7 февруари 2001 г.

МАЛКА ИСТОРИЙКА

Малкото пластелинено човече наднича из-зад шкафа и ми се плези. Има червени раздърпани косички и големи уши – зелени на цвят. Изплезих му се и аз и го повиках да си играем. “Да, да, че пак да ми дърпаш ушите – не искам!”, отвърна ми троснато и избърса пластелинените си сополи в ръкава на ризката. “Не е вярно. Не съм ти дърпала ушите! Защо си измисляш? И стига си се цупил, иначе днес няма да ти дам бонбон...” – така хитро го изнудих да излезе от скривалището си и да дойде при мен. Човечето оставяше малки пластелинени следички по пода и малко се притесняваше, че цапа, но аз го успокоих с една широка, окуражителна усмивка. Червената му коса припламна на екрана на компютъра ми когато го приближи. То приседна на крайчеца на клавиатурата и любопитно се вторачи в монитора:
- Какво пишеш днес?
- Мъничка историйка за теб , му казах и човечето хлъцна от изненада:
- За мен? И какво правя аз в тази историйка?
- Ами разни весели неща: ядеш плодов сладолед на клечка; имаш си шарени балони и с тях летиш над малкия ни град, говориш си с птиците и облачетата...
- Чакай, чакай...аз такива неща не мога да правя – нали съм от пластелин! Е, бих искал да мога да ям сладолед, но знаеш, че от него ще се вкочаня и няма да мога да се движа; не мога и да пия горещ чай – той ще ме размекне и ще трябва да лежа цяла седмица.......а толкова много обичам чай от ябълка с канела......Веднъж пих такъв – нали си спомняш...и тогава ти ми помогна да се оправя...
- Да сещам се – беше се промъкнал до чашата ми и докато успея да те спра ти започна да се размекваш. Хе-хе и как протестира когато те сложих в хладилника....
Да, да, знаеш ли колко мрачно и студено е вътре – лесно ти е на теб – можеш да правиш каквото си поискаш, а аз...
Човечето посърна и се загледа тъжно пред себе си. Реших да го оставя да потъгува и да допиша историйката му. Бях стигнала до разговора му с една чайка, която се казваше Джонатан Ливингстън и му разкриваше тайните на летенето: “Всичко, което се иска от теб, за да полетиш, е Вяра!” Така му каза Джонатан и се стрелна високо в небето. Направи една красива спирала и му помаха за довиждане: “Вяра...Вяра.....Вяра в собствените сили....сили....Вяра......” Вятърът отнесе последните думи, но пластелинената душа на човечето вече знаеше Голямата тайна на летенето.
- Ей, за мен ли продължаваш да пишеш? - То се беше измъкнало от тъжното настроение и отново игриво въртеше очичките си по екрана.
- Да, за теб. И ако днес си послушен ще има ментов бонбон и приказка за Лека нощ.
- О, страхотно! Колко си мила! Разбира се, че ще слушам. Ще гледам през прозореца сивите гълъби и ще си мисля къде ли ходят по цял ден, какво виждат толкова отвисоко, дали небето се сърди когато го гъделичкат с крилата си...... Ще слушам.
Човечето скочи от клавиатурата и седна тихичко на перваза на прозореца. След малко съвсем забравих за него и отново се пренесох в малката историйка.Сега То се излежаваше блажено на едно пухкаво облаче и ядеше плодов сладолед на клечка – от най-хубавия небесен сладолед. Видях Го как се усмихва и как по брадичката му се стичат ягодови струйки, а то ги събира с езиче. Да, малкото пластелинено човече беше щастливо. Като си изяде сладоледа, То стана и зарея поглед в синята шир – беше готово да полети. И го направи. Имаше Вяра......

Вечерта дадох на човечето голям ментов бонбон, завих го с любимото му шарено одеалце /моя носна кърпичка/ и започнах да му чета историйката. То слушаше притихнало и в очичките му се роди Мечта. Казах му “Лека нощ”, изгасих лампите и също си легнах /с моя Мечта/. .... Сънувах как двамата се реем в небето, яхаме пухкави облачета и си купуваме най-вкусния плодов сладолед от небесния магазин; сънувах и Джонатан, който ни взе със себе си и ни показа магията и силата на Вярата.
Събудих се щастлива. пластелиненото човече беше приседнало на възглавницата ми и се усмихваше:
- Извинявай, но исках да ти благодаря за моята историйка! Ако знаеш само какви красиви неща сънувах.........летях….и ти беше с мен……
Знам.

11 март 1997 г.

Блус

Посиняла е кожата сякаш разложена.
Мирише на плесен.
Вкиснал е въздухът – страшна е задуха.
Пътят е тесен.

Дрънчат колелетата; след тях тичат псета.
Слънцето пари, гори.
Каруцата спира, коларят пуши, после умира,
без молитва дори.

Конете кротко пасат, после тръгват на път.
Теглят мъртвец и съдба.
Вървят без камшик, без господар и вик –
вървят по навик -
просто така.

22 януари 2001 г.

Като разстреляна съм легнала
върху гърдите на Нощта –
кожата и е ледена,
зърната ме бодат в очите
и млякото,
което се опитвам да изгълтам
има вкуса на дните,
в които ме заченаха,
родиха и ...
убиха.
Блудкаво.
Очите ми ги няма,
но пак ще ти разкажа
съня си – онзи, гадният :
тогава ме обичаше,
обичах те,
обичахме се – сънувахме заедно...
Задавих се.
Млякото потече черно и тъжно.
Спомням си, мечтая...
мъртва съм
и за нищо и никой не ми е мъчно.

3. ноември 2000 г.

Отчаяна съм като онзи монах, на който не му стигат дните на Земята, за да прослави Бог! Черни врани летят пред очите ми – някакво пророчество ли е това? Пустинята на съзнанието ми е по-неизбродна от всякога...... търся кервана с камилите, които носят тайните свитъци на Истината. Бедуините пазят Знанието, за да го предадат на децата си, които тичат след прашните каруци и бленуват сняг..... Аз бленувам пясъци – черни и дълбоки, които поглъщат тъгата и разраняват очите. Зимата ме плаши – познавам я, а пясъците са Тайнство, което ме ужасява. Слънцето е толкова ниско над мен, че дъхът му пари съзнанието ми. Змията на Адам и ябълката на Ева са неделимо цяло – Бедуините ги носят в себе си цял живот – това е Истината!
Разтварям се в Теб, не, по-точно те поглъщам и ти се разтваряш в мен. Сливането е неизбежно..... Така сме били орисани – да бъдем едно цяло – Адам и Ева са Вечни. Ние сме Мъжът и Жената! В нас са съзиданието и разрухата – в нас е Животът! В очите ти видях пустинята и кервана. Ти се усмихна с мъдростта на Бедуин и аз разбрах, че съм открила пътя към себе си – Ти си този път. Ти си Истината за мен самата, в теб са моите тайни свитъци. Погалих косата ти – толкова гъста и черна – като моите бленувани пясъци; впих устни в твоите и се изгубих във вихъра на пустинна буря.......... После дойде Змията – ябълка нямаше – още не бяхме готови да се възправим голи един пред друг. Сякаш знаехме всичко за себе си... Нямаше страх, само обожание. Обичахме да се гледаме – непрестанно. Откривахме се един за друг и Ябълка не ни беше нужна. Опитомихме змията и тя ни разкри Истината за себе си, разказа ни своите сънища – как Бог и дава криле и тя става негов ангел-пазител.... Ние слушахме сънищата на Змията – тя също имаше своите Тайни свитъци, но още не беше ги намерила. Тя знаеше, че когато докосне Ябълката, кръгът ще се затвори и сънят и ще се сбъдне.
Моите очи бяха изранени да те гледат; твоите длани бяха протъркани да ме галят – ние бяхме толкова силно отдадени един на друг.... , бяхме избродили толкова много от нашите пустини... , бяхме се научили да се обичаме - Истински!
Гледахме, затаили дъх, преминаващите кервани и нощем вървяхме по следите им – още топли и запазили аромата на хашиша. Бедуините имаха своя Врата към Истината и свой код за разчитане на свитъците. Хашишът не беше за нас – ние имахме нашата Любов. Пясъците ни приласкаха една вечер, танцуваха за нас и запечатаха във вековното си тяло и нашите имена. Пустинята ги изрече насън и ние се случихме наяве...... Пътят беше извървян.
Вече не помня всичко в детайли – останали са ми само аромати, песъчинки в очите и следи по тялото от твоя горещ дъх... Не беше толкова отдавна, но черните гарвани всеки ден пият по-малко от моя извор на спомените. Накрая на дните си няма да помня и това, което сега изплува случайно в съзнанието ми, но... когато с мен се свърши и с теб ще се случи същото, защото ние сме едно цяло. И ще изгорят телата ни заедно, и ще сънуваме своите спомени, и ще пръскаме Истина и Любов по земята. Мъж и Жена – ние ще станем тайнствени спътници на Бедуините, които ще продължат да водят през пустинята кервана със Тайните свитъци. Ти ще ме целуваш с дъха на вятъра и ще ме любиш с порива на пустинната буря. Аз ще се случвам в теб и така ще ни има Завинаги.......................

зимно

Котешки стъпки в пресния сняг
отиват право към комина на къщата.
Коледа е светла за всички.

Халюциногенни приказки за "Лека нощ"

стъклените топки държахме в ръцете си… те бяха големи, шарени и изпълнени с музика… колко много емоции… почти имах главоболие, но такова - приятно главоболие… цветовете на топките преливаха, стъклената им повърхност беше топла от допира на дланите ни… ние много внимателно притискахме топките до сърцата си - те ни даваха живот, ние им давахме живот - бяхме свързани - неизбежно.

Малко по-далече, в широката част на поляната танцуваха хора - щастливи хора с пъстри дрехи - с дълги воали на главите и широки, везани ръкави… Някои от тях пееха, други шеметно се въртяха, вдигнали очи към небето… слънцето все така не искаше да залезе…

моята стъклена топка започна да се върти… едвам я удържах… погледнах към теб… търсех помощта ти… ти седеше на един червен, объл камък, с очи вперени в хилядите цветове на стъклената магия и тихо се усмихваше:

- Не се страхувай. Ти владееш топката и цветовете в нея. Не се страхувай.

Стана ми леко от гласа ти.. каквото и да беше казал щеше да ми стане леко… Повдигнах се на пръсти, вдигнах двете си ръце нагоре - държах стъклената топка в тях, но в мен вече нямаше страх… Стъклото се разпука тихичко и хилядите цветове излетяха от него в дълга пъстра нишка, устремени към слънцето. Погледнах към теб, усмихнах се, улових шарената нишка и се отпуснах... станах Дъга ... без дъжд.

* * *

- Пак сме самички, казвам и котаракът пронизително измяуква в съгласие. Протяга се дъъъълго, точи си ноктите в червената табуретка и започва да се оглежда за женска…, само че в апартамента той е единствената котка, както аз съм единственият човек. Отивам в кухнята, паля цигара, наливам си пълна чаша с кола (а толкова мразя кола)… Hable Con Ella - Алмодовар ги разбира нещата - мъжът трябва да говори с жената, дори когато нея я “няма”… дори и котаракът го прави, но те котките от край време знаят всичко.

Налудничаво ми е някак си. Чувам колите по булеварда - свистят целенасочено и анонимно, кой знае за къде са се разбързали всички…? Котаракът май е разгонен. Взимам го на ръце и излизаме на терасата. Държа го, защото има склонност към летене - вече два пъти опита и Слава Богу, успешно. След втория път ограничих разходките му по терасата - сега го надзиравам постоянно. Горкият. Одра ме по ръката зверски. Иска женска. Не му се сърдя. Никой не иска да е сам, пък бил той и котка.

Наливам си още кола - шушти приятно в чашата и чак ме гъделичка в корема. Телефонът не звъни. Музиката спря. Всъщност е доста спокойно, само старият немски хладилник боботи. Видях преди малко, че тревата е пораснала - красиви зелени бебета… съвсем скоро ще станат големи, зелени змейове, които разказват магически приказки… растат със секунди… нали има слънце - радват се. Добре че преди три дни нарисувах с тебеширите онова слънце, иначе още щеше да вали. Не ме кефи да се чувствам като в тропиците, и без това рядко излизам…

От цигарата ми горчи на гърлото, но отчаяно чакам някой да се върне. По-спокойно ми е когато не съм сама, тогава съм по-склонна към уединение…

- Пак сме самички, казвам на котарака и духвам свещта... бях я запалила вслучай, че дойдеш... обичам... лека нощ...

* * *

Те не знаеха какво правят. Имаха само смътното усещане за нещо нередно, срамно, грешно… все едно бъркаха в пазвата на Божията майка… слепите им очи намираха безпогрешно слънцето по парещите ивици земя… бледите им тела се люлееха на вятъра в една тиха нирвана, почти наркотична. Бяха гладни, а езерото остана далеч зад тях… вървяха, хванати за ръце и следваха музиката - натрапчиво красива, сладникава и синя, бледосиня… краката им се подкосяваха все по-често, устните - нахапани от неизвестното, кървяха… те се целуваха на пресекулки, когато спираха да си починат - кръвта им беше единствената течност, която сега приемаха в телата си… жълтият следобед пълзеше покрай тях протяжно, като стара, уморена змия, а музиката ставаше все по-силна.

Те бяха сами. Съвсем сами. Само двамата. И не знаеха какво правят. Никога не бяха знаели… лепкавият вятър подхвана прозрачните им тела и ги завъртя в спирала към слънцето. Те продължаваха да се държат за ръце - кожата на дланите им беше сраснала от дългото вървене… цял един следобед… дори не можеха да изпищят… дори не можеха да се погледнат… обсебени от музиката…

* * *

Лежа. Очите са плътно затворени. Спомням си облаците и буйната река, която пресича тихото градче. Над нея - старинен мост, извит като гърба на черен котарак. Спомням си….

На левия ми клепач кацна пеперуда. По пърхането на крилата й разбрах, че носи сребърен вятър. Поглеждам се отстрани - сякаш разглеждам картина. Като онези, твоите картини - изрязани носове на сурови, неземни мъже, които гледат без страх. И знаят всичко. И онази жена, дошла със сребристия вятър, сякаш - част от пръстта, с дълга шия и свити устни, сраснала се със земята…

Пеперудата е застинала. Мисля, че тихо ми шепти - на иврит. Това е онази древна пеперуда - на Принцесата от Далечните Зелени Хълмове, която нощем донася покой и сънища - пророчески сънища. Принцесата я храни с нектар от диви цветя и после пеперудата бди над съня й.

Същата тази пеперуда сега е кацнала на левия ми клепач. Усещам, че вече заспивам. Мислено ти пожелавам “лека нощ!” и зная, че на сутринта ще имам Отговорите. Но дали ще имам думите, с които да ги изрека…?!

"Спи спокойно и се усмихвай - мъдростта и щастието са в нас..."

* * *

Натиснах веслата по-силно. Мъглата влезе в дробовете ми и се разстла мързеливо и тежко. Стана ми лепкаво от цялото това притеснение, което ме караше да бързам и да греба все по-усилено. Чувах все по-ясно песните на ангелите и знаех, че съм близо, все по-близо. Загребване, и още едно, и още мъгла в дробовете, и кръв, която избива от порите ми и пълни ладията. Той седи до мен спокоен и нищо не забелязва. Помоли ме да го взема със себе си на другия бряг, защото му било омръзнало да изпраща хората в последното им пътуване. Той също искал да пътува. Старческите му ръце с дълги и остри нокти леко треперят и като че ли шепнат нещо. Той знае всички истории на всички хора. Знае и моята, но не знае края й. А аз го зная. Дробовете ми няма да издържат, мъглата ще ги отрови за броени секунди, след това ще разяде цялото ми тяло и от мен няма да остане нищо. Ладията ще доплува празна до брега и ангелите ще го питат къде съм. Той ще повдигне старческите си рамене с неспокойна въздишка е ще разтвори дланите на ръцете си: „Няма я, а преди малко беше тук...” И ще започнат да ме търсят, ще разпитват всички за мен – и живите, и умрелите. И само аз ще знам къде съм – във всички тях, в сърцата и в душите им.

* * *

Мъх по устните - по бледите й устни, които толкова силно ми напомняха на река… река с изтъняло, но вечно корито, която носи във водите си всички неща по земята - и живота, и смъртта, и песните, и децата, и края… мъхът беше леко сивкав, с пресни оттенъци на лешниково червени черупки… Тя лежеше върху куп сухи листа. Голям и непреодолим куп, който растеше застрашително - сухите листа излизаха на вълни под тялото й, но устните й шептяха Заклинанието и листата, покорни и красиви, тъжно полягаха в краката й.

Някой се молеше за себе си. И тук музиката зачести. И гласовете. Те вече идваха отвсякъде. И ръцете все по-трудно се овладяваха.. и мисълта… - тя тичаше след ритъма… От светлия коридор не се чуваше нищо. Зад стъклената врата светът се укроти, заспа, гушнат и щастлив, и изпълнен поне за миг - миг, колкото една безкрайна нощ.

И после, някъде по същото време, но на хиляди мили от тук, едно мило и свежо-зелено жабче се гмурна с усмивка в блатото, пълно с изящни лилии. Слънцето лъсна за секунди жабешкото люспесто гръбче и после се прозя лениво… Беше обед.

А светлините ставаха все по-ярки и натрапени. Хората бързаха някак си да удължат мига - точно този миг, когато мисълта ти прескача шеметно и не знае къде отива и кога ще спре…

А когато някой има толкова бледи устни, всичко е предопределено и всеки сънува пълна луна три нощи подред. На четвъртата нощ се извива хорото - лудо, самовилско, с много петли и караконджули…, а после изгаря всичката слама, куповете лумват и езиците на огъня пърлят Дявола в ноздрите. Той надушва промяната и слънцето и оголва зъби в небрежна дяволска усмивка …

:)

Зрънце пазя вътре в себе си.
Обичам го!
Обичаме го двама! :)