Осъзнаване

автор на снимката: Элисавета Йорданова

Ръце напукани от целувките на времето,

набраздени от докосвания и прегръдки,

брашното се сипе в нощвите и пее,   

луната се търкаля в дланите, 
играе между тях –

тези ръце замесват най-дъхавия и пръхкав хляб.

С такъв хляб във къщата е светло,

завръщат се усмивките и лумва топлина в огнището,

кората му напуква се като знамение

и всички стихваме, признавайки,

че сме по-малки дори и от трошиците му.

Приказно

Една сутрин Императорът се събуди и видя киселото си изражение в огледалото. Позачуди се, защото беше сънувал прекрасен сън и му беше леко на душата и влюбено някак дори. Но ето, в огледалото ликът му беш кисел, пре-кисел. „Хмм, странна работа!?” позачуди се на ум Императорът, който беше свикнал да си говори сам на себе си, тъй като рядко виждаше жива душа наоколо. „Или огледалото се е повредило, или съм си въобразил, че сънят ми е бил прекрасен..” И така Императорът потъна в тревожни мисли на границата на съня и лудостта, зареял поглед в киселото изражение на огледалото.

Някъде на Юг от Императора се понесе мълвата, че Куцащият в мрака идва. Капитанът пръв се изказа по случая: „Нека дойде. Пък тогава ще видим мечът или думите са по-силни! ХА ХА ХА ХААА!” Капитанът беше от онези капитани, които живеят за славата. Беше поразил със своя страховит меч хора, на които никога нямаше да узнае името дори, не че го интересуваше изобщо. Обичаше да се налива сам с вкиснало пенливо вино, да троши чаши в стената на кръчмата и да щипе кръчмарката по дебеличките сочни крачета:„ехх, тази засукана малка мръсница!” Капитанът изпи поредната чаша вино до дъно и гръмко се развика: „Нека дойде! Нека докуца насам, сакатото мъжленце, дето знае само да говори небивалици! Чакам го аз, отдавна го чакам! Само да ми дойде на меча, пък да видим тогава! ХА ХА ХА ХААА!”

На изток от Императора нещо изпука в клоните на бамбуковата гора. Феята се озърна и си помисли, че скоро ще Го срещне. Откога чакаше тя този миг. Подготвяше се старателно за срещата дълги години, беседваше неуморно сама със себе си, изказваше необорими доводи и после ги оспорваше, задаваше си загадки и търсеше разрешението им, мълчеше дни наред, плачеше, смееше се, но най-приятни й бяха музиката и танците. В тях тя се възраждаше за нов живот и дори за момент забравяше, че е Фея и се пренасяше в света на тленното и неизбежната смърт. Колко красив и примамлив беше за нея този свят! Тя копнееше да познае тайната на това да се родиш и да умреш, да имаш право на един живот, да знаеш, че никога не е ясно какво може да ти донесе утрешния ден, да бъдеш крехък и уязвим, да имаш страх, да носиш злоба и съмнение в душата си, да се бориш със себе си всеки ден, всеки час и така до смъртта. Да живееш интересно един живот. Твоят живот. Неповторим живот. „Уффф,Фея!” Беше й омръзнало да е Фея. Приказен герой, вечен, идеален, без страхове и недостатъци. Безкраен живот в средата на небитието, миналото и бъдещето. Без сега, защото всичко беше известно и имаше само спомени и знания за бъдещето. „Хайде! Куцащ в мрака, появи се най-после. Ела! Чакам те толкова жадно! Зная, че ще дойдеш, но защо разбиваш знанията ми за бъдещето!? Къде си? Защо се бавиш толкова!???”

На Запад Варваринът беше поседнал под сянката на огромно дърво и дъвчеше замислено някаква тревичка. Току що беше разсъждавал над смисъла на живота си и така и не успя да си отговори на въпроса, защо всички го отбягват и използват с презрение и погнуса думата „Варварин”. Доколкото знаеше, Варварин беше грозна дума, с негативно значение и нямаше нищо общо с неговата душевност. Е, вярно, че имаше огромна сплъстена брада, стигаща до коленете му и юнашки мустаци, оплетени с рошавата му пепеляво-рижа коса; имаше и железен боздуган, затъкнат в пояса, осеян със страшни шипове и зъби на диви животни; вярно, че носеше на врата си древния амулет на своите деди – черепът на Първият Император, в чиито очи, които така и не бяха изсъхнали с вековете, се четеше неописуем страх и погнуса от смъртта... Но... той просто беше последният останал от своите. Варваринът искаше друга съдба за себе си, той не беше като събратята си, но трябваше да пази традициите, да носи амулета, да сплъстява страховитата си брада и да гъргори, вместо да говори с хората. Той трябваше да бъде Варварин и да поддържа името на Варварите живо и все така отблъскващо, защото беше последният Варварин и нямаше друг възможен за него живот. Да, той често си представяше малка къща, дворче с цветя и красива мила съпруга, с която люлеят люлката на своето дете. Потапяше се в тези опияняващи мисли и погледнат отстрани започваше да прилича на ястреб, който отчаяно се опитва да се превърне в лястовица. После Варваринът изведнъж скачаше и започваше да мачка и удря около себе си с железния боздуган, поваляше дървета и канари, разбиваше на пух и прах всичко и после горчиво плачеше, защото не може да върне времето назад. Толкова силно желаеше да постигне мъдростта на примирението.

Понесоха се тихи ветрове от Изток, Запад, Север и Юг. Куцащият в мрака долови тяхното приближаване и се усмихна: „Те всички ме чакат, а не знаят, че аз вече съм стигнал до тях. Мракът обгръща нещата, поглъща светлината, уеднаквява всичко, придава му безполовост и божественост. Мракът е липсата на светлина, която всички копнеят. Аз не се страхувам от мрака както тях. Аз съм част от мрака и той е част от мен, ние сме едно цяло и все пак сме две отделни неща. Аз зная как да живея с мрака и как да имам светлина. Куцам, защото е излишно да се бърза. Няма смисъл да се правят бързи и широки крачки, защото те винаги са погрешни. Не се страхувам от пътя, по който вървя, защото го опознавам бавно и внимателно. Не копнея повече от това, което имам, защото то само идва при мен – куцайки. Аз съм куцащият в мрака и мрака куца с мен.” Той извади от джоба на пелерината си бамбукова свирка и поведе с чудна мелодия ветровете след себе си. 

На Север Императорът разби огледалото с юмрук и осъзна, че наистина е сънувал прекрасен сън. Усмихна се и излезе в градината, приседна под едно дърво и реши, че ще унищожи всички огледала в Империята или поне няма да ги взима насериозно. Ще се доверява на сетивата си и на усещанията.

На Юг Капитанът усети тънко пробождане в сърцето си. Разби поредната чаша с вкиснало вино в стената и удивено опули очи: „Нима е възможно!?? Да падна прободен от собствения си меч!?? ХА ХА ХААХААА! Кръчмаркееее, донеси ми още вино! Искам да умра пиян в прегръдката ти! Ах ти, подло куцащо мъжле, как успя да се промъкнеш до мен без да те усетя!? Виноооо, кръчмарке! Винооооо! И заключи меча ми в най-тъмното мазе, и изхвърли ключа в най-мътната река, и забрави за това, но мен не ме забравяй! Ахххгххх” Кръчмарката хлипаше неудържимо и наливаше вино в гърлото на умиращия Капитан. 

На Изток Феята затанцува най-прекрасния си танц и полетя сред върховете на бамбука. Прегръщаше всяко листо, целуваше всяка твар и пееше по-прекрасно от всякога. „Фея! Аз съм щастлива Фея! Ти дойде, Куцащи в мрака! Най-после дойде! О, мигът е по-чудесен от колкото си го представях! Благодаря ти! До сега не осъзнавах какво щастие е да си Фея, да пръскаш любов и добро по света! Сполай ти, пътниче в мрака и знай, че ще славя името ти до свършека на света! Знай, че винаги ще има светлина, която ще се стапя в мрака и ще се възражда отново! О, какво щастие е да носиш бъдещето в мислите си, любовта в сърцето си и светлината в душата си! Благодаря ти, че ме намери за мен самата!” И беше светлина.

На Запад Варваринът поглади с ръка амулета, почеса брадата си и реши, че ще остане Варварин до края на дните си, и че няма нищо лошо в това. Светът му се стори не толкова враждебен, дори някак си добър, изплю тревичката, която беше станала на зелена каша в устата му и се провикна: „Ейййййй, хорааааа, аз съм Варварин, независимо дали това ви харесва! Нося името си с гордост и знам, че така трябва да бъде! Аз приемам с цялото си сърце своето минало и дните, които ме очакват, приемете ме и вие – такъв, какъвто съм. Вие си измисляте злото в мен, а аз просто съм различен. Не съм като вас, но и не съм по-лош от вас! Говоря ви за пръв и последен път, защото съм Варварин, а варварите не говорят с хората. Но запомнете моите думи и ги приемете в душите си. Оставете мъдростта да ви води и знайте, че различните от вас, също имат свои мечти и желания!” И пое Варваринът към своето убежище, от което никога повече нямаше да се покаже. Името му щеше да остане в легендите като романтично нарицателно за първичен, смел, стихиен човек, който не се спира пред нищо в името на своите желания.

Куцащият в мрака се спря в самия център на посоките, на земята, на същността на нещата. И продължаваше да се усмихва тихо, защото знаеше, че докато има хора, които търсят и се стремят към себе си, светът няма да се превърне в пустиня и светлината винаги ще се появява сред мрака. Бамбуковата свирка подскочи от ръцете на Куцащия в мрака и се търкули по земята, спря се до една рохкава купчина пръст и пусна корени там. И продължи да свири песента на мрака и на светлината, които винаги са били и ще бъдат две отделни части на едно цяло.

КРАЙ

...

Измивам чиниите, 
изпирам няколко напишкани дрешки
пускам си малко музичка за разкош,
после измитам стаите и избърсвам прахта,
и през цялото това време си мисля, 
че искам да направя нещо ГОЛЯМО,
нещо значимо, нещо смислено,
нещо, което да разтърси мен и хората, 
нещо, което да бъде полезно и красиво….
Остава ми само да сготвя…
и денят отново ще е бил като предишния…

По пътя

Превръщам себе си във попивателна,

отварям сетивата си и търся те...

по пътя знаците са адски много

препъвам се, вървя, повдигам се на пръсти

прегръщаме се бавно и пречистващо
и после всичко губи очертания
прииждат ветрове, от теб повикани,
оставям се в ръцете ти и в тяхното дихание...,

а някъде захлопна се врата
и после бе заключена... и бе забравена...
*
залутан в свойте спомени за бъдното,
очакваш облаци от мед и мляко,
с които да се върнеш във утробата
на свойта пра-извечна майка...

и там, с очи отправени в безкрая
да търсиш себе си – първичен...
да станеш истински отново
да се научиш да обичаш...

*
подавам ти ръка сега, но сетне
ще тръгнеш сам – така е редно
аз ще съм тук, до теб приседнала,
и ще те чакам... за последно.

Лека нощ, деца

Искаше ми се да разкажа една приказка,

но бабата и дядото отдавна умряха,

принцът и принцесата се разведоха,

а царства-господарства – вече няма.

Приказките вече са жестоки и грозни-

за грозни патета, които си остават патета;

за Малкия Мук,  

на който му откраднали пантофките

и за Спящата красавица, която

всъщност била наркоманка.

Вълкът не изял, а изнасилил Червената шапчица,

Седемте козлета ги направили на създърма,

а Малката русалка..... –

- тя е председател на Дясно Феминистка партия.

Децата вече не обичат приказки, а възрастните – не помнят.

Питър Пан е разпънат на кръст, а Малкият Принц.......

рони крокодилски сълзи, защото

вече не помни номера на “Приказки по телефона”.

Само на планетата В612 все още разказват приказки:

една няма старица говори, а глухите дечица я слушат. 

(2001)

Болката

Болката да обичаме и да причиняваме болка...Болката да ни има...

Болката да виждаме себе си в нямото огледало...

Болката да се будим от болните си мисли...

Болката да пеем преболели песни....

Болката да целуваме нелюбими устни...

Болката да ни има...

Болката да ни няма... 

Болката да сме сами сред Болката...

Бедуините

Отчаяна съм като онзи монах, на който не му стигат дните на Земята, за да прослави Бог! Черни врани летят пред очите ми – някакво пророчество ли е това? Пустинята на съзнанието ми е по-неизбродна от всякога...... търся кервана с камилите, които носят тайните свитъци на Истината. Бедуините пазят Знанието, за да го предадат на децата си, които тичат след прашните каруци и бленуват сняг..... Аз бленувам пясъци – черни и дълбоки, които поглъщат тъгата и разраняват очите. Зимата ме плаши – познавам я, а пясъците са Тайнство, което ме ужасява. Слънцето е толкова ниско над мен, че дъхът му пари съзнанието ми. Змията на Адам и ябълката на Ева са неделимо цяло – Бедуините ги носят в себе си цял живот – това е Истината! Разтварям се в Теб, не, по-точно те поглъщам и ти се разтваряш в мен. Сливането е неизбежно..... Така сме били орисани – да бъдем едно цяло – Адам и Ева са Вечни. Ние сме Мъжът и Жената! В нас са съзиданието и разрухата – в нас е Животът! В очите ти видях пустинята и кервана. Ти се усмихна с мъдростта на Бедуин и аз разбрах, че съм открила пътя към себе си – Ти си този път. Ти си Истината за мен самата, в теб са моите тайни свитъци. Погалих косата ти – толкова гъста и черна – като моите бленувани пясъци; впих устни в твоите и се изгубих във вихъра на пустинна буря.......... После дойде Змията – ябълка нямаше – още не бяхме готови да се възправим голи един пред друг. Сякаш знаехме всичко за себе си... Нямаше страх, само обожание. Обичахме да се гледаме – непрестанно. Откривахме се един за друг и Ябълка не ни беше нужна. Опитомихме змията и тя ни разкри Истината за себе си, разказа ни своите сънища – как Бог и дава криле и тя става негов ангел-пазител.... Ние слушахме сънищата на Змията – тя също имаше своите Тайни свитъци, но още не беше ги намерила. Тя знаеше, че когато докосне Ябълката, кръгът ще се затвори и сънят и ще се сбъдне. Моите очи бяха изранени да те гледат; твоите длани бяха протъркани да ме галят – ние бяхме толкова силно отдадени един на друг.... , бяхме избродили толкова много от нашите пустини... , бяхме се научили да се обичаме - Истински! Гледахме, затаили дъх, преминаващите кервани и нощем вървяхме по следите им – още топли и запазили аромата на хашиша. Бедуините имаха своя Врата към Истината и свой код за разчитане на свитъците. Хашишът не беше за нас – ние имахме нашата Любов. Пясъците ни приласкаха една вечер, танцуваха за нас и запечатаха във вековното си тяло и нашите имена. Пустинята ги изрече насън и ние се случихме наяве...... Пътят беше извървян. Вече не помня всичко в детайли – останали са ми само аромати, песъчинки в очите и следи по тялото от твоя горещ дъх... Не беше толкова отдавна, но черните гарвани всеки ден пият по малко от моя извор на спомените. Накрая на дните си няма да помня и това, което сега изплува случайно в съзнанието ми, но... когато с мен се свърши и с теб ще се случи същото, защото ние сме едно цяло. И ще изгорят телата ни заедно, и ще сънуваме своите спомени, и ще пръскаме Истина и Любов по земята. Мъж и Жена – ние ще станем тайнствени спътници на Бедуините, които ще продължат да водят през пустинята кервана със Тайните свитъци. Ти ще ме целуваш с дъха на вятъра и ще ме любиш с порива на пустинната буря. Аз ще се случвам в теб и така ще ни има Завинаги.......................

портрет

Дъждът с меки стъпки се разхождаше из града;
срещнах го на една улица,
подадох му ръка.....,
той имаше усмивката на пиян художник,
който е изгубил своята Муза....
Предложих му се – 
знам че трудно се рисува
ангел със жартиери,
но дъждът не се изплаши.....
Каза ми, че съм красива,
попи сълзите ми,
погали ми косата....
мокрите ми устни се впиха
във плътта му.....
Дъжд ли беше
или някаква тъга недосънувана....

Още дълго чувах меките стъпки,
още дълго носих мокрите дрехи...
Отново дъжд!
В една светкавица
видях портрета си.......

Предпразнично

7.01.2002 
Тъй като не вярвам в Дядо Коледа, за Новата година написах писмо до самата себе си – аз поне съм реална /донякъде.../. 

На 25 декември, точно в 15:27, захапах химикала, изтегнах се на леглото и се замислих дълбоко: “Какво да поискам от себе си?” Трудна работа... Реших да се поставя в позицията на напълно непозната и така написах следното: “ Скъпа А., както, сигурна съм, знаеш, само след няколко дни ще настъпи Новата година. Аз вече съм малко голяма, за да пиша писма до Дядо Коледа /а и за да вярвам в него/, та затова мисля, че е по-подходящо за възрастта ми да напиша писмо до истински-съществуващ човек. Ние с теб не се познаваме, но незнайно откъде, аз имам твоя адрес. Дано не се сърдиш, че ще те позанимая с моите желания за Новата година....” Това го написах до 15:55 и после Музата ми секна. 

Какви са тия глупости!? Защо изобщо трябва да пиша писмо!? Нали и без това не вярвам...? Ами ако получа отговор? Ей така, просто получа отговор – от тази А.? Тогава какво ще правя? Ще отида до Психодиспансера и ще ги помоля да ме зачислят като пациент!?? ... Към 16:14 Музата отново ме посети /за кратко/: “Първо, бих искала да те помоля да ми донесеш цветни пастели..., да, знам, че съм малко голяма за такива подаръци, но отдавна искам да изрисувам стената над леглото си...; мечтая си и за пердета на слънца, че когато е зима, техните усмивки да топлят стаята ми....; искам и кукла, но такава, която може да говори – като истински човек – често оставам съвсем сама и имам нужда да разговарям с някого /не само със себе си/...; моля те и за книга – вълшебна, такава, която никога не свършва, която е Книга-на-Книгите, която да мога да чета завинаги...; моля те и за огледало, в което да виждам мислите си, защото често ги губя....” Прас! Мисловната нишка се скъса..., Музата отлетя от рамото ми и зарязах писмото дотук – беше 16:43. 

Станах от леглото, разпалих си наргилето и ароматът на яболкъв тютюн ме понесе далече... към полетата на сънищата... В това полусънно състояние поседнах отстрани на себе си и започнах да наблюдавам виденията си... На една много зелена поляна открих отдавна изгубенета си фибичка – една такава миниатюрна, телена, с маргаритка..., като бях съвсем малка мама прибираше с нея кичурите коса от челото ми... пазих я дълго след като пораснах, а после просто я изгубих...; после видях едно момиченце, вързано на две опашчета, да рисува с цветни тебешири по терасата на някакъв апартамент..., баща му седеше до него и кротко се усмихваше...; шарени балони изведнъж се разлетяха пред очите ми – изпълниха цялото небе... – празник някакъв... – весел празник; после присъствах на тържественото погребение на един гълъб – малчуганите с почит го поставиха в гроба, но не го заровиха... – все се надяваха, че един ден отново ще литне...... 

Телефонът! Мразя го! В тази къща никога не вдигам телефона – никой не ме търси. И вратата не отварям – поради същата причина. Този път се обадих. И без това звъненето ме прогони от сънищата... 

- Извинете, бихте ли ми казали какъв е точният ви адрес? 
- Извинете, бихте ли ми казали, кой иска да знае? 
- Трябва да ви изпратим нещо, но не знаем точния адрес. Бъдете така добра, моля, и ми го продиктувайте. Продиктувах адреса бавно и отчетливо без да задавам повече въпроси – и без това ми беше все едно кой се обажда. 

Върнах се отново в стаята. Въглените на наргилето се бяха стопили. Залових се отново за писмото до А.: “Всъщност, скъпа ми А., не си прави труда нито да ми отговаряш, нито да изпълняваш желанията ми. Така ще е по-добре и за двете ни. Не искам да живея с напразни надежди и очаквания, така че едва ли ще пусна това писмо.., защото изпратя ли ти го, няма да мога да заспя – все ще очаквам отговор – колкото и невъзможен да е той.... Приеми искрените ми пожелания за щастие и забрави за мен!” Завърших писмото точно в 18:16 часа. Запечатах го в зелен плик и го изгорих в кухненската мивка. 

Облякох си дебелите дрехи, заключих вратата след себе си и отидох на кино. След няколко дни вече дори не помнех какво точно съм правила на 25 декември между 15:27 и 18:16 часа. Всичко изтече в небитието. 

Днес е 31 декември 2001 година. В мен няма и капчица вълнение, че предстои нещо по-специално. В къщата е суетня: почистихме, сготвихме празнична вечеря, имаме си и Новогодишна украса, но аз нямам Новогодишно настроение. Голяма работа! Какво толкова – след няколко часа ще стане 2002 година.... и??! Вече е 23:57. Стоим около масата, всеки с бенгалски огън в ръка, готови сме само да стане 24:00, за да се разкрещим и разцелуваме. 

На вратата се звънна. Не знам защо, но отидох да отворя. Нямаше никой, само на прага беше поставено писмо – в син плик, адресирано до мен. Влязох в стаята си и го отворих. От вътре изпадаха шарени листи, на които отново беше написано моето име. “Скъпа А., надявам се да получиш това писмо няколко мига преди Новата година. Тъй като и аз не вярвам в Дядо Коледа, но пък вярвам в чудеса, след като получих твоето писмо, се зарекох да ти отговоря... и го правя. Сега, ако погледнеш през прозореца, може и да ме видиш – застанала съм на отсрещния тротоар и чакам едно червено “Пежо” да отмине, за да продължа пътя си....” Разбира се, че веднага се втурнах към прозореца – “Пежото” тъкмо се изгубваше от погледа ми напред по булеварда. Видях една тъничка, разтапяща се сянка да свива зад ъгъла на отсрещната улица... “Ех, жалко, за малко ме изтърва, но нищо, поне дочети писмото.... всъщност не е важно как изглеждам..., важното е, че ме има.” Изчетох на един дъх цветните листи. Прибрах ги обратно с една особена, отнесена усмивка.... 

От плика изпадна и бележка от Психодиспансера: “Невъзможно е да станете наш пациент, тъй като нямате никакви ментални увреждания” – подпис и печат: “Завеждащ отделение”. Вече е 24:00 – 2002 година. За първи път в живота си с нетърпение и вяра очаквам новото..... “Бъдете щастливи!”

Минало свършено

Изпиваш ме тайно със поглед,

докосваш случайно ръката ми,

небрежно минаваш край мен

и в миг се завърта земята.

Завъртат се свещите, горящи на бара,

завъртат се минало, настояще и бъдеще,

ти запяваш – аз всичко забравям…

така ми се иска нощта да не свършва.

По-късно, във тъмното слели телата си,

дишаме сякаш сме сам сами в този свят…

не секс, не любене, а нещо по-свято,

нещо неуловимо беше това между нас… 

(12.11.2014)

Чакам

Ситната мъгла на дъжда скрива лицата на хората

зад чадъри, качулки и прозорци….,

които светят като очи на котараци в тъмното

и приютяват тъгата.

Нощните пеперуди кръжат в екстаз

край бледите светлини на уличните лампи,

а в подгизналите си гнезда птиците чакат с нетърпение утрото,

за да изсушат крила на слънцето 

и да облетят града.

Чакам и аз – чакам себе си,

чакам с всичкото търпение,

на което съм способна.

Не бих искала да пропусна най-важната среща в живота си.

(4.11.2014)

Животните обувки нямат

3.11.2014

Животните обувки нямат, 

те стъпват боси по Земята

в синхрон със нейните трептения,

усещат всяка болка или радост, 

които бликат във недрата й…

Животните се раждат голи 

и голи си отиват пак след края,

пера и люспи, козина, черупки,

са просто в служба на телата – те знаят…

А ние мислим,

имаме обувки,

и дрехи,

и безброй предмети,

и къщи здрави, изолирани от студ и вятър,

и огънят ни - питомен,

канализирана – водата…

и мислите ни усложняват тъй простата ни Земна участ –

да сме добри и да обичаме...

Кога ли от животните ще се поучим!?

* * * *

Очаквам те – 
пречистена, 
притихнала, 
притаила дъх, 
притъпила всяка болка, 
прегърнала коленете си, 
преситена от самота, 
превърнала се в цвете, 
приела тишината, 
преминала всички пътеки, 
за да достигна Кръстопътя, 
на който живея сега . 
Очаквам те.... 

(2.05.2001)

* * *

Косата чака да бъде отрязана,

хлябът – да бъде изяден,

утрото влиза на пръсти и сяда,

до леглото на стареца –

Той е жаден.

Протяга ръка към нощното шкафче,

разпиляват се листи, изкълвани от времето,

хлябът въздъхна… има още да чака –

спомени тегнат в сърцето

и стенат.

Думи, написани много отдавна,

когато мъртвите били са по-малко,

шепнат на стареца от захабените страници,

препрочитани, мислени, страдани…

Помирил се най-после със себе си,

той отгризна топлата плът на хляба –

откровение – почти божествено…

Нощта дойде с усмивка…

и всяко колебание избяга…

(28.10.2014)

В очакване на крила

Ясно е, че мога да летя,

но какво се случва със крилата ми!?

Подритвам по пътя си изгнили листа

и не успявам да отлепя крака от земята…

Усещам горещия полъх на лятото –

останал дълбоко някъде в мен,

и питам се ще успея ли да догоня ятото,

с което пътувам от своя първи земен ден?

Нима без крила остава всеки,

достигнал слънцето вътре във себе си,

ръцете треперят, очите - слепите …

трескаво търсят небесните белези,

които да сграбчат и да превърнат в пътеки

Нагоре,

нагоре,

нагоре,

нагоре…

Не е късно, а слънцето винаги свети -

в очакване да озари отново моя полет!

(25.10.2014)

Разговор

Аз съм единственото момиче, с което Той не умее да разговаря… Той е единственото момче, с което аз не умея да разговарям. Аз съм единственото момиче, с което Той се люби… Той е единственото момче, с което аз се любя… Аз не мога да се любя с някой, с когото не умея да разговарям... Значи… Ние все пак разговаряме…??

Плъзгахме се с колелото през притихналите, тъмни улици. Той караше, а аз се возех на багажника с разперени във въздуха крака. Медитация… опит за летене… опит за разговор… Държах го през кръста, но не от страх, че ще падна, а за да знае Той, че аз съм с него… до него… за него… Танцувахме заедно, после Той ми даде жилетката си, за да ме стопли… нощта не беше толкова студена, но аз цялата треперех… обичах го.

На един завой колелото се заклати. На Него му беше трудно да го управлява. Помогнах му с тялото си – движех се в неговия ритъм, в синхрон, за да уравновеся положението… Отново караше в права линия – без колебание… Прошепна ми, че се чувства силен – повярвах му.

Заспахме вплетени един в друг. На сутринта се събудих преди него. Облякох се. Закъснявах за работа… Погледнах се в огледалото и видях, че Той вече не спи. Съзерцаваше ме тихо. Когато улови погледа ми, отново затвори очи. Никакви разговори. Никакви сбогувания. Никакви целувки за “Добро утро!”. 

Слизах по витите стълби. Блъснах се в колелото. Погладих рамката и оставих на нея с дланта си послание… до Него: “искам да говорим…”

(20.11.2002)

Фрагменти и многоточия ...

той

Вали цял следобед. Студен дъжд. Хапя си устните и гледам през прозореца - виждам се безплътен и погълнал нощта....В огнището на мисълта ми някои въглени ще тлеят завинаги... ще припламват за мигове, ще объркват хода на времето в мен... ще ми нашепват отминали истини и аз никога няма да намеря сили да ги полея с вода.... беше ме страх да се прибера вкъщи... всичко е наситено с теб... не смея да се докосна до нищо... сякаш ще изчезнеш съвсем... онова легло... сигурно мирише на теб... пак белези... един ден ще успея... сега си говоря с гларусите - онези, които гнездят на отсрещния покрив... толкова съм близо до тях, наблюдавам ги вече няколко месеца, като член от семейството им... знам кога се хранят, кога се научиха малките да летят... само не знам накъде летят...  не мога да ги последвам, а те не могат да имат моите белези... и теб в мислите си... кой е по-щастлив...? Аз или те? Дъждът продължава... паля цигара и се отпускам на бамбуковия, люлеещ се стол... аромат на далечни хоризонти, объркани мисли... стремя се към изчистването... към бялото сияние на изпразнената от съдържание черепна кутия... тя е като склад за стари вещи и като фабрика за шарени балони... разни черни слънца се разхождат важно из нея и се опитват да спрат времето като му отнемат мечтите... преди време си мислех, че вече нищо не може да разклати люлеещия ми стол... той беше застинал в ъгъла на стаята и само ми напомняше за нишката от студени и болни мисли, която вплетох в него едно пролетно утро... вплетох я, за да я забравя завинаги, за да не тежи в джобовете ми.... столът спря да се люлее... от тази сутрин започнах да се уча да летя - заедно с малките гларуси... наблюдавах ги внимателно, преповтарях движенията им, но не осъзнавах, че на мен крила няма да ми порастнат...... после... ти... думите, които рисуваха лицето ти; които повтаряха жестовете ти; които извираха от очите ти... и белезите... отново... ... белези, във формата на тигрови шарки, но не така естествени, а по-скоро поставени като знак на слабост, на незнание, на невъзможност, като вик за помощ... белези, които бяха важни само сами по себе си, но които за другите бяха повод за присмех и съжаление... аз ги криех, но често шарките издайнически се очертаваха изпод бялото на дрехата ми... тогава побягвах и оставях след себе си ироничните усмивки и състрадателните гримаси... не съм искал никога да ме съжаляват... това е убийствено... ... ще ми простиш ли... някога? Че не съм това, което беше нарисувала в мислите си... че не съм ръцете, които желаеше да те водят в тъмното... че не съм сбъднатият ти сън..... Съжалявам... разочаровах те... и май те изгубих... завинаги... Продължава да вали... Нощта съм аз... ти си моето слънце, което, уви, никога няма да изгрее отново... и плача... и не мога да летя... и не знам вече кой съм... столът тихо проскърцва под тежестта на мислите ми... гларусите отръскват перата си от дъждовната вода и се прислоняват до топлия комин... аз си нямам комин... само стар люлеещ се стол, който съвсем скоро ще се разпадне.... на тънки, проказни нишки.... ... болен съм... от теб... и от себе си... прости ми.....

тя

... днес следобедът е от онези меланхолични, с приглушена светлина, разпадаща се на атоми... следобеди, в които безкрайното време се набива в сетивата ти, танцува тихо и се усмихва загадъчно и нежно... незнайно защо си спомних за теб... тъжните ти очи изплуваха в огледалото, докато разглеждах себе си... променена съм... вече се страхувам... от това, което ми предстои... страхувам се, че започвам да те разбирам все по-добре, а никога повече няма да сме заедно... тогава... как ще те утеша? как ще си простя, че тогава избягах, че не пожелах да седна на бамбуковия стол и да послушам тишината на твоята стая..? Страхът ми е напълно заслужен - нито веднъж не се опитах да се вгледам в цветните точки на очите ти, там където беше скрил мечтите си и нежните думи... мислех си, че не ти пука, че си страхливец, че няма дълбочина в твоите жестове към мен... а какво се оказа?! Че страхливката съм аз! Ирония! Обичам я! Блудният син днес се завърна. Потропа на вратата, но аз не му отворих веднага... борих се със себе си и сънищата... следобедът се разтегли във времето като безкрайна змия, понесла в гънките на кожата си всичката тъга на земята... Блудният син заплака... разбрах, че се е променил... разбрах, че и аз съм се променила... отворих вратата и паднах в краката му... исках прошка, затова че допуснах страхът да ме обладае, да достигне до най-цветните ми мечти и да ги почерни... сълзите ме пречистиха... очите ми бяха сухи, но пръстите ми ридаеха с глас, за всички ненаписани заклинания... ... ти не бива да плачеш... и аз съм болна... поставих си диагнозата сама - "непоносимост към себе си"... и лекарството намерих - остър нож, който да отнеме и последния дъх на сърцето ми... ти само не плачи, моля те... за всичко съм виновна аз! И ми става тъжно като си помисля, че те няма...  а трябва да говорим... да ти кажа истината, да те освободя от бремето, да се полюлея на бамбуковите нишки на твоите мисли, да целуна пръстите ти - един по един - които толкова много обичаха тялото ми... да върна цветните петънца в очите ти... .... болна съм.. от себе си... и те обичам... прости ми... забрави ме .... и дано винаги те има...

следобедът

... прозявам се бавно... протягам още лепкавите си от сън ръце и ги виждам... леглото блажено се изтяга под голите им тела и попива топлината и шептящите им гласове... красиви са... а аз съм тъжен. Не, по-скоро съм в някаква странна апатия... изплъзват ми се звуци, губят ми се картини, не знам как ще свърши всичко това... и се страхувам... за тях двамата... някак стаени са отблясъците на слънцето днес, някак срамежливи и бледи... то се крие от мен... знам това, защото го наранявам всеки ден... прогонвам го... а толкова много го обичам...  но някои неща просто трябва да се случат... иначе ходът на капризното време ще се оплете на възли и никой - дори то самото - не ще успее да изглади тънката бамбукова нишка... цигарен дим... разстила се над двете тела, които съзаклятнически се присмиват на страха ми... но те са заедно, а аз съм сам... и не знам как да задържа при себе си слънцето... завинаги...

столът

отдавна, много отдавна този ъгъл ми е опротивял... кашлям и тялото ми пука цялото... Той вече не споделя с мен мислите си... бях влюбен в нейното тяло, копнеех да приема извивките му, но Тя никога не се докосна дори до бамбуковата ми кожа... само ме наблюдаваше отдалеч - като враг, като смешен и ненужен предмет, който трябва да бъде изгорен, да бъде превърнат в пепел и спомен... ... виждам го как плаче... бях забравил вкуса на сълзите му, но този следобед те отново полегнаха в гънките на престарялото ми тяло... всеки се завръща... винаги... при себе си... ... дали вече е дошло времето да направя кълбо от бамбуковите нишки, което да ме изведе от лабиринта на тъгата...? Люлеенето ме унася в дрямка... виждам слънцето по-ярко от всякога, следобедът е усмихнат... а Той... вече не плаче...

Тя... гали с пръсти клепачите му и шепне думи, отдавна изгубени... думи за щастие... ................................... ............................................

(21.01.2002)

Нечия Мария

Събудих се още пияна....сънувах нещо, но не помня какво...навън е студено - не ми се тръгва за работа...искам да се излежавам поне до обяд....сънувах Мария – сега си спомних...лицето и, косите... красива беше – всички Марии са красиви....с дълга, черна коса, разпиляна на вълни по голите и рамене; остро носле, сочни устни и дълбоки черни очи – красиви, обичащи, топли и пълни със смях.....да, такава беше Мария....той още я обича, знам това...., но аз не мога да бъда Мария....не съм Мария....нямам нейните ръце, гласът ми е по-дрезгав, очите ми също се смеят, но не с нейния смях.....той ме вижда до себе си, но дали ме разбира...?...дали моите очи му говорят....? Заключен е, затворен е за мен....живее с Мария в мислите си, а с мен преминава през живота наяве....не съм единствената за него....не. Ние, жените, с които той се опитва да съхрани лицето на Мария....много сме...той не запомня очите ни, гали косите ни по навик....Мария е обичала той да я гали...., усмихва ни се и ни говори нежно, защото така трябва..., но ние не сме Мария.....Той я е имал и Тя завинаги ще живее в него....той търси в нашите тела спомена за нейните рамена, меките длани и топлите коси....той не ни обича....Той обича Мария.....Тя се случва чрез нас....и щастлива ще е тази, която поне за миг му върне очите на Мария, заговори с нейния глас, пожелае го с нейната страст.... Аз дали съм била някога нечия Мария....? Не знам това, но ми се иска да е било.... чувствам се празна......всички заминават нанякъде, а аз оставам тук – да ги изпращам и да им пиша тъжни писма.... наистина не ми се става....искам да се закотвя за леглото, да сънувам постоянно, да изпадна в кома....да престана да ме има – и без това в мен няма смисъл..... Все пак ставам и се обличам – слънцето зяпа любопитно в стаята и ме дразни – понякога хич не го обичам..... стремя се към вечния мрак, към грозното в себе си....то ме привлича толкова силно, че често му ставам подвластна....мия си зъбите и избягвам да се гледам в огледалото – сутрин съм ужасна – в очите ми има едно такова нежелание за живот, че чак се плаша....мразя се! Избърсвам си лицето от студената вода. Тя попива в кърпата и все едно не съм се мила – тогава защо? Защо са тези усилия да се завлека до банята, да се спъвам по пътя – още спяща, да завъртам кранчето и да се плискам с вода!? Защо това всяка сутрин? За да изтрия лицето си само няколко секунди след това....и да пресуша усещането на кожата си за свежест и утро...? Остава и само някакъв спомен – за събуждане,....за хлад....за живина.... може би все пак има някакъв смисъл..?! Тази сутрин съм празна –ставам, пия кафе, гледам през прозореца и не виждам нищо...., паля цигара - навън е студено, но си обличам летните дрехи – не усещам режещия вятър – празна съм...на работа съм като робот – не мисля, не мога да мисля...... празна съм.... В маршрутката е препълнено с хора – няма въздух, за гърлото ме хваща клаустрофобията и едвам се сдържам да не се разкрещя – на всичкото отгоре си чета “Сърца за изтръгване”.. как искам някой да изтръгне моето сърце...искам да си почина от всякакви емоции - добри и лоши – почти го постигам напоследък...цялата тая празнота, която ме е обсебила.... Нарочно се изпразвам, за да мога когато дойде времето да съм съвсем чиста, съвсем нова и жадна за всичко около себе си – това не е защитна реакция, а осъзната стратегия за живеене и съхраняване на себе си! Сега пак си спомних за Мария..... Аз бих могла да бъда нея, тя би могла да бъде мен, всяка жена би могла да бъде Мария, но за различен мъж....., а толкова често жените искат един и същи мъж.....! Всъщност както мъжете искат една и съща жена.....?! Аз не съм искала много мъже, поне не съм ги искала истински. Дори си мисля, че нито един мъж не ме е трогвал! Това вече е тъжно! Много тъжно! Вали сякаш за последно – небето се продъни от светкавици и гръмотевици...., капките пробиват дупки в ламаринения покрив на съседната сграда и тътенът е невероятен...... Искам да съм като този дъжд.... той се изля неочаквано...първо капките бяха тихи и нежни, после се разгневиха и забързаха, а накрая..... просто вече нямаше дъжд... Асфалтът е влажен, тревите – мокри и ушмулени, птиците отново се разлетяха.....спомен за дъжд.... Иска ми се да си тръгвам вече, но не ми се прибира в празната стая....Паля цигара, пия студено кафе и чай против кашлица /смесени в една чаша/, яд ме е, че нямам непрочетена книга у дома – ще слушам музика и ще гледам в една точка – това го умея и ми е приятно....мога дори и без музика – мислите ми създават достатъчно шум в главата.... Просто Нечия Мария.......колко е просто....??!..... Поредният работен ден – сряда е, остават малко повече от 48 часа до съботата....когато ще мога да се видя с него. Вчера му се обадих по телефона...не, по-точно постъпих като глупава тийнейджърка...позвъних, той вдигна отсреща и аз затворих без да кажа и думичка дори...глупава, инфантилна постъпка...Поне сега знам, че не е заминал.. тук е и може да го срещна случайно на някоя улица – съвсем скоро... Нашите срещи винаги са такива.... минават дни и седмици...няма го, нямаме никакви уговорки..., не знам какво става с него...и точно когато започва да ми липсва болезнено, той се появява отнякъде... в заведението, в което приятелите ми са ме замъкнали насила; на улицата, по която минавам за първи път; в подлеза, в който съм се скрила от дъжда...; или е уличният музикант, чиято музика съм тръгнала да търся напосоки... Липсва ми неговия глас.... Днес случайно срещнах Марто – негов приятел е. Марто ми носи успокоение.. думите му са винаги на място, уцелва настроенията ми и лекува лошите мисли. - Хей, Сестро, как си, цвете прекрасно? - Здравей! Ами как съм?! И аз не знам! - Много мислиш, ти Сестро, много мислиш... и пак цъфтиш.... влюбена ли си? Само не ми казвай, че още си сама! - Сама съм. Не знам дали съм влюбена, Марто, но определено съм увлечена..... - Иво ли? – Сестрата се подсмихна разбиращо. Пиеше мента с мляко... поиска ми огънче.... запалих и аз цигара и седнах до него... - Иво. ..... Липсва ми. - И аз не съм го виждал напоследък – изгуби се тоя човек.... не ходи в “П.”, не излиза да свири – това вече е странно.... Монката свири сам и той не го е виждал от сума-ти време.... - Да, ходих вчера да послушам Монката ..., но нищо де..., няма значение.... - Сестро, Иво не те заслужава... знаеш го какъв е – само прехвърча от цвят на цвят – работлива пчеличка ми е той, работлива и непостоянна. Не си струва да си хабиш положителната енергия за него... кога ще ходим да танцуваме? Ще има маскарад в “П.” – в петъка. Хайде! “И. Т.” ще пускат музиката – нали знаеш, че ще е готино! - Офф, няма да мога... имам изпит в събота... ама че гадно... ще ми разкажеш после как е било! Трябва да тръгвам, Марто. Взех си билет за кино и ще закъснея, ако се моткам още... - До скоро виждане, мило цвете! Искам следващия път да те видя щастлива и задоволена! Целунах Марто по челото и тръгнах към “Дома на киното”. Вървях бавно, разглеждах хората край себе си, но лицата им се губеха... всичко се размазваше пред очите ми.... блъснах се в някаква жена; мазен, брадясал циганин подвикна след мен: ”Ще ти сцепя пичката...” – показах му среден пръст.... такива като ги чуя и побеснявам! Нима съм длъжна да му слушам мръсните приказки.... направих две крачки назад към циганина и за своя изненада му зашлевих силен шамар... той горкият направо онемя и ръката му, която лашкаше жалката му мъжественост, направо окаменя. Мъжете наоколо се разхилиха – бяха все едни такива като него – мизерни, омачкани, с тъпи погледи..... контингента от минералните чешмички край Халите – противна гледка. Продължих.Оставаха ми около 5 минути. Купих си пътьом минерална вода и хлътнах в киното. Салонът беше празен – щях да гледам “Децата на века”... за пореден път...Отпуснах се на седалката и затворих очи. Бях адски изморена. Хем ми се искаше сега да съм вкъщи, да се излежавам блажено на леглото си, хем изпитвах странна наслада да тормозя тялото си и да изпитвам неговата издръжливост. Отворих едното си око – червени седалки... множество редици празни червени седалки...пред екрана – тежка, плюшена завеса – пак червена.... и аз съм с червена тениска... някак си пасвам в този кино-салон... и аз съм празна... Влезе някакво момче, точно преди съвсем да изгасне осветлението - станахме двама... – той седна на най-първия ред, а аз бях на последния. Интересно си разделихме пространството на салона.... Филмът започна.... потопих се.... без малко да стана Жорж Санд... пушех цигара след цигара.... изнервих се.... после бавно започнах отново да изпразвам главата си от мислите.... успях.. И Жорж Санд е била нечия Мария.... само аз.... не, няма значение.., вече нищо няма значение... Плъзнах се през вратата на киното, умирах от студ и ми се ревеше – живея толкова далече, а вече е толкова късно..., а съм толкова изморена – нямам сили дори да отида до някое такси... Седнах на стъпалата пред киното да изпуша поредната цигара... Отново затворих очи – просто не искам да гледам къде се намирам,искам да се изключа, да се отнеса, да направя някаква магия... - Хей, тук си била значи! - Какво? – не смеех да отворя очи. Ами ако съвсем съм полудяла и ми се счуват гласове... неговият глас..?! - Търсих те в кината на “Славейков”, но накрая реших, че си дошла да гледаш “Децата на века”...какво ти е? Не си ли добре? Отворих очи – вече бях сигурна, че е той – Иво. Беше приклекнал пред мен и ме гледаше притеснено. Погали ми косата и ме гушна... понякога прави правилните неща и аз още не мога да разбера защо?! Не се разревах, макар че сълзите ми напираха.... нямаше да е честно да го печеля със сълзи... не обичам така... - Търсил си ме? - Да. Видях Марто и разбрах, че си на кино... липсваше ми..... - И ти на мен... Защо си толкова внимателен..? - Ами...,- той ме погледна право в очите, но не можа да ми каже нищо повече – просто ме целуна леко по устните, - хайде, да те изпратя до вас, ще ти взема такси. - Добре. Станахме и тръгнахме към булеварда. Той ме беше прегърнал и сякаш се страхуваше от допира с мен. Този път е различен... не бърза, някак изплашен е..., притеснен... Влязохме в таксито. Аз легнах в скута му и постепенно се унесох... - Стигнахме, хайде, ставай. Иво ме гушна и ме изпрати до стаята. Пред вратата ме попита: - Рошльо, защо не си оставиш косата дълга? Толкова е хубава... “Мария...? Може би... нейната коса... моята коса.... аз не искам да бъда Мария.”. - Къса ми харесва повече! Писна ми от дългата коса! Отговорих му троснато. - Ще влезеш ли? - Не. Трябва да се прибирам. Имам да довършвам някои неща.... пиша сега музика и главата ме боли от толкова много звуци... Искам до събота да съм готов – да събера групата на репетиция и да разучим парчетата... - Добре. Благодаря, че ме изпрати. Лека нощ! - Лека нощ! Знаеш ли, днес ми се струваш някак различна... сигурно, защото не съм те виждал отдавна... красива си.... искаш ли да се видим в събота? “Предварителна уговорка?! Нещо не е наред!?!” - Искам. Обади ми се на работа, за да се разберем нещо. - Ще ти звънна. Искам да те любя... само теб.... да стана част от теб.. да забравя всичко друго... Целуна ме....болезнено... и си тръгна... Ама че ден! Петък е. Сутрин. Не бързам за работа, защото реших да закъснея. Шефката няма да е много доволна, но наистина искам да закъснея... Повтарям безумната процедура на сутрешното събуждане..., после си правя кафе и го пия на терасата... с цигара. Автобусите ме изнервят. Зная пътя до офиса наизуст. Скучно ми е вече и хората да гледам, и те са едни и същи всяка сутрин. Знам тиковете им..., кой пътува с билет, кой – с карта... отегчително е... Сигурно и аз ги отегчавам, но не ме интересува... Почти не спах – сънувах през цялата нощ, въртях се в леглото и се будих на пресекулки.... Този път сънувах себе си... бях Мария и не ми хареса! Не, не бях просто нечия Мария, а онази, с дългите, разпилени коси, острото носле и красивите очи.... аз бях нея... оглеждах се в едно огледало и се питах, защо не мога да се позная... После видях него в огледалото – стоеше зад мен, обгърнал ме нежно с ръце... целуваше косите ми и ми шепнеше, че ме обича... А аз, през това време, гледах тъпо в огледалото и недоумявах какво става... Аз си бях, но защо изглеждах като Мария, и защо той ми шепнеше подобни неща...., защо ме наричаше с моето си име...?!? Моето име! Ето кое ме е смущавало цялата нощ! Образът на Мария и моето име...! Ама че комбинация! Жалко, че не мога да тълкувам сънища..., но едва ли означава нещо... просто напоследък прекалено много тормозя мозъка си с налудничави мисли.... В офиса е невероятно горещо, а навън вали сякаш потоп. Шантаво време, но ми харесва...- като мене е – променливо, само дето още не са измислили точно наука за предвиждане на настроения... През целия ден бях претрупана с работа и не ми остана време да се замислям за нещата, които се случиха напоследък. Беше някъде след 6 часа, когато телефонът иззвъня: - К. Л. добър ден! - Търся А. Той беше. Честно казано доста се учудих – не очаквах, че ще се обади, че ще спази уговорката ни. - Аз съм. Здравей. - Свободна ли си вече? Можеш ли да си тръгваш? - Да. След половин час мога да изляза. - Добре. Ще те чакам на телефоните на Университета. Става ли там? - Става. Ще дойда до 40 минути. - Значи..... ще се видим... - Да. Хайде чао! - Чао. Разговорът протече сухо... звучахме глупаво и двамата – той също не вярваше, че се е обадил и си уговаряме среща. Наша си среща – с точен час, с определено място.... Той вече чакаше, когато отидох на телефоните. Оглеждаше нервно хората, пъхнал ръце в джобовете на панталона си. Махнах му от другия край на улицата и когато се приближих до него, усетих колко изнервена съм и аз. Гледахме се втренчено няколко секунди – сякаш се виждахме за първи път. После той мълчаливо ме хвана за ръка и ме поведе към парка “Заимов”. Вървях без да се питам какво става, къде отиваме, защо всичко е толкова странно... вървях и си спомнях съня си... наяве липсваше огледалото..., а толкова ми се искаше да се погледна отстрани.... В парка седнахме на една от поляните. Нямаше хора наоколо, само разни кучета притичваха насам-натам. Продължавахме да мълчим... не усещах липсата на думите, постепенно се бях успокоила, нервността ми я нямаше вече. Той, обаче, още трепереше... имах чувството, че всеки момент ще се разкрещи. Запали цигара. Все още държеше ръката ми..., поисках да си дръпна от цигарата...., всмукнах дълбоко и си представих, че това е неговото тяло... изсмуквах силите му.. - Заминавам. – накрая той проговори. – Заминавам и не знам дали да се радвам... - Кога? – не знаех за какво точно говори, но ме прониза странна болка... все едно ме разделят с някой, който никога не съм познавала, но винаги е бил част от мен... все едно някой ми открадваше сънищата... - След седмица. Заминавам ... при сестра ми. Предложили са й работа в Лондон и тя ме извика при себе си.... можела да уреди да свиря в някой клуб... - Това е чудесна новина! /”дрън-дрън! Какво чудесно има, когато те изоставят преди началото на нещо... болка... пак... е, поне съм свикнала...”/ - Аз не искам да заминавам! Не и сега! - Защо? Какво има? Нали преди време ми беше казал, че искаш да се махнеш.., да отидеш да свириш някъде далече, да видиш Индия, Куба... нали искаше да странстваш....?? - Пак искам, но не искам да пътувам сам. Намерих нещо в себе си, което си мислех, че съм убил завинаги. Обичам те. Звучи налудничаво, на мен самия ми е трудно да го приема, но е така. Обичам те, мило. - Ами...., не знам... не знам какво... объркана съм... наистина звучи налудничаво..., не мога да .... Сънувах един сън.... ти вече ми каза, че ме обичаш...., но аз бях друга... – ти приемаш ли ме такава, каквато съм? Познаваш ли ме? Такава ли ме обичаш или имаш някакъв образ за мен... ? Той не ми отговори. Гледаше ме втренчено и стискаше и двете ми ръце в своите. Стискаше ги силно, почти болезнено. Целуна ме по устните, но някак уплашена ми се стори тази целувка, някак срамежлива..., май наистина от обич... - Трябва да ми повярваш! Знам, че ще ти е трудно да го направиш..., знам добре какъв съм и какво ти причинявах.... доста усилия положих, докато се преборя със себе си... не знам дали ти ме обичаш, но зная, че ако замина далеч и не те видя никога повече, ще полудея... Не искам да умирам за втори път! Толкова трудно се върнах към себе си.... - Аз не мога да замина с теб. Просто не мога. Тук ме задържат много неща, макар че напоследък доста се замислям дали си струват. Заминаха най-скъпите ми хора, имам само работата и стаята в С. г., но и те са толкова несигурни... Да, стремях се към твоята любов, но сега, когато ми казваш, че ме обичаш..., се питам дали това означава нещо за мен... Извинявай, но не мога да ти вярвам.... та аз не вярвам на себе си! - Ти си истинска. Затова те обичам – точно такава, каквато си. Ти не искаше да бъдеш с мен, само защото ме желаят толкова много други момичета.... онази нощ, когато се любихме.., аз наистина усетих любовта... не съм се излъгал – знам това.., защо да не опитаме??? - Нищо няма да се получи, - изведнъж започнах упорито да се съпротивлявам и да бягам от любовта му, към която се бях стремила месеци наред, - трябва да оставим нещата такива, каквито са сега. Ти замини. Ще видиш, че и без мен ще се чувстваш добре. Отваря ти се страхотна възможност. Замини. Можем да си пишем.... Той стискаше ръцете ми все по-силно. Прегърна ме: - От какво се страхуваш? Нима съм се излъгал? - Обичам те, но това е без значение.... - Но защо?! Не разбирам..., - той трескаво галеше косата ми, ръцете му се плъзгаха по гърба ми.. трепереше целият. - Не вярвам, че ще се справим двамата. Ти ще свириш в Лондон, а аз? Аз какво ще правя? Имам още една година докато се дипломирам, не мога да зарежа така нещата. Ами ако изведнъж осъзнаеш, че всъщност това не е любов, че само временно си бил увлечен....., или аз разбера, че не те обичам..?? Тогава какво? Ама че глупави и лъжливи неща изрича понякога човек, само защото се страхува от неизвестното бъдеще. Това правех и аз сега. Разбира се, че исках да замина с него, веднага, още утре, без мисъл какво ще става после, но бях скована от панически страх... Аз не му вярвах – не можех да му вярвам... не беше ми дал повод... Колко много пъти са ми казвали, че ме обичат... и после... нищо! Не, аз по-скоро не вярвах на себе си. Дали го обичах истински, или всичко беше само инстинкт на преследването и притежаването!?...? - Виж, утре имам изпит и ми се ще да се прибера по-рано. Искаш ли да ми дойдеш на гости? С преспиване?, -казах го леко закачливо и неангажиращо – исках да възвърнем предишните си отношения – необвързващ секс и толкова. - Вече нямам сили за това..., - звучеше тъжно... – защо си мислиш, че толкова време се бях изолирал от всичко!? – започна да се ядосва: беше се надявал, че ще ме спечели на своя страна, а аз го предадох... не исках да му помогна... да бъда с него... - Искаш ли да ти разкажа какво сънувах миналата нощ? – държах го за ръцете и галех изпъкналите венички по тях. Разказах му съня си, за Мария, за огледалото, за шепота му... той беше навел глава и ме слушаше внимателно. Когато притихнах, Иво вдигна очи и ми каза: - Не знам от къде знаеш за Мария, но тя остана далече в миналото... за мен вече е просто Мария – като всяка друга... Просто Мария... колко е просто?! Нима може да е просто? Защо постоянно се стремим да усложняваме живота си? Паркът се беше напълнил с хора, към нас се приближаваха разни познати лица, поздравяваха ни и се оттегляха на разстояние. Наистина ми се искаше да имам огледало сега – да видя отстрани как изглеждаме двамата с Иво в очите на хората. Воайорството винаги ме е привличало – да се отделям от себе си, да се самонаблюдавам... Защо да не замина с него? Защо да не му повярвам? Ако всичко се окаже лъжа, нима това щеше да е първата лъжа в живота ми!? Можех ли да понеса още едно разочарование? А щастие? Исках ли да съм щастлива? Не. За мен смисълът се корени в болката. Предпочитам да се разделим, да си пишем дълги, влюбени писма..., да копнеем един за друг... – не обичам когато филмите свършват с “happy end”. Но как да му обясня, че ще го обичам истински само ако сме разделени?! Как да му обясня този абсурд, който самата аз трудно асимилирах и не желаех да приема!?? - Хайде да тръгваме към къщи – наруших мълчанието, защото вече беше започнало да става призрачно... все едно двете ни безплътни сенки лежаха на поляната... - Добре. Ще дойда с теб. Може би си права като не искаш да ми се довериш. От Мария ли се страхуваш? От нейния образ ли? - Може би! Когато копнежът се изпълни, той престава да е копнеж, изпразва се от красота и чувства – става като ежедневието – безинтересен и леко досаден... Искам да запазим любовта си силна. Знам, че само ако сме разделени, това може да стане. Сега аз ти говоря абсурди, но... така мисля... Той не каза нищо. Вървяхме към автобусната спирка в пълно мълчание, прегърнати, впити един в друг – бяхме изтръпнали от желание, телата ни се докосваха с дива страст. Знаех, че ще се любим по-красиво от всякога, че след това ще му кажа, че ще тръгна с него..., защото наистина го обичах... В автобуса беше препълнено с хора, всички говореха на висок глас, две глуповати девойки се кискаха шумно, а едни разгонени младежи ги зяпаха многозначително... Колко са смешни хората... И аз съм смешна.. Неизлечима пъзла съм, а си мислех, че той е страхливецът! ........ Няма по-голяма истина от две изгарящи тела, попили соковете си; от очи, които те гледат и тихо шепнат името ти...; от ръка, на която заспиваш и устни, които те изпиват... Лежах до него, мълчахме, беше станало късно, но на мен не ми се спеше. Бяхме се сгушили един в друг и дишахме учестено. - Ще дойда с теб. Не знам защо ще го направя, но ще дойда... – казах това напосоки, без да се съмнявам в истинността на думите си. Бях сигурна, че го искам. - Има смисъл – повярвай! – той се оживи и ме целуна нежно по нослето, - аз дълго мислих какви са чувствата ми към теб... спомнях си как се запознахме, как танцувахме, как се изследвахме всеки път.... знаеш ли, че само ти си оставала да спиш при мен... от години не съм се будил с друго момиче.... за мен е важно не само с кого ще си легна..., по-важно е до кой ще се събудя...., но сутрин, когато те видех до себе си, се издигаше една преграда в мен... не можех да говоря, да бъда нежен, да ти кажа колко съм щастлив, че се будя до теб..... Защо беше колкото настойчива, толкова и студена към мен?? Дори повече студена...!? - Защо ли?... и на мен ми се е искало да ти кажа подобни неща, но усещах, че няма смисъл... не знаех, че се будиш само до мен..., не знаех, че само мен си допуснал до себе си..., а и ти самият не го беше осъзнал тогава, нали?! Връщахме се към отминалите дни, за да си докажем един на друг, че има смисъл да сме заедно, за да си кажем премълчани тогава неща, които сега ни трябваха, за да се обичаме и да си повярваме... Бяхме намерили сили в себе си да бъдем истински и да се отдадем на бъдещето без страх. * * * След седмица той замина. Пишехме си всеки ден по mail-a – дълги, объркани, трескави писма.... Аз не заминах с него, но го обичах.... Пишех му с цялата страст, на която бях способна. Той страдаше. И аз страдах. Раздялата ни помогна да се вглъбим в себе си и да открием неподозирано силни и истински чувства. Аз се дипломирах възможно най-бързо. Иво вече готвеше записи за някаква музикална компания. Пишеше, че ми е намерил работа и ме чака. Една година мина бързо. Слязох от самолета и когато го видях сред тълпата как нервно се оглежда с ръце, пъхнати в джобовете на панталона, се сетих за първата ни истинска среща.... Тази беше втората. Обичахме се...... бяхме се открили.....!

Жената в моето легло

В стаята е толкова тъмно, че едва виждам очертанията на тялото й. Една Богиня се е излегнала на дивана. Пуши мълчаливо наргиле и мисли за аромата на тютюна. Ябълки – любимият й плод, обича го във всичките му метаморфози – розовите цветчета на ябълковото дърво, ябълков сладкиш с канела, ябълков чай, ябълково вино, ябълков шампоан.... 

Тя се премести при мен в началото на май. Премести не е точната дума, по-скоро започна да спи в дома ми всяка вечер. Обаждаше ми се малко преди да свърши работа и си определяхме среща някъде. Разхождахме се, водех я на гости на мои приятели, тя ме напиваше от време на време и танцувахме като обезумели по цяла нощ. Любехме се дълго – всеки път като за последно – с много страст, тъга и смях. Обичах корема й; тя обичаше ръцете ми, които слагах под главата й всяка вечер, за да спи спокойно. Често, в събота, се събуждахме по обяд и докато слънцето се скриеше пиехме вино в леглото, тя пишеше своите налудничави стихове, а аз свирех... тогава бях пълен с музика. Само в съботните дни бяхме заедно 24 часа. Тези дни винаги ми се струваха неистински, невъзможни, сякаш рисувани... 

В една такава събота, докато правех кафето, Тя се втренчи в мен – усетих погледа й по тила си и чух гласът й – по-уверен от всякога: 
- Обичаш ли ме? 
Вцепених се. Бяхме заедно, защото се договорихме да не обсъждаме чувствата си. Преди да я срещна, не отдавах никакво значение на жестовете, погледа, недоизказаните думи, но след като я видях за първи път – пленителна, освободена, саможива и в същото време непоносимо самотна и уплашена, осъзнах колко катастрофално важно може да бъде нечие мълчаливо присъствие. Тя ме обсеби и затова ми се прииска да избягам, да забравя лицето й и шеметните танци... просто да си тръгна – сякаш нищо не е било..... Нали ги знаете пеперудите еднодневки, онези, които преследват фанатично дъха на светлината...? Те са красиви в своята обреченост и тъжни... много тъжни. Крилата им са тежки... и нейните клепачи падаха тежко над очите, скриваха болката от самотата, но аз я видях... Същата тази нощ мастурбирах в леглото си и единственото нещо, което ме измъчваше, бяха очите й. Заспах тъжен и омърсен от самота... а Тя беше разгадала погледа ми, още преди аз да го бях осъзнал. 
- Обичаш ли ме? – въпросът й отекваше в съзнанието ми и исках вместо отговор, да я любя със страстта, с която я пожелах още първата вечер. Но знаех, че трябва да кажа нещо... нещо, което да се слее с тишината на нашето съществуване – заедно... което да подсили магията и да стопи страховете и на двама ни. На мен се падна тежестта на истинското Начало, защото знаех, че ако кажа истината, после няма да имам сили да я потъпча... Кафеварката изгори пръстите ми и аз тихо простенах от болка. Тя скочи от леглото – както си беше топла и гола – и захвана да целува ръцете ми, пръстите, пулсиращи от изгарянето. Стопяваше болката с езика си, изпиваше я, приемаше я в себе си и я разтваряше в очите си. Богинята на ябълките, изкушението и страха... Разбира се, че я обичах, но дали нямаше да я изгубя, ако й го кажа..?! Дали да не й отвърна със същия въпрос? Защото се страхувах, че Тя е с мен само за да ми обясни света и някой ден ще си тръгне... ще спусне тежките си клепачи и ще затвори тихо вратата след себе си... с усмивка, която ми прощава всичко и ми пожелава щастие... 

Живеем мълчаливо вече цяла седмица. Аз така и не й отговорих. Тя не престана да идва вечер при мен, но нещата се промениха. Любим се мълчаливо, не разговаряме, само се прегръщаме силно преди сънищата да ни отнесат далече. Нощем се будя и я наблюдавам. Толкова е спокойна, далечна, свита в себе си и разтворена в нощта... обичам я. Тази мисъл не ми дава да спя. Ставам и започвам тихичко да свиря на пианото – песен за нея и нейните сънища. Разпалвам наргилето и знам, че Тя се буди от ябълковия аромат – усещам погледа й в тъмното, ноздрите на нослето й се разширяват и с наслада поглъщат дъхавия тютюн. Странно, но тази седмица я чувствам по-близка, страхът ми изчезна, но не знам защо не мога да заговоря... Гледам през прозорчето на капандурата клоните на липата и си мисля за ръцете й... Тя се надигна от леглото и дойде при мен: 
- Посвири ми. 
Ръцете ми се плъзнаха по клавишите на пианото и мелодията, която се разля, казваше всичко... но понякога са нужни и думи – само страхливците мълчат, а аз не съм от тях. Пях каквото ми дойде на ум, разказвах й за себе си, за сънищата, за делничните мисли, за нейните тежки клепачи и нежни ръце, за дните, в които съм копнял да я видя, за прекрасните ни нощи заедно, за страховете си... 
- Обичам те... – така завърших песента. 
- Нека си дадем обет за мълчание. Нека проговорим едва тогава, когато нещо се счупи в някой от нас; когато утрото ни завари отегчени от ръката, на която спим... нека не забравяме нищо и никога... Така заживяхме в музика и мълчание.... 

Един ден Тя затвори тихо вратата след себе си и остави аромат на ябълков цвят.... каза, че ще се върне... чакам я...

(София, март 2002 г.)