Халюциногенни приказки за "Лека нощ"

стъклените топки държахме в ръцете си… те бяха големи, шарени и изпълнени с музика… колко много емоции… почти имах главоболие, но такова - приятно главоболие… цветовете на топките преливаха, стъклената им повърхност беше топла от допира на дланите ни… ние много внимателно притискахме топките до сърцата си - те ни даваха живот, ние им давахме живот - бяхме свързани - неизбежно.

Малко по-далече, в широката част на поляната танцуваха хора - щастливи хора с пъстри дрехи - с дълги воали на главите и широки, везани ръкави… Някои от тях пееха, други шеметно се въртяха, вдигнали очи към небето… слънцето все така не искаше да залезе…

моята стъклена топка започна да се върти… едвам я удържах… погледнах към теб… търсех помощта ти… ти седеше на един червен, объл камък, с очи вперени в хилядите цветове на стъклената магия и тихо се усмихваше:

- Не се страхувай. Ти владееш топката и цветовете в нея. Не се страхувай.

Стана ми леко от гласа ти.. каквото и да беше казал щеше да ми стане леко… Повдигнах се на пръсти, вдигнах двете си ръце нагоре - държах стъклената топка в тях, но в мен вече нямаше страх… Стъклото се разпука тихичко и хилядите цветове излетяха от него в дълга пъстра нишка, устремени към слънцето. Погледнах към теб, усмихнах се, улових шарената нишка и се отпуснах... станах Дъга ... без дъжд.

* * *

- Пак сме самички, казвам и котаракът пронизително измяуква в съгласие. Протяга се дъъъълго, точи си ноктите в червената табуретка и започва да се оглежда за женска…, само че в апартамента той е единствената котка, както аз съм единственият човек. Отивам в кухнята, паля цигара, наливам си пълна чаша с кола (а толкова мразя кола)… Hable Con Ella - Алмодовар ги разбира нещата - мъжът трябва да говори с жената, дори когато нея я “няма”… дори и котаракът го прави, но те котките от край време знаят всичко.

Налудничаво ми е някак си. Чувам колите по булеварда - свистят целенасочено и анонимно, кой знае за къде са се разбързали всички…? Котаракът май е разгонен. Взимам го на ръце и излизаме на терасата. Държа го, защото има склонност към летене - вече два пъти опита и Слава Богу, успешно. След втория път ограничих разходките му по терасата - сега го надзиравам постоянно. Горкият. Одра ме по ръката зверски. Иска женска. Не му се сърдя. Никой не иска да е сам, пък бил той и котка.

Наливам си още кола - шушти приятно в чашата и чак ме гъделичка в корема. Телефонът не звъни. Музиката спря. Всъщност е доста спокойно, само старият немски хладилник боботи. Видях преди малко, че тревата е пораснала - красиви зелени бебета… съвсем скоро ще станат големи, зелени змейове, които разказват магически приказки… растат със секунди… нали има слънце - радват се. Добре че преди три дни нарисувах с тебеширите онова слънце, иначе още щеше да вали. Не ме кефи да се чувствам като в тропиците, и без това рядко излизам…

От цигарата ми горчи на гърлото, но отчаяно чакам някой да се върне. По-спокойно ми е когато не съм сама, тогава съм по-склонна към уединение…

- Пак сме самички, казвам на котарака и духвам свещта... бях я запалила вслучай, че дойдеш... обичам... лека нощ...

* * *

Те не знаеха какво правят. Имаха само смътното усещане за нещо нередно, срамно, грешно… все едно бъркаха в пазвата на Божията майка… слепите им очи намираха безпогрешно слънцето по парещите ивици земя… бледите им тела се люлееха на вятъра в една тиха нирвана, почти наркотична. Бяха гладни, а езерото остана далеч зад тях… вървяха, хванати за ръце и следваха музиката - натрапчиво красива, сладникава и синя, бледосиня… краката им се подкосяваха все по-често, устните - нахапани от неизвестното, кървяха… те се целуваха на пресекулки, когато спираха да си починат - кръвта им беше единствената течност, която сега приемаха в телата си… жълтият следобед пълзеше покрай тях протяжно, като стара, уморена змия, а музиката ставаше все по-силна.

Те бяха сами. Съвсем сами. Само двамата. И не знаеха какво правят. Никога не бяха знаели… лепкавият вятър подхвана прозрачните им тела и ги завъртя в спирала към слънцето. Те продължаваха да се държат за ръце - кожата на дланите им беше сраснала от дългото вървене… цял един следобед… дори не можеха да изпищят… дори не можеха да се погледнат… обсебени от музиката…

* * *

Лежа. Очите са плътно затворени. Спомням си облаците и буйната река, която пресича тихото градче. Над нея - старинен мост, извит като гърба на черен котарак. Спомням си….

На левия ми клепач кацна пеперуда. По пърхането на крилата й разбрах, че носи сребърен вятър. Поглеждам се отстрани - сякаш разглеждам картина. Като онези, твоите картини - изрязани носове на сурови, неземни мъже, които гледат без страх. И знаят всичко. И онази жена, дошла със сребристия вятър, сякаш - част от пръстта, с дълга шия и свити устни, сраснала се със земята…

Пеперудата е застинала. Мисля, че тихо ми шепти - на иврит. Това е онази древна пеперуда - на Принцесата от Далечните Зелени Хълмове, която нощем донася покой и сънища - пророчески сънища. Принцесата я храни с нектар от диви цветя и после пеперудата бди над съня й.

Същата тази пеперуда сега е кацнала на левия ми клепач. Усещам, че вече заспивам. Мислено ти пожелавам “лека нощ!” и зная, че на сутринта ще имам Отговорите. Но дали ще имам думите, с които да ги изрека…?!

"Спи спокойно и се усмихвай - мъдростта и щастието са в нас..."

* * *

Натиснах веслата по-силно. Мъглата влезе в дробовете ми и се разстла мързеливо и тежко. Стана ми лепкаво от цялото това притеснение, което ме караше да бързам и да греба все по-усилено. Чувах все по-ясно песните на ангелите и знаех, че съм близо, все по-близо. Загребване, и още едно, и още мъгла в дробовете, и кръв, която избива от порите ми и пълни ладията. Той седи до мен спокоен и нищо не забелязва. Помоли ме да го взема със себе си на другия бряг, защото му било омръзнало да изпраща хората в последното им пътуване. Той също искал да пътува. Старческите му ръце с дълги и остри нокти леко треперят и като че ли шепнат нещо. Той знае всички истории на всички хора. Знае и моята, но не знае края й. А аз го зная. Дробовете ми няма да издържат, мъглата ще ги отрови за броени секунди, след това ще разяде цялото ми тяло и от мен няма да остане нищо. Ладията ще доплува празна до брега и ангелите ще го питат къде съм. Той ще повдигне старческите си рамене с неспокойна въздишка е ще разтвори дланите на ръцете си: „Няма я, а преди малко беше тук...” И ще започнат да ме търсят, ще разпитват всички за мен – и живите, и умрелите. И само аз ще знам къде съм – във всички тях, в сърцата и в душите им.

* * *

Мъх по устните - по бледите й устни, които толкова силно ми напомняха на река… река с изтъняло, но вечно корито, която носи във водите си всички неща по земята - и живота, и смъртта, и песните, и децата, и края… мъхът беше леко сивкав, с пресни оттенъци на лешниково червени черупки… Тя лежеше върху куп сухи листа. Голям и непреодолим куп, който растеше застрашително - сухите листа излизаха на вълни под тялото й, но устните й шептяха Заклинанието и листата, покорни и красиви, тъжно полягаха в краката й.

Някой се молеше за себе си. И тук музиката зачести. И гласовете. Те вече идваха отвсякъде. И ръцете все по-трудно се овладяваха.. и мисълта… - тя тичаше след ритъма… От светлия коридор не се чуваше нищо. Зад стъклената врата светът се укроти, заспа, гушнат и щастлив, и изпълнен поне за миг - миг, колкото една безкрайна нощ.

И после, някъде по същото време, но на хиляди мили от тук, едно мило и свежо-зелено жабче се гмурна с усмивка в блатото, пълно с изящни лилии. Слънцето лъсна за секунди жабешкото люспесто гръбче и после се прозя лениво… Беше обед.

А светлините ставаха все по-ярки и натрапени. Хората бързаха някак си да удължат мига - точно този миг, когато мисълта ти прескача шеметно и не знае къде отива и кога ще спре…

А когато някой има толкова бледи устни, всичко е предопределено и всеки сънува пълна луна три нощи подред. На четвъртата нощ се извива хорото - лудо, самовилско, с много петли и караконджули…, а после изгаря всичката слама, куповете лумват и езиците на огъня пърлят Дявола в ноздрите. Той надушва промяната и слънцето и оголва зъби в небрежна дяволска усмивка …