В стаята на Мишката беше тъмно. Странна работа. Къде са? Някъде из града? С Тео седнахме на дюшека – просто така, докато решим какво да правим. Няколко минути по-късно дочухме гласовете на Мишката и Лора. Весели, крилати, влюбени – спореха за аромата на въздуха. Лора каза, че въздухът тази вечер й ухаел на ябълки и на изненади – приятни изненади. А за Мишката във въздуха се носеше аромат на въглени и на карамелени женски бедра. Аз се разхилих. Не можах да издържа на сравнението на Мишката. Представих си хиляди женски карамелени бедра, които приканващо се полюшват пред очите му и се засмях. Той никога нямаше да намери нужния въглен, за да ги нарисува. Мишката трябваше да опита магията на боите. Трябваше да му го кажа. Получих прозрение за него и бях щастлива.
- Я, кой се смеел! И какво толкова смешно чу, мила ми Ида? – Мишката беше развеселен и хихикаше насреща ми. Лора приседна до мен на дюшека и се облегна на стената, по която все още нямаше следи от въглен.
- Чух разговора ви и смятам, че ти е време да рисуваш с бои. Черното на твоите въглени е страхотно, но в света има толкова много цветове. Използвай ги. Не бягай от тях – звучах победоносно. Рядко ми се случваше да съм на прав път, когато говорех с Мишката, а този път бях права и знаех това – Бои, боички, цветове, шарени, прелестни цветове – започнах дори да тананикам, за да го подразня още повече.
- Това звучи разумно, скъпи – Лора ме подкрепи със загадъчна усмивка – боите само могат да ти помогнат да изразяваш себе си още по-пълно и истински. Защото ти не си само въглен – в теб има безброй цветове, скъпи!
- Бои. Бои. Хайде стига толкова женска солидарност – Тео тръсна глава в опит да се направи на раздразнен. Всъщност, сигурна бях, че съвсем скоро щяхме да видим неговата първа пълноцветна картина.
- Ида, Тео, какво решихте? Идвате ли с нас на пътешествие? – Лора рязко смени темата на разговора.
- Отиваме, нали Ида? – в очите на Тео имаше настойчивост и аз кимнах безпомощно – за него явно беше важно да отидем.
- А някакви по-специални приготовления? Никога не съм ходила в пустинята.. – леко ми прималя и не знам защо някакъв страх се загнезди в мен.
- Тео е специалистът по пустинята – той ще ти каже – Мишката го потупа по рамото и се ухили широко – Ще вечеряме ли? Хайде, че направо съм озверял от глад и като ви гледам двете такива крехкички… – Мишката с лекота върна шеговития тон.
Излязохме от кулата и се запътихме към онова ресторантче – галерия. Добродушният собственик ни посрещна с усмивка и ни настани на маса за четирима. Вечеряхме морски дарове, които поляхме с вино. Говорех основно аз. Разказвах на Тео и Лора за себе си, а Мишката допълваше и разкрасяваше някои неща. Опита се да смекчи краските, но аз исках Тео от началото да е наясно с какъв човек се захваща. Разказах им за майка ми, която се самоуби малко след като с баща ми решихме да я приберем у дома. Тя беше най-милата и обичаща жена на света, докато една сутрин се събуди и ме попита: „Ти коя си?” В първия момент се засмях и й отговорих „А ти коя си, мамо?” А тя започна да ми крещи и да ме гони от стаята. В последствие разбрахме, че от години пие хапчета и диагнозата беше – увредени мозъчни клетки. Не познаваше никого, не знаеше и тя самата коя е, а по време на редките проблясъци на съзнанието й само плачеше и ме прегръщаше: „Колко лоша майка съм аз, Ида! Ще ми простиш ли?” Говорех и, че я обичам и че е най-добрата майка на света. Беше адски тежко за всички ни. Настанихме я в клиника, но след почти година лечението не беше дало никакъв резултат. Бях на тринадесет. Грижех се за домакинството успешно и с татко решихме да си приберем мама у дома. Бяхме се примирили, че съзнанието й ще си остане замъглено до края. Когато я намерих мъртва, видях и едно писмо. Беше го адресирала до мен. Отворих го и вътре пишеше с разкривени букви: „Ида, слънце мое, съжалявам че се оказах толкова негодна и че не успях да бъда най-добрата майка за теб! Съжалявам, че съм те родила, за да те обрека на страдание. Докторът ми каза, че лудостта ми е наследствена. Затова започнах да пия хапчета, за да се излекувам и да те предпазя. Но не успах да надхитря природата. Бъди силна, Ида, живей своя живот с ясно съзнание и отворени сетива. Каквото е писано, то ще стане. Вярвай в себе си, детето ми, и знай, че винаги ще те обичам! Ти си моят дар за живота!”
Няма коментари:
Публикуване на коментар