лекотата

- Сега не е време за поезия! - изкрещя Тя и затръшна вратата след себе си.

Хукна надолу по стълбите, със затворени очи пресече улицата и седна на първата пейка в парка - и без това беше посред нощ и нямаше никой. Запали цигара и извади тефтера си. Изщрака химикалката и написа: "Отново те излъгах. Време е, просто не обичам Твоята поезия."

Откъсна листа, сгъна го като лодка, допуши цигарата, смачка фаса и се върна до входа на блока. Пусна лодката в пощенската му кутия и отплува в нощта...

3 август 2010 г.

Кога разбираме, че сме изгубили битката със самите себе си?

Твърде късно е да мисля, че нещо ще се промени,

освен отражението ми в огледалото – ще ми става все по-чуждо,

крилата напълно ще изчезнат…. Някой ден…

къдриците вече са прави като магистрали,

по които само жегата на битието прокарва сухите си пръсти….

на мишленцето малко :)

Гледам те и виждам в очите ти и себе си, и баща ти,
виждам обаче най-вече ТЕБ самата! :)

накъсаници в главата ми,
чета стари писма...
тогава бях друга
млада, истинска, нахална...
Сега съм само истинска -
чувствам се млада,
но белите коси са предатели
нахална съм, но битовизмът задушава...
* * *
Плъзгам очи по белите покриви на къщите,
плъзгам мисли към себе си - предишната...
сегашната не ми е интересна толкова,
след време ще се захвана да разнищвам сънищата й...
сегашната е с план-график за деня,
предишната... със списък от мечти живееше...

26 април 2009г.

Моето дете ще бъде
момиче,
момче
и слънце :)

15.02.2009

Не искам да слушам теории разни
за своя живот, за живота на другите.
Той е такъв, какъвто си го направим -
нито по-лош, нито по-хубав.
* * *

Уморена от безсъние нощта ми
кротко прилягва във скута на утрото
със меки пръсти то приласкава я -
топли като бебешки устни.

Говорят си тихо, почти съзаклятнически,
бързат да изрекат всичко

* * *
Между разперените пръсти на дърветата
изтича всичкото униние на зимата
тя се опитва да си тръгне, тъжно крета,
подплашена от дръзкорозовия цвят на сливата.

Изпращам й целувка. Ще ми липсват
студените дни, когато сгушени вкъщи
с цветя прозорците изписвахме
и с тайни заклинания за слънце.

20 ноември 1997 г.

За първи път ми е. Влез. Не ме оставяй сама. Не ми позволявай да заспя. Не и тази вечер. Не и този път. Остани. До сутринта, за цяла седмица, колкото искаш. Само остани.

Влез в моята стая, разхвърляй вещите ми, прочети книгите ми, за да ме познаеш. Послушай моята музика, чуй моя смях, за да ти стане след това по-трудно да си отидеш.

Един приятел ми каза, че в стаята му расте трева – ти вярваш ли в такива неща? Вярваш ли, че съм способна да те намразя, само защото те обичам повече от себе си!?

Чуваш ли колко вълшебно пее нощта? Само за нас. Виждаш ли хилядите таласъми, които дебнат нашето щастие!? Сега си тук. А утре? Върви по дяволите! Не се връщай! Не влизай вече в моя дом.....Ще ми трябват няколко живота, за да подредя вещите си,....за да свикна отново да слушам музика сама.....