Наблюдавах внимателно движенията й. Единият крак, опрян на стената, нервно потропваше; ръката с цигарата, отмерено се приближаваше към устните и после тръсваше пепелта; другата ръка се гушеше в джоба на палтото. Лицето – все така восъчно, дори малко по-восъчно, по-бледно, по-трептящо... “Ето! Малко ти остава и ще ревнеш! Мамка му! Обичай го, но не плачи. Той си тръгна. Това е. Не искай друго. Така трябва да бъде. Знаеш. Зная ли!? Какво зная? Зная само, че в момента умирам от студ, крещи ми се до полудяване, пуша някаква скапана цигара и него вече го няма.. Ето, това зная и изобщо не ми харесва! Боли по дяволите, толкова много боли...”
Погледнах си часовника. Тя закъсняваше. За пореден път. Всъщност... както винаги. В такива моменти все се питах само аз ли, от двама ни, изпитвах копнежа да бъдем заедно... по-скоро, колкото се може по-скоро. Винаги подранявах за нашите срещи в сладостно очакване... и когато тя накрая се появеше с леко изкривена усмивка и някакво си извинение... ставаше ми блудкаво, размито, безсмислено... чакането, копнежът ми.. лишени от осъществяване....
“Хайде! Стегни се! Хвърли проклетата цигара, вземи си такси и по-бързо се прибирай. После един душ и в леглото. На сутринта нещата ще са други... по-хубави... ще видиш... Ако много ти се прииска, можеш да покрещиш под душа... водата пречиства, а сънят носи забрава... след време ще ти е смешно, ще се питаш какво толкова си намирала в него... Хайде! Добро момиче. Тръгвай си.”
Тя хвърли цигарата. Стъпка фаса и се отправи към таскиметровата стоянка. Аз тръгнах срещу нея. Лицето й вече не беше восъчно. За секунда погледите ни се срещнаха:
- Той си тръгна.
- Тя не дойде.
Таксиметровият шофьор се провикна от колата си:
- За къде сте, пиленца? ...
- Ние сме пеша, - хванах я за ръка и просто тръгнахме...
