустинна буря.......... После дойде Змията – ябълка нямаше – още не бяхме готови да се възправим голи един пред друг. Сякаш знаехме всичко за себе си... Нямаше страх, само обожание. Обичахме да се гледаме – непрестанно. Откривахме се един за друг и Ябълка не ни беше нужна. Опитомихме змията и тя ни разкри Истината за себе си, разказа ни своите сънища – как Бог и дава криле и тя става негов ангел-пазител.... Ние слушахме сънищата на Змията – тя също имаше своите Тайни свитъци, но още не беше ги намерила. Тя знаеше, че когато докосне Ябълката, кръгът ще се затвори и сънят и ще се сбъдне.
Моите очи бяха изранени да те гледат; твоите длани бяха протъркани да ме галят – ние бяхме толкова силно отдадени един на друг.... , бяхме избродили толкова много от нашите пустини... , бяхме се научили да се обичаме - Истински!
Гледахме, затаили дъх, преминаващите кервани и нощем вървяхме по следите им – още топли и запазили аромата на хашиша. Бедуините имаха своя Врата към Истината и свой код за разчитане на свитъците. Хашишът не беше за нас – ние имахме нашата Любов. Пясъците ни приласкаха една вечер, танцуваха за нас и запечатаха във вековното си тяло и нашите имена. Пустинята ги изрече насън и ние се случихме наяве...... Пътят беше извървян.
Вече не помня всичко в детайли – останали са ми само аромати, песъчинки в очите и следи по тялото от твоя горещ дъх... Не беше толкова отдавна, но черните гарвани всеки ден пият по-малко от моя извор на спомените. Накрая на дните си няма да помня и това, което сега изплува случайно в съзнанието ми, но... когато с мен се свърши и с теб ще се случи същото, защото ние сме едно цяло. И ще изгорят телата ни заедно, и ще сънуваме своите спомени, и ще пръскаме Истина и Любов по земята. Мъж и Жена – ние ще станем тайнствени спътници на Бедуините, които ще продължат да водят през пустинята кервана със Тайните свитъци. Ти ще ме целуваш с дъха на вятъра и ще ме любиш с порива на пустинната буря. Аз ще се случвам в теб и така ще ни има Завинаги.......................
сряда, 7 януари 2009 г.
петък, 29 февруари 2008 г.
Халюциногенни приказки за "Лека нощ"
стъклените топки държахме в ръцете си… те бяха големи, шарени и изпълнени с музика… колко много емоции… почти имах главоболие, но такова - приятно главоболие… цветовете на топките преливаха, стъклената им повърхност беше топла от допира на дланите ни… ние много внимателно притискахме топките до сърцата си - те ни даваха живот, ние им давахме живот - бяхме свързани - неизбежно.
Малко по-далече, в широката част на поляната танцуваха хора - щастливи хора с пъстри дрехи - с дълги воали на главите и широки, везани ръкави… Някои от тях пееха, други шеметно се въртяха, вдигнали очи към небето… слънцето все така не искаше да залезе…
моята стъклена топка започна да се върти… едвам я удържах… погледнах към теб… търсех помощта ти… ти седеше на един червен, объл камък, с очи вперени в хилядите цветове на стъклената магия и тихо се усмихваше:
- Не се страхувай. Ти владееш топката и цветовете в нея. Не се страхувай.
Стана ми леко от гласа ти.. каквото и да беше казал щеше да ми стане леко… Повдигнах се на пръсти, вдигнах двете си ръце нагоре - държах стъклената топка в тях, но в мен вече нямаше страх… Стъклото се разпука тихичко и хилядите цветове излетяха от него в дълга пъстра нишка, устремени към слънцето. Погледнах към теб, усмихнах се, улових шарената нишка и се отпуснах... станах Дъга ... без дъжд.
* * *
- Пак сме самички, казвам и котаракът пронизително измяуква в съгласие. Протяга се дъъъълго, точи си ноктите в червената табуретка и започва да се оглежда за женска…, само че в апартамента той е единствената котка, както аз съм единственият човек. Отивам в кухнята, паля цигара, наливам си пълна чаша с кола (а толкова мразя кола)… Hable Con Ella - Алмодовар ги разбира нещата - мъжът трябва да говори с жената, дори когато нея я “няма”… дори и котаракът го прави, но те котките от край време знаят всичко.
Налудничаво ми е някак си. Чувам колите по булеварда - свистят целенасочено и анонимно, кой знае за къде са се разбързали всички…? Котаракът май е разгонен. Взимам го на ръце и излизаме на терасата. Държа го, защото има склонност към летене - вече два пъти опита и Слава Богу, успешно. След втория път ограничих разходките му по терасата - сега го надзиравам постоянно. Горкият. Одра ме по ръката зверски. Иска женска. Не му се сърдя. Никой не иска да е сам, пък бил той и котка.
Наливам си още кола - шушти приятно в чашата и чак ме гъделичка в корема. Телефонът не звъни. Музиката спря. Всъщност е доста спокойно, само старият немски хладилник боботи. Видях преди малко, че тревата е пораснала - красиви зелени бебета… съвсем скоро ще станат големи, зелени змейове, които разказват магически приказки… растат със секунди… нали има слънце - радват се. Добре че преди три дни нарисувах с тебеширите онова слънце, иначе още щеше да вали. Не ме кефи да се чувствам като в тропиците, и без това рядко излизам…
От цигарата ми горчи на гърлото, но отчаяно чакам някой да се върне. По-спокойно ми е когато не съм сама, тогава съм по-склонна към уединение…
- Пак сме самички, казвам на котарака и духвам свещта... бях я запалила вслучай, че дойдеш... обичам... лека нощ...* * *
Те не знаеха какво правят. Имаха само смътното усещане за нещо нередно, срамно, грешно… все едно бъркаха в пазвата на Божията майка… слепите им очи намираха безпогрешно слънцето по парещите ивици земя… бледите им тела се люлееха на вятъра в една тиха нирвана, почти наркотична. Бяха гладни, а езерото остана далеч зад тях… вървяха, хванати за ръце и следваха музиката - натрапчиво красива, сладникава и синя, бледосиня… краката им се подкосяваха все по-често, устните - нахапани от неизвестното, кървяха… те се целуваха на пресекулки, когато спираха да си починат - кръвта им беше единствената течност, която сега приемаха в телата си… жълтият следобед пълзеше покрай тях протяжно, като стара, уморена змия, а музиката ставаше все по-силна.
Те бяха сами. Съвсем сами. Само двамата. И не знаеха какво правят. Никога не бяха знаели… лепкавият вятър подхвана прозрачните им тела и ги завъртя в спирала към слънцето. Те продължаваха да се държат за ръце - кожата на дланите им беше сраснала от дългото вървене… цял един следобед… дори не можеха да изпищят… дори не можеха да се погледнат… обсебени от музиката…
* * *Лежа. Очите са плътно затворени. Спомням си облаците и буйната река, която пресича тихото градче. Над нея - старинен мост, извит като гърба на черен котарак. Спомням си….
На левия ми клепач кацна пеперуда. По пърхането на крилата й разбрах, че носи сребърен вятър. Поглеждам се отстрани - сякаш разглеждам картина. Като онези, твоите картини - изрязани носове на сурови, неземни мъже, които гледат без страх. И знаят всичко. И онази жена, дошла със сребристия вятър, сякаш - част от пръстта, с дълга шия и свити устни, сраснала се със земята…
Пеперудата е застинала. Мисля, че тихо ми шепти - на иврит. Това е онази древна пеперуда - на Принцесата от Далечните Зелени Хълмове, която нощем донася покой и сънища - пророчески сънища. Принцесата я храни с нектар от диви цветя и после пеперудата бди над съня й.
Същата тази пеперуда сега е кацнала на левия ми клепач. Усещам, че вече заспивам. Мислено ти пожелавам “лека нощ!” и зная, че на сутринта ще имам Отговорите. Но дали ще имам думите, с които да ги изрека…?!
"Спи спокойно и се усмихвай - мъдростта и щастието са в нас..."
* * *
* * *
Мъх по устните - по бледите й устни, които толкова силно ми напомняха на река… река с изтъняло, но вечно корито, която носи във водите си всички неща по земята - и живота, и смъртта, и песните, и децата, и края… мъхът беше леко сивкав, с пресни оттенъци на лешниково червени черупки… Тя лежеше върху куп сухи листа. Голям и непреодолим куп, който растеше застрашително - сухите листа излизаха на вълни под тялото й, но устните й шептяха Заклинанието и листата, покорни и красиви, тъжно полягаха в краката й.
Някой се молеше за себе си. И тук музиката зачести. И гласовете. Те вече идваха отвсякъде. И ръцете все по-трудно се овладяваха.. и мисълта… - тя тичаше след ритъма… От светлия коридор не се чуваше нищо. Зад стъклената врата светът се укроти, заспа, гушнат и щастлив, и изпълнен поне за миг - миг, колкото една безкрайна нощ.
И после, някъде по същото време, но на хиляди мили от тук, едно мило и свежо-зелено жабче се гмурна с усмивка в блатото, пълно с изящни лилии. Слънцето лъсна за секунди жабешкото люспесто гръбче и после се прозя лениво… Беше обед.
А светлините ставаха все по-ярки и натрапени. Хората бързаха някак си да удължат мига - точно този миг, когато мисълта ти прескача шеметно и не знае къде отива и кога ще спре…
А когато някой има толкова бледи устни, всичко е предопределено и всеки сънува пълна луна три нощи подред. На четвъртата нощ се извива хорото - лудо, самовилско, с много петли и караконджули…, а после изгаря всичката слама, куповете лумват и езиците на огъня пърлят Дявола в ноздрите. Той надушва промяната и слънцето и оголва зъби в небрежна дяволска усмивка …
Абонамент за:
Публикации (Atom)