петък, 28 ноември 2014 г.

Приказно

Една сутрин Императорът се събуди и видя киселото си изражение в огледалото. Позачуди се, защото беше сънувал прекрасен сън и му беше леко на душата и влюбено някак дори. Но ето, в огледалото ликът му беш кисел, пре-кисел. „Хмм, странна работа!?” позачуди се на ум Императорът, който беше свикнал да си говори сам на себе си, тъй като рядко виждаше жива душа наоколо. „Или огледалото се е повредило, или съм си въобразил, че сънят ми е бил прекрасен..” И така Императорът потъна в тревожни мисли на границата на съня и лудостта, зареял поглед в киселото изражение на огледалото.

Някъде на Юг от Императора се понесе мълвата, че Куцащият в мрака идва. Капитанът пръв се изказа по случая: „Нека дойде. Пък тогава ще видим мечът или думите са по-силни! ХА ХА ХА ХААА!” Капитанът беше от онези капитани, които живеят за славата. Беше поразил със своя страховит меч хора, на които никога нямаше да узнае името дори, не че го интересуваше изобщо. Обичаше да се налива сам с вкиснало пенливо вино, да троши чаши в стената на кръчмата и да щипе кръчмарката по дебеличките сочни крачета:„ехх, тази засукана малка мръсница!” Капитанът изпи поредната чаша вино до дъно и гръмко се развика: „Нека дойде! Нека докуца насам, сакатото мъжленце, дето знае само да говори небивалици! Чакам го аз, отдавна го чакам! Само да ми дойде на меча, пък да видим тогава! ХА ХА ХА ХААА!”

На изток от Императора нещо изпука в клоните на бамбуковата гора. Феята се озърна и си помисли, че скоро ще Го срещне. Откога чакаше тя този миг. Подготвяше се старателно за срещата дълги години, беседваше неуморно сама със себе си, изказваше необорими доводи и после ги оспорваше, задаваше си загадки и търсеше разрешението им, мълчеше дни наред, плачеше, смееше се, но най-приятни й бяха музиката и танците. В тях тя се възраждаше за нов живот и дори за момент забравяше, че е Фея и се пренасяше в света на тленното и неизбежната смърт. Колко красив и примамлив беше за нея този свят! Тя копнееше да познае тайната на това да се родиш и да умреш, да имаш право на един живот, да знаеш, че никога не е ясно какво може да ти донесе утрешния ден, да бъдеш крехък и уязвим, да имаш страх, да носиш злоба и съмнение в душата си, да се бориш със себе си всеки ден, всеки час и така до смъртта. Да живееш интересно един живот. Твоят живот. Неповторим живот. „Уффф,Фея!” Беше й омръзнало да е Фея. Приказен герой, вечен, идеален, без страхове и недостатъци. Безкраен живот в средата на небитието, миналото и бъдещето. Без сега, защото всичко беше известно и имаше само спомени и знания за бъдещето. „Хайде! Куцащ в мрака, появи се най-после. Ела! Чакам те толкова жадно! Зная, че ще дойдеш, но защо разбиваш знанията ми за бъдещето!? Къде си? Защо се бавиш толкова!???”

На Запад Варваринът беше поседнал под сянката на огромно дърво и дъвчеше замислено някаква тревичка. Току що беше разсъждавал над смисъла на живота си и така и не успя да си отговори на въпроса, защо всички го отбягват и използват с презрение и погнуса думата „Варварин”. Доколкото знаеше, Варварин беше грозна дума, с негативно значение и нямаше нищо общо с неговата душевност. Е, вярно, че имаше огромна сплъстена брада, стигаща до коленете му и юнашки мустаци, оплетени с рошавата му пепеляво-рижа коса; имаше и железен боздуган, затъкнат в пояса, осеян със страшни шипове и зъби на диви животни; вярно, че носеше на врата си древния амулет на своите деди – черепът на Първият Император, в чиито очи, които така и не бяха изсъхнали с вековете, се четеше неописуем страх и погнуса от смъртта... Но... той просто беше последният останал от своите. Варваринът искаше друга съдба за себе си, той не беше като събратята си, но трябваше да пази традициите, да носи амулета, да сплъстява страховитата си брада и да гъргори, вместо да говори с хората. Той трябваше да бъде Варварин и да поддържа името на Варварите живо и все така отблъскващо, защото беше последният Варварин и нямаше друг възможен за него живот. Да, той често си представяше малка къща, дворче с цветя и красива мила съпруга, с която люлеят люлката на своето дете. Потапяше се в тези опияняващи мисли и погледнат отстрани започваше да прилича на ястреб, който отчаяно се опитва да се превърне в лястовица. После Варваринът изведнъж скачаше и започваше да мачка и удря около себе си с железния боздуган, поваляше дървета и канари, разбиваше на пух и прах всичко и после горчиво плачеше, защото не може да върне времето назад. Толкова силно желаеше да постигне мъдростта на примирението.

Понесоха се тихи ветрове от Изток, Запад, Север и Юг. Куцащият в мрака долови тяхното приближаване и се усмихна: „Те всички ме чакат, а не знаят, че аз вече съм стигнал до тях. Мракът обгръща нещата, поглъща светлината, уеднаквява всичко, придава му безполовост и божественост. Мракът е липсата на светлина, която всички копнеят. Аз не се страхувам от мрака както тях. Аз съм част от мрака и той е част от мен, ние сме едно цяло и все пак сме две отделни неща. Аз зная как да живея с мрака и как да имам светлина. Куцам, защото е излишно да се бърза. Няма смисъл да се правят бързи и широки крачки, защото те винаги са погрешни. Не се страхувам от пътя, по който вървя, защото го опознавам бавно и внимателно. Не копнея повече от това, което имам, защото то само идва при мен – куцайки. Аз съм куцащият в мрака и мрака куца с мен.” Той извади от джоба на пелерината си бамбукова свирка и поведе с чудна мелодия ветровете след себе си. 

На Север Императорът разби огледалото с юмрук и осъзна, че наистина е сънувал прекрасен сън. Усмихна се и излезе в градината, приседна под едно дърво и реши, че ще унищожи всички огледала в Империята или поне няма да ги взима насериозно. Ще се доверява на сетивата си и на усещанията.

На Юг Капитанът усети тънко пробождане в сърцето си. Разби поредната чаша с вкиснало вино в стената и удивено опули очи: „Нима е възможно!?? Да падна прободен от собствения си меч!?? ХА ХА ХААХААА! Кръчмаркееее, донеси ми още вино! Искам да умра пиян в прегръдката ти! Ах ти, подло куцащо мъжле, как успя да се промъкнеш до мен без да те усетя!? Виноооо, кръчмарке! Винооооо! И заключи меча ми в най-тъмното мазе, и изхвърли ключа в най-мътната река, и забрави за това, но мен не ме забравяй! Ахххгххх” Кръчмарката хлипаше неудържимо и наливаше вино в гърлото на умиращия Капитан. 

На Изток Феята затанцува най-прекрасния си танц и полетя сред върховете на бамбука. Прегръщаше всяко листо, целуваше всяка твар и пееше по-прекрасно от всякога. „Фея! Аз съм щастлива Фея! Ти дойде, Куцащи в мрака! Най-после дойде! О, мигът е по-чудесен от колкото си го представях! Благодаря ти! До сега не осъзнавах какво щастие е да си Фея, да пръскаш любов и добро по света! Сполай ти, пътниче в мрака и знай, че ще славя името ти до свършека на света! Знай, че винаги ще има светлина, която ще се стапя в мрака и ще се възражда отново! О, какво щастие е да носиш бъдещето в мислите си, любовта в сърцето си и светлината в душата си! Благодаря ти, че ме намери за мен самата!” И беше светлина.

На Запад Варваринът поглади с ръка амулета, почеса брадата си и реши, че ще остане Варварин до края на дните си, и че няма нищо лошо в това. Светът му се стори не толкова враждебен, дори някак си добър, изплю тревичката, която беше станала на зелена каша в устата му и се провикна: „Ейййййй, хорааааа, аз съм Варварин, независимо дали това ви харесва! Нося името си с гордост и знам, че така трябва да бъде! Аз приемам с цялото си сърце своето минало и дните, които ме очакват, приемете ме и вие – такъв, какъвто съм. Вие си измисляте злото в мен, а аз просто съм различен. Не съм като вас, но и не съм по-лош от вас! Говоря ви за пръв и последен път, защото съм Варварин, а варварите не говорят с хората. Но запомнете моите думи и ги приемете в душите си. Оставете мъдростта да ви води и знайте, че различните от вас, също имат свои мечти и желания!” И пое Варваринът към своето убежище, от което никога повече нямаше да се покаже. Името му щеше да остане в легендите като романтично нарицателно за първичен, смел, стихиен човек, който не се спира пред нищо в името на своите желания.

Куцащият в мрака се спря в самия център на посоките, на земята, на същността на нещата. И продължаваше да се усмихва тихо, защото знаеше, че докато има хора, които търсят и се стремят към себе си, светът няма да се превърне в пустиня и светлината винаги ще се появява сред мрака. Бамбуковата свирка подскочи от ръцете на Куцащия в мрака и се търкули по земята, спря се до една рохкава купчина пръст и пусна корени там. И продължи да свири песента на мрака и на светлината, които винаги са били и ще бъдат две отделни части на едно цяло.

КРАЙ

...


Измивам чиниите, 
изпирам няколко напишкани дрешки
пускам си малко музичка за разкош,
после измитам стаите и избърсвам прахта,
и през цялото това време си мисля, 
че искам да направя нещо ГОЛЯМО,
нещо значимо, нещо смислено,
нещо, което да разтърси мен и хората, 
нещо, което да бъде полезно и красиво….
Остава ми само да сготвя…
и денят отново ще е бил като предишния…

По пътя

Превръщам себе си във попивателна,
отварям сетивата си и търся те...
по пътя знаците са адски много
препъвам се, вървя, повдигам се на пръсти

прегръщаме се бавно и пречистващо
и после всичко губи очертания
прииждат ветрове, от теб повикани,
оставям се в ръцете ти и в тяхното дихание...,

а някъде захлопна се врата
и после бе заключена... и бе забравена...
*
залутан в свойте спомени за бъдното,
очакваш облаци от мед и мляко,
с които да се върнеш във утробата
на свойта пра-извечна майка...

и там, с очи отправени в безкрая
да търсиш себе си – първичен...
да станеш истински отново
да се научиш да обичаш...

*
подавам ти ръка сега, но сетне
ще тръгнеш сам – така е редно
аз ще съм тук, до теб приседнала,
и ще те чакам... за последно.

сряда, 19 ноември 2014 г.

Лека нощ, деца

Искаше ми се да разкажа една приказка,
но бабата и дядото отдавна умряха,

принцът и принцесата се разведоха,
а царства-господарства – вече няма.

Приказките вече са жестоки и грозни-
за грозни патета, които си остават патета;
за Малкия Мук,  
на който му откраднали пантофките
и за Спящата красавица, която
всъщност била наркоманка.


Вълкът не изял, а изнасилил Червената шапчица,
Седемте козлета ги направили на създърма,
а Малката русалка..... –
- тя е председател на Дясно Феминистка партия.

Децата вече не обичат приказки, а възрастните – не помнят.
Питър Пан е разпънат на кръст, а Малкият Принц.......
рони крокодилски сълзи, защото
вече не помни номера на “Приказки по телефона”.


Само на планетата В612 все още разказват приказки:
една няма старица говори, а глухите дечица я слушат. 

(2001)

вторник, 18 ноември 2014 г.

Болката


Болката да обичаме и да причиняваме болка...Болката да ни има...
Болката да виждаме себе си в нямото огледало...
Болката да се будим от болните си мисли...
Болката да пеем преболели песни....
Болката да целуваме нелюбими устни...
Болката да ни има...
Болката да ни няма... 
Болката да сме сами сред Болката...

понеделник, 17 ноември 2014 г.

Бедуините

Отчаяна съм като онзи монах, на който не му стигат дните на Земята, за да прослави Бог! Черни врани летят пред очите ми – някакво пророчество ли е това? Пустинята на съзнанието ми е по-неизбродна от всякога...... търся кервана с камилите, които носят тайните свитъци на Истината. Бедуините пазят Знанието, за да го предадат на децата си, които тичат след прашните каруци и бленуват сняг..... Аз бленувам пясъци – черни и дълбоки, които поглъщат тъгата и разраняват очите. Зимата ме плаши – познавам я, а пясъците са Тайнство, което ме ужасява. Слънцето е толкова ниско над мен, че дъхът му пари съзнанието ми. Змията на Адам и ябълката на Ева са неделимо цяло – Бедуините ги носят в себе си цял живот – това е Истината! Разтварям се в Теб, не, по-точно те поглъщам и ти се разтваряш в мен. Сливането е неизбежно..... Така сме били орисани – да бъдем едно цяло – Адам и Ева са Вечни. Ние сме Мъжът и Жената! В нас са съзиданието и разрухата – в нас е Животът! В очите ти видях пустинята и кервана. Ти се усмихна с мъдростта на Бедуин и аз разбрах, че съм открила пътя към себе си – Ти си този път. Ти си Истината за мен самата, в теб са моите тайни свитъци. Погалих косата ти – толкова гъста и черна – като моите бленувани пясъци; впих устни в твоите и се изгубих във вихъра на пустинна буря.......... После дойде Змията – ябълка нямаше – още не бяхме готови да се възправим голи един пред друг. Сякаш знаехме всичко за себе си... Нямаше страх, само обожание. Обичахме да се гледаме – непрестанно. Откривахме се един за друг и Ябълка не ни беше нужна. Опитомихме змията и тя ни разкри Истината за себе си, разказа ни своите сънища – как Бог и дава криле и тя става негов ангел-пазител.... Ние слушахме сънищата на Змията – тя също имаше своите Тайни свитъци, но още не беше ги намерила. Тя знаеше, че когато докосне Ябълката, кръгът ще се затвори и сънят и ще се сбъдне. Моите очи бяха изранени да те гледат; твоите длани бяха протъркани да ме галят – ние бяхме толкова силно отдадени един на друг.... , бяхме избродили толкова много от нашите пустини... , бяхме се научили да се обичаме - Истински! Гледахме, затаили дъх, преминаващите кервани и нощем вървяхме по следите им – още топли и запазили аромата на хашиша. Бедуините имаха своя Врата към Истината и свой код за разчитане на свитъците. Хашишът не беше за нас – ние имахме нашата Любов. Пясъците ни приласкаха една вечер, танцуваха за нас и запечатаха във вековното си тяло и нашите имена. Пустинята ги изрече насън и ние се случихме наяве...... Пътят беше извървян. Вече не помня всичко в детайли – останали са ми само аромати, песъчинки в очите и следи по тялото от твоя горещ дъх... Не беше толкова отдавна, но черните гарвани всеки ден пият по малко от моя извор на спомените. Накрая на дните си няма да помня и това, което сега изплува случайно в съзнанието ми, но... когато с мен се свърши и с теб ще се случи същото, защото ние сме едно цяло. И ще изгорят телата ни заедно, и ще сънуваме своите спомени, и ще пръскаме Истина и Любов по земята. Мъж и Жена – ние ще станем тайнствени спътници на Бедуините, които ще продължат да водят през пустинята кервана със Тайните свитъци. Ти ще ме целуваш с дъха на вятъра и ще ме любиш с порива на пустинната буря. Аз ще се случвам в теб и така ще ни има Завинаги.......................

портрет

Дъждът с меки стъпки се разхождаше из града;
срещнах го на една улица,
подадох му ръка.....,
той имаше усмивката на пиян художник,
който е изгубил своята Муза....
Предложих му се – 
знам че трудно се рисува
ангел със жартиери,
но дъждът не се изплаши.....
Каза ми, че съм красива,
попи сълзите ми,
погали ми косата....
мокрите ми устни се впиха
във плътта му.....
Дъжд ли беше
или някаква тъга недосънувана....

Още дълго чувах меките стъпки,
още дълго носих мокрите дрехи...
Отново дъжд!
В една светкавица
видях портрета си.......

Предпразнично

7.01.2002 
Тъй като не вярвам в Дядо Коледа, за Новата година написах писмо до самата себе си – аз поне съм реална /донякъде.../. 

На 25 декември, точно в 15:27, захапах химикала, изтегнах се на леглото и се замислих дълбоко: “Какво да поискам от себе си?” Трудна работа... Реших да се поставя в позицията на напълно непозната и така написах следното: “ Скъпа А., както, сигурна съм, знаеш, само след няколко дни ще настъпи Новата година. Аз вече съм малко голяма, за да пиша писма до Дядо Коледа /а и за да вярвам в него/, та затова мисля, че е по-подходящо за възрастта ми да напиша писмо до истински-съществуващ човек. Ние с теб не се познаваме, но незнайно откъде, аз имам твоя адрес. Дано не се сърдиш, че ще те позанимая с моите желания за Новата година....” Това го написах до 15:55 и после Музата ми секна. 

Какви са тия глупости!? Защо изобщо трябва да пиша писмо!? Нали и без това не вярвам...? Ами ако получа отговор? Ей така, просто получа отговор – от тази А.? Тогава какво ще правя? Ще отида до Психодиспансера и ще ги помоля да ме зачислят като пациент!?? ... Към 16:14 Музата отново ме посети /за кратко/: “Първо, бих искала да те помоля да ми донесеш цветни пастели..., да, знам, че съм малко голяма за такива подаръци, но отдавна искам да изрисувам стената над леглото си...; мечтая си и за пердета на слънца, че когато е зима, техните усмивки да топлят стаята ми....; искам и кукла, но такава, която може да говори – като истински човек – често оставам съвсем сама и имам нужда да разговарям с някого /не само със себе си/...; моля те и за книга – вълшебна, такава, която никога не свършва, която е Книга-на-Книгите, която да мога да чета завинаги...; моля те и за огледало, в което да виждам мислите си, защото често ги губя....” Прас! Мисловната нишка се скъса..., Музата отлетя от рамото ми и зарязах писмото дотук – беше 16:43. 

Станах от леглото, разпалих си наргилето и ароматът на яболкъв тютюн ме понесе далече... към полетата на сънищата... В това полусънно състояние поседнах отстрани на себе си и започнах да наблюдавам виденията си... На една много зелена поляна открих отдавна изгубенета си фибичка – една такава миниатюрна, телена, с маргаритка..., като бях съвсем малка мама прибираше с нея кичурите коса от челото ми... пазих я дълго след като пораснах, а после просто я изгубих...; после видях едно момиченце, вързано на две опашчета, да рисува с цветни тебешири по терасата на някакъв апартамент..., баща му седеше до него и кротко се усмихваше...; шарени балони изведнъж се разлетяха пред очите ми – изпълниха цялото небе... – празник някакъв... – весел празник; после присъствах на тържественото погребение на един гълъб – малчуганите с почит го поставиха в гроба, но не го заровиха... – все се надяваха, че един ден отново ще литне...... 

Телефонът! Мразя го! В тази къща никога не вдигам телефона – никой не ме търси. И вратата не отварям – поради същата причина. Този път се обадих. И без това звъненето ме прогони от сънищата... 

- Извинете, бихте ли ми казали какъв е точният ви адрес? 
- Извинете, бихте ли ми казали, кой иска да знае? 
- Трябва да ви изпратим нещо, но не знаем точния адрес. Бъдете така добра, моля, и ми го продиктувайте. Продиктувах адреса бавно и отчетливо без да задавам повече въпроси – и без това ми беше все едно кой се обажда. 

Върнах се отново в стаята. Въглените на наргилето се бяха стопили. Залових се отново за писмото до А.: “Всъщност, скъпа ми А., не си прави труда нито да ми отговаряш, нито да изпълняваш желанията ми. Така ще е по-добре и за двете ни. Не искам да живея с напразни надежди и очаквания, така че едва ли ще пусна това писмо.., защото изпратя ли ти го, няма да мога да заспя – все ще очаквам отговор – колкото и невъзможен да е той.... Приеми искрените ми пожелания за щастие и забрави за мен!” Завърших писмото точно в 18:16 часа. Запечатах го в зелен плик и го изгорих в кухненската мивка. 

Облякох си дебелите дрехи, заключих вратата след себе си и отидох на кино. След няколко дни вече дори не помнех какво точно съм правила на 25 декември между 15:27 и 18:16 часа. Всичко изтече в небитието. 

Днес е 31 декември 2001 година. В мен няма и капчица вълнение, че предстои нещо по-специално. В къщата е суетня: почистихме, сготвихме празнична вечеря, имаме си и Новогодишна украса, но аз нямам Новогодишно настроение. Голяма работа! Какво толкова – след няколко часа ще стане 2002 година.... и??! Вече е 23:57. Стоим около масата, всеки с бенгалски огън в ръка, готови сме само да стане 24:00, за да се разкрещим и разцелуваме. 

На вратата се звънна. Не знам защо, но отидох да отворя. Нямаше никой, само на прага беше поставено писмо – в син плик, адресирано до мен. Влязох в стаята си и го отворих. От вътре изпадаха шарени листи, на които отново беше написано моето име. “Скъпа А., надявам се да получиш това писмо няколко мига преди Новата година. Тъй като и аз не вярвам в Дядо Коледа, но пък вярвам в чудеса, след като получих твоето писмо, се зарекох да ти отговоря... и го правя. Сега, ако погледнеш през прозореца, може и да ме видиш – застанала съм на отсрещния тротоар и чакам едно червено “Пежо” да отмине, за да продължа пътя си....” Разбира се, че веднага се втурнах към прозореца – “Пежото” тъкмо се изгубваше от погледа ми напред по булеварда. Видях една тъничка, разтапяща се сянка да свива зад ъгъла на отсрещната улица... “Ех, жалко, за малко ме изтърва, но нищо, поне дочети писмото.... всъщност не е важно как изглеждам..., важното е, че ме има.” Изчетох на един дъх цветните листи. Прибрах ги обратно с една особена, отнесена усмивка.... 

От плика изпадна и бележка от Психодиспансера: “Невъзможно е да станете наш пациент, тъй като нямате никакви ментални увреждания” – подпис и печат: “Завеждащ отделение”. Вече е 24:00 – 2002 година. За първи път в живота си с нетърпение и вяра очаквам новото..... “Бъдете щастливи!”

сряда, 12 ноември 2014 г.

Минало свършено


Изпиваш ме тайно със поглед,
докосваш случайно ръката ми,
небрежно минаваш край мен
и в миг се завърта земята.

Завъртат се свещите, горящи на бара,
завъртат се минало, настояще и бъдеще,
ти запяваш – аз всичко забравям…
така ми се иска нощта да не свършва.

По-късно, във тъмното слели телата си,
дишаме сякаш сме сам сами в този свят…
не секс, не любене, а нещо по-свято,

нещо неуловимо беше това между нас… 

(12.11.2014)

вторник, 4 ноември 2014 г.

Чакам


Ситната мъгла на дъжда скрива лицата на хората
зад чадъри, качулки и прозорци….,
които светят като очи на котараци в тъмното
и приютяват тъгата.

Нощните пеперуди кръжат в екстаз
край бледите светлини на уличните лампи,
а в подгизналите си гнезда птиците чакат с нетърпение утрото,
за да изсушат крила на слънцето 
и да облетят града.

Чакам и аз – чакам себе си,
чакам с всичкото търпение,
на което съм способна.
Не бих искала да пропусна най-важната среща в живота си.

(4.11.2014)

понеделник, 3 ноември 2014 г.

Животните обувки нямат

3.11.2014
Животните обувки нямат, 
те стъпват боси по Земята
в синхрон със нейните трептения,
усещат всяка болка или радост, 
които бликат във недрата й…

Животните се раждат голи 
и голи си отиват пак след края,
пера и люспи, козина, черупки,
са просто в служба на телата – те знаят…

А ние мислим,
имаме обувки,
и дрехи,
и безброй предмети,
и къщи здрави, изолирани от студ и вятър,
и огънят ни - питомен,
канализирана – водата…
и мислите ни усложняват тъй простата ни Земна участ –
да сме добри и да обичаме...
Кога ли от животните ще се поучим!?