четвъртък, 14 септември 2017 г.

* * *

Светът не се нуждае от пророци -
и без това животът си върви.
Достатъчно е да сме смели,

достатъчно е да сме по-добри.

(14.09.2017г.)

Наивно за буквите







Обичам българските букви -
със тях чета, говоря, дишам
и мога всичко да напиша,
освен когато съм без думи...

Те, буквите -
красиви, звучни, родни,
трептят със моя пулс и моя ритъм,
завинаги са във душата ми -
дори не трябва да ги викам.

И обли са, и ръбести, и топли,
сякаш камъчки в детски ръце -
пилеят се, потракват, светят
и всяка си има свое лице.

Обичам българските букви -
със тях сънувам, смея се и дишам,
и мога "мама" да напиша -
ей тОооолкоз много ги обичам!

(24 май 2017г.)

четвъртък, 31 март 2016 г.

Прозаично

31.3.2016

На приливи и отливи обичам те,
живея във сегашно просто време –
поезията е заключена между стените,
и няма въздух от къде да си поеме.

Пюрето, памперсите, дрехи за пране,
прозявка между обед и вечеря...
Добре че в къщата ни има и деца,
искрица за живот да мога да намеря.

И бързам вечер да приспя умората
от часове и дни еднакви до втръсване,
а сутрин…с надежда се взирам във хората…
копнея някой тъгата да пръсне.

петък, 5 декември 2014 г.

Осъзнаване

автор на снимката: Элисавета Йорданова
Ръце напукани от целувките на времето,
набраздени от докосвания и прегръдки,
брашното се сипе в нощвите и пее,   
луната се търкаля в дланите, 
играе между тях –
тези ръце замесват най-дъхавия и пръхкав хляб.

С такъв хляб във къщата е светло,
завръщат се усмивките и лумва топлина в огнището,
кората му напуква се като знамение
и всички стихваме, признавайки,
че сме по-малки дори и от трошиците му.

петък, 28 ноември 2014 г.

Приказно

Една сутрин Императорът се събуди и видя киселото си изражение в огледалото. Позачуди се, защото беше сънувал прекрасен сън и му беше леко на душата и влюбено някак дори. Но ето, в огледалото ликът му беш кисел, пре-кисел. „Хмм, странна работа!?” позачуди се на ум Императорът, който беше свикнал да си говори сам на себе си, тъй като рядко виждаше жива душа наоколо. „Или огледалото се е повредило, или съм си въобразил, че сънят ми е бил прекрасен..” И така Императорът потъна в тревожни мисли на границата на съня и лудостта, зареял поглед в киселото изражение на огледалото.

Някъде на Юг от Императора се понесе мълвата, че Куцащият в мрака идва. Капитанът пръв се изказа по случая: „Нека дойде. Пък тогава ще видим мечът или думите са по-силни! ХА ХА ХА ХААА!” Капитанът беше от онези капитани, които живеят за славата. Беше поразил със своя страховит меч хора, на които никога нямаше да узнае името дори, не че го интересуваше изобщо. Обичаше да се налива сам с вкиснало пенливо вино, да троши чаши в стената на кръчмата и да щипе кръчмарката по дебеличките сочни крачета:„ехх, тази засукана малка мръсница!” Капитанът изпи поредната чаша вино до дъно и гръмко се развика: „Нека дойде! Нека докуца насам, сакатото мъжленце, дето знае само да говори небивалици! Чакам го аз, отдавна го чакам! Само да ми дойде на меча, пък да видим тогава! ХА ХА ХА ХААА!”

На изток от Императора нещо изпука в клоните на бамбуковата гора. Феята се озърна и си помисли, че скоро ще Го срещне. Откога чакаше тя този миг. Подготвяше се старателно за срещата дълги години, беседваше неуморно сама със себе си, изказваше необорими доводи и после ги оспорваше, задаваше си загадки и търсеше разрешението им, мълчеше дни наред, плачеше, смееше се, но най-приятни й бяха музиката и танците. В тях тя се възраждаше за нов живот и дори за момент забравяше, че е Фея и се пренасяше в света на тленното и неизбежната смърт. Колко красив и примамлив беше за нея този свят! Тя копнееше да познае тайната на това да се родиш и да умреш, да имаш право на един живот, да знаеш, че никога не е ясно какво може да ти донесе утрешния ден, да бъдеш крехък и уязвим, да имаш страх, да носиш злоба и съмнение в душата си, да се бориш със себе си всеки ден, всеки час и така до смъртта. Да живееш интересно един живот. Твоят живот. Неповторим живот. „Уффф,Фея!” Беше й омръзнало да е Фея. Приказен герой, вечен, идеален, без страхове и недостатъци. Безкраен живот в средата на небитието, миналото и бъдещето. Без сега, защото всичко беше известно и имаше само спомени и знания за бъдещето. „Хайде! Куцащ в мрака, появи се най-после. Ела! Чакам те толкова жадно! Зная, че ще дойдеш, но защо разбиваш знанията ми за бъдещето!? Къде си? Защо се бавиш толкова!???”

На Запад Варваринът беше поседнал под сянката на огромно дърво и дъвчеше замислено някаква тревичка. Току що беше разсъждавал над смисъла на живота си и така и не успя да си отговори на въпроса, защо всички го отбягват и използват с презрение и погнуса думата „Варварин”. Доколкото знаеше, Варварин беше грозна дума, с негативно значение и нямаше нищо общо с неговата душевност. Е, вярно, че имаше огромна сплъстена брада, стигаща до коленете му и юнашки мустаци, оплетени с рошавата му пепеляво-рижа коса; имаше и железен боздуган, затъкнат в пояса, осеян със страшни шипове и зъби на диви животни; вярно, че носеше на врата си древния амулет на своите деди – черепът на Първият Император, в чиито очи, които така и не бяха изсъхнали с вековете, се четеше неописуем страх и погнуса от смъртта... Но... той просто беше последният останал от своите. Варваринът искаше друга съдба за себе си, той не беше като събратята си, но трябваше да пази традициите, да носи амулета, да сплъстява страховитата си брада и да гъргори, вместо да говори с хората. Той трябваше да бъде Варварин и да поддържа името на Варварите живо и все така отблъскващо, защото беше последният Варварин и нямаше друг възможен за него живот. Да, той често си представяше малка къща, дворче с цветя и красива мила съпруга, с която люлеят люлката на своето дете. Потапяше се в тези опияняващи мисли и погледнат отстрани започваше да прилича на ястреб, който отчаяно се опитва да се превърне в лястовица. После Варваринът изведнъж скачаше и започваше да мачка и удря около себе си с железния боздуган, поваляше дървета и канари, разбиваше на пух и прах всичко и после горчиво плачеше, защото не може да върне времето назад. Толкова силно желаеше да постигне мъдростта на примирението.

Понесоха се тихи ветрове от Изток, Запад, Север и Юг. Куцащият в мрака долови тяхното приближаване и се усмихна: „Те всички ме чакат, а не знаят, че аз вече съм стигнал до тях. Мракът обгръща нещата, поглъща светлината, уеднаквява всичко, придава му безполовост и божественост. Мракът е липсата на светлина, която всички копнеят. Аз не се страхувам от мрака както тях. Аз съм част от мрака и той е част от мен, ние сме едно цяло и все пак сме две отделни неща. Аз зная как да живея с мрака и как да имам светлина. Куцам, защото е излишно да се бърза. Няма смисъл да се правят бързи и широки крачки, защото те винаги са погрешни. Не се страхувам от пътя, по който вървя, защото го опознавам бавно и внимателно. Не копнея повече от това, което имам, защото то само идва при мен – куцайки. Аз съм куцащият в мрака и мрака куца с мен.” Той извади от джоба на пелерината си бамбукова свирка и поведе с чудна мелодия ветровете след себе си. 

На Север Императорът разби огледалото с юмрук и осъзна, че наистина е сънувал прекрасен сън. Усмихна се и излезе в градината, приседна под едно дърво и реши, че ще унищожи всички огледала в Империята или поне няма да ги взима насериозно. Ще се доверява на сетивата си и на усещанията.

На Юг Капитанът усети тънко пробождане в сърцето си. Разби поредната чаша с вкиснало вино в стената и удивено опули очи: „Нима е възможно!?? Да падна прободен от собствения си меч!?? ХА ХА ХААХААА! Кръчмаркееее, донеси ми още вино! Искам да умра пиян в прегръдката ти! Ах ти, подло куцащо мъжле, как успя да се промъкнеш до мен без да те усетя!? Виноооо, кръчмарке! Винооооо! И заключи меча ми в най-тъмното мазе, и изхвърли ключа в най-мътната река, и забрави за това, но мен не ме забравяй! Ахххгххх” Кръчмарката хлипаше неудържимо и наливаше вино в гърлото на умиращия Капитан. 

На Изток Феята затанцува най-прекрасния си танц и полетя сред върховете на бамбука. Прегръщаше всяко листо, целуваше всяка твар и пееше по-прекрасно от всякога. „Фея! Аз съм щастлива Фея! Ти дойде, Куцащи в мрака! Най-после дойде! О, мигът е по-чудесен от колкото си го представях! Благодаря ти! До сега не осъзнавах какво щастие е да си Фея, да пръскаш любов и добро по света! Сполай ти, пътниче в мрака и знай, че ще славя името ти до свършека на света! Знай, че винаги ще има светлина, която ще се стапя в мрака и ще се възражда отново! О, какво щастие е да носиш бъдещето в мислите си, любовта в сърцето си и светлината в душата си! Благодаря ти, че ме намери за мен самата!” И беше светлина.

На Запад Варваринът поглади с ръка амулета, почеса брадата си и реши, че ще остане Варварин до края на дните си, и че няма нищо лошо в това. Светът му се стори не толкова враждебен, дори някак си добър, изплю тревичката, която беше станала на зелена каша в устата му и се провикна: „Ейййййй, хорааааа, аз съм Варварин, независимо дали това ви харесва! Нося името си с гордост и знам, че така трябва да бъде! Аз приемам с цялото си сърце своето минало и дните, които ме очакват, приемете ме и вие – такъв, какъвто съм. Вие си измисляте злото в мен, а аз просто съм различен. Не съм като вас, но и не съм по-лош от вас! Говоря ви за пръв и последен път, защото съм Варварин, а варварите не говорят с хората. Но запомнете моите думи и ги приемете в душите си. Оставете мъдростта да ви води и знайте, че различните от вас, също имат свои мечти и желания!” И пое Варваринът към своето убежище, от което никога повече нямаше да се покаже. Името му щеше да остане в легендите като романтично нарицателно за първичен, смел, стихиен човек, който не се спира пред нищо в името на своите желания.

Куцащият в мрака се спря в самия център на посоките, на земята, на същността на нещата. И продължаваше да се усмихва тихо, защото знаеше, че докато има хора, които търсят и се стремят към себе си, светът няма да се превърне в пустиня и светлината винаги ще се появява сред мрака. Бамбуковата свирка подскочи от ръцете на Куцащия в мрака и се търкули по земята, спря се до една рохкава купчина пръст и пусна корени там. И продължи да свири песента на мрака и на светлината, които винаги са били и ще бъдат две отделни части на едно цяло.

КРАЙ

...


Измивам чиниите, 
изпирам няколко напишкани дрешки
пускам си малко музичка за разкош,
после измитам стаите и избърсвам прахта,
и през цялото това време си мисля, 
че искам да направя нещо ГОЛЯМО,
нещо значимо, нещо смислено,
нещо, което да разтърси мен и хората, 
нещо, което да бъде полезно и красиво….
Остава ми само да сготвя…
и денят отново ще е бил като предишния…

По пътя

Превръщам себе си във попивателна,
отварям сетивата си и търся те...
по пътя знаците са адски много
препъвам се, вървя, повдигам се на пръсти

прегръщаме се бавно и пречистващо
и после всичко губи очертания
прииждат ветрове, от теб повикани,
оставям се в ръцете ти и в тяхното дихание...,

а някъде захлопна се врата
и после бе заключена... и бе забравена...
*
залутан в свойте спомени за бъдното,
очакваш облаци от мед и мляко,
с които да се върнеш във утробата
на свойта пра-извечна майка...

и там, с очи отправени в безкрая
да търсиш себе си – първичен...
да станеш истински отново
да се научиш да обичаш...

*
подавам ти ръка сега, но сетне
ще тръгнеш сам – така е редно
аз ще съм тук, до теб приседнала,
и ще те чакам... за последно.