Накъсаници

= = = 11 = = =

2011-05-21T18:19:00.002+01:00

На сутринта, за да се отърси от емоциите, Елизабет се залови с обичайните си занимания. Зае се да почисти и подреди къщата, преди съпругът и децата й да се върнат. Дъщеря й Елена, която съвсем скоро щеше да навърши 10 години беше на летен лагер и Теди (съпругът й) заедно с Филип, шестгодишното им момче, бяха отишли с колата, за да я приберат. Елена се обади преди два дни по телефона, звучеше разстроена и помоли да я вземат, преди да е свършил лагерът. Не й харесвало там, момичетата й се подигравали и нямала приятелки, а момчетата били ужасни – само налитали на бой. Психиката на Елена беше крехка като порцеланова кукла, Елизабет знаеше, че лесно се разстройва и помоли Теди да отиде с колата да спаси дъщеричката им от този ад. „Преиграваш, скъпа, нали знаеш. Колко пък да е лошо? Деца са, нормално е да се карат, после да се сдобряват и да си мислят, че ще останат приятели за цял живот. Остави я да се справи сама. Нека се научи, че в живота има и болка. Ами не можем постоянно да бдим над нея – така само ще й попречим да порасне!” Филип беше на различно мнение, но като видя колко притеснена е Елизабет, се съгласи на това пътуване. Наложи се да вземе и Филип със себе си, защото през ваканцията нямаше кой да го гледа, а жена му имаше неотложна служебна среща.

Срещата всъщност беше съзнателно търсена от Елизабет, и съвсем не беше служебна. Преди дни тя беше издирила Мишката – стар приятел на майка й. Отне й доста време докато се реши на тази стъпка, но не искаше повече да отлага. Ако майка й е била страхливка, тя не беше! Свърза се с него първо по телефона. Внимателно му обясни кой се обажда и че иска да научи повече за Ида. Мишката звучеше стъписан – едва ли беше очаквал след толкова много години да чуе гласа на дъщерята на Елизабет. Държа се изключително мило и се съгласи да се срещнат. В деня, в който Теди и Филип отпътуваха, тя трескаво се приготви и се качи в колата. Пътува дълго – Мишката живееше през границата в едно затънтено градче, в което времето сякаш беше спряло. Елизабет паркира колата си пред малка кокетна къща, в чийто двор имаше нещо като галерия. Картини с опияняващи цветове, платна с въглен, скулптори и странни инсталации… Елизабет не беше виждала по-живо изкуство до сега. В музейните зали и в галериите картините сякаш спяха, сякаш им беше изтръгнат живота, докато тук, в това малко дворче, всичко дишаше и тя можеше да чуе гласа на всяка боичка, на всяка извивка на каменните скулптури. Посрещна я мъж на възрастта на баща й. Прегърна я и се разплака. Каза й, че не я е виждал от толкова отдавна. „За последно те видях когато беше на 4 години – малка, златокоса принцеса. Тичаше в двора на къщата ми и пееше. Бяхме се събрали на рождения ми ден. Беше страхотна веселба. Малко след това Ида си тръгна… и нея не съм я виждал от тогава. Само си пишем и веднъж в годината се чуваме по телефона.” Мишката я покани да влезе вътре. На стената, над камината бяха наредени снимки – галерия на цял един живот. Елизабет машинално тръгна към тях да ги разгледа. Видя мъжът на млади години, прегърнал красива жена с невероятни сини очи.

- Това е Лора, съпругата ми. Тя много щеше да ти се зарадва. Почина миналата година. От тогава живея сам и рисувам като полудял. Тя ми показва картините всяка нощ и на мен само ми остава да ги нанеса на платното, когато се събудя. Така не прекъсвам връзката с моята Лора. И продължаваме да сме заедно. Извинявай, сигурно ти звучи налудничаво, но си е самата истина.

Мишката притеснено се усмихна и донесе на младата жена студена лимонада от кухнята. Тя продължаваше да изучава снимките. И тогава Я видя. Всъщност сякаш видя себе си, само че в едно друго време. Едва тогава осъзна колко много прилича на майка си.

- Да, такава беше Ида, нетърпелива, непостоянна, очарователна като фея. Наистина много приличаш на нея, само дето нейната коса беше по-тъмна и я носеше винаги дълга. – Мишката сякаш отгатна мислите ми. Стоеше до мен и с носталгия гледаше снимките.

- А ето тук са двамата с Тео. Това беше славното ни пътуване в пустинята. Отидохме четиримата. Ние се върнахме след месец, а Ида и Тео останаха още малко. Мисля, че Ида после ми сподели, че там са те заченали. Извинявай, ако ти е притеснителна темата, но си помислих, че е хубаво да го знаеш. Бяха магични времена наистина! Магични! Въздухът лепнеше от всичката любов, която излъчвахме.

- Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че преди няколко нощи сънувах зачеването си в пустинята и сега, когато ми разказваш това, поне се убеждавам, че не съм луда.

Елизабет се усмихна с облекчение, защото наистина й стана леко на душата след като чу това. „Значи все пак сънят ми не е бил толкова откачен! Това е интересно…” Говориха дълго с Мишката. Той й разказа неща, които беше чувала от баща си, но заради въздуха в този странен град, сега й звучаха по-живи и интересни. Към края на срещата си с Мишката Елизабет се улови, че симпатизира на Ида, че дори я харесва.

- Обещавам ти, че когато се чуя с нея, ще я помоля да спре да се крие. Ти си очарователна жена и Ида със сигурност ще е много щастлива, ако може да те опознае. Всяка майка би се гордяла с дъщеря като теб.

Елизабет прегърна Мишката на тръгване – беше й станал много близък за краткото време, което прекараха заедно. Благодари му и му обеща, че ще го посети отново с цялото си семейство. Филип и Елена щяха да харесат галерията му, а с Теди определено имаха нужда да сменят за малко атмосферата на прашния, пренаселен град.

Елизабет реши, че ще си тръгне, след като поразгледа набързо градчето. Пое по главната улица, ако можеше да се нарече главна една улица с две платна за движение и без никакви превозни средства по нея. Всъщност в този град нямаше нито следа от модерните сгради, автомобили, дрехи… Хората по улиците бяха малко, вървяха леко и не бързаха за никъде. Този ритъм увлече Елизабет и тя се понесе унесена по кривите улички. Всичко й струваше някак мило и познато – все пак беше живяла тук до четвъртата си година – поне й бяха останали спомени за атмосферата, ако не за сградите и за хората. Както вървеше някой извика името й – беше Мишката. Носеше някакъв пакет и вървеше бързо след нея. Тя спря, за да го изчака.

- Помислих си, че ще искаш да го прочетеш – дневникът на Ида. Когато си отиде, Лора го намери оставен в нашата градина с бележка: „Нека дъщеря ми да знае, че съм способна да обичам!” Баща ти отказа да го вземе, когато се преместихте, за да не му напомня за миналото. Вземи го и прави с него, каквото решиш.

Елизабет взе пакета от ръцете на Мишката и отново го прегърна. С тази придобивка плановете й се промениха. Прииска й се веднага да се качи в колата, да се прибере вкъщи и да изчете всичко – от началото до края. Така и направи. Докато търкаше белия плот в кухнята, Елизабет си мислеше за прочетеното вчера, за съня си, за Мишката, за младата Ида и за баща си Тео. Толкова бяха красиви и влюбени на снимките. Усети бодване в сърдечната област, но не защото не беше наред със сърцето й, а просто защото осъзна, че е дете, плод на една силна любов – точно както й беше казвал и баща й. Тя не му вярваше, но тези дни се убеди и сама го почувства. „Ида, Ида, не те разбирам! Какво толкова те е изплашило, че си ни напуснала? Нима не ти липсвам? Ами татко? Обичаш ли ни още?” Елизабет се улови, че мисли почти с любов за майка си. В крайна сметка тя беше като нея – тя го видя с очите си, същата крехка и окрилена душа беше и тя самата преди да се омъжи. Сега все още пазеше мечтите си, но ги беше затрупала с делничните грижи. Обичаше съпруга си, беше щастлива с прекрасните деца, които имаха, но все й се струваше, че изпуска нещо, че животът й не е пълноценен до край. Някаква липсваща брънка постоянно я човъркаше и не й даваше мира. Майка й. Ами да, Ида беше тази липсваща брънка, за да бъде всичко по местата си. Една обичаща майка за нея, грижовна баба за децата й и любима за баща й. „Ида, ако само знаеше каква празнота има заради теб в живота ни…. на всички нас… сигурно има и в твоя….?” Елизабет излезе на двора да простре прането и слънцето я отрезви - заслепи очите й, леко подути от недоспиване. Питаше се какво да прави от тук нататък. Да търси ли майка си, да сподели ли с Теди и с баща си за дневника й и за Мишката, до къде да стигне? Докато изпъваше бледожълтия чаршаф на червени и сини цветя, в двора на къщата влезе непозната жена. Спря се на алеята и с тих глас каза:

- Добър ден, госпожо. Извинете, бихте ли ми дали вода?

Елизабет се стъписа. Погледна жената внимателно – не беше просякиня, но изглеждаше така, сякаш не е от това време. Не можеше да определи млада ли е, стара ли е. Лицето й сияеше, дрехите й бяха пъстри, а полата – много дълга и надиплена. Жената носеше широкопола сламена шапка, изпод която искреше небрежно прибраната й коса.

- Елате насам. Сега ще ви донеса вода – Елизабет бързо влезе вкъщи и наля чаша студена вода. Подаде я на жената и зачака. Тя жадно я изпи на един дъх:

- Благодаря ви! Бъдете щастлива и не се отказвайте. Време е Ида да си прости, а е време и вие да й простите. Вярвайте на сънищата си – те няма да ви подведат.

Жената върна чашата на Елизабет и си тръгна. Сякаш не стъпваше на земята – походката й беше въздушна и лека. Младата жена не можа да помръдне от мястото си дълго време. Стискаше две щипки за пране в едната си ръка и празната чаша в другата и не смееше да се раздвижи, за да не развали магията, защото това си беше жива магия. „Коя беше тази странница? Ида! От къде знае името на майка ми!? От къде се взе!? Вода! Бихте ли ми дали вода? Това вече минава всякакви граници на нормалното!” Елизабет така и не успя да простре прането си. Влезе в къщата и грабна дневника на майка си. Трескаво заразгръща страниците докато не намери описанието на Миса. „Ами да, това беше Миса! Страхотно! Със сигурност започвам да полудявам!” Елизабет нямаше време да обмисли случилото се, защото чу клаксона на колата. Теди, Елена и Филип пристигнаха. Тя въздъхна с облекчение и изтича да ги посрещне. Тя прегръщаше силно двете си деца и дори се разплака. Мъжът й я погледна въпросително, но не каза нищо. „Със сигурност ще разкажа на Теди. Той трябва да знае и ще измисли как да постъпя. Той винаги постъпва правилно,” това си мислеше Елизабет докато разтоварваха багажа на Елена. Нахраниха се и сложиха децата да спят, защото бяха изморени от дългия път. Тя се сгуши в Теди, като преди това му подаде дневника на майка си и му каза първо да го прочете, а после да се приготви за нейния разказ. Теди послушно разгърна тетрадката и се потопи в думите на Ида. Елизабет, поуспокоена и затоплена от тялото на съпруга си, заспа и пред очите й се появи една жена на около 60 години, която държеше книга в ръцете си и плачеше. Елизабет не можа да познае жената, но някак знаеше, че това е майка й. На корицата на книгата бяха нарисувани очи. Рисунката сякаш бе правена с въглен. Старата жена притискаше книгата до гърдите си и ридаеше безутешно: „Наистина, наистина е време да си простя!”

= = = 10 = = =

2011-05-21T18:18:00.002+01:00

ЕЛИЗАБЕТ

Будилникът изгони съня от Елизабет и тя с нежелание се надигна от дивана. Беше сънувала интензивно и се чувстваше изтощена. Нощните видения още бяха пред очите й. Една жена и един мъж, който много приличаше на баща й, само че беше с около 30 години по-млад. Вървяха, хванати за ръце, усмихваха се и си говореха нещо тихичко. Тя се промъкваше близо до тях, за да чуе разговора им, но така и не успя. По едно време жената хукна да се катери по най-близката пясъчна дюна (бяха в необятна пустиня) и когато стигна най-високо, се просна по гръб на горещия пясък и се разкрещя: „Обичам те, Тео! Обичам те! Обичам те!” Той също се изкачи на дюната и легна до нея. Правиха любов, гледаха се в очите непрестанно и жената шепнеше в унес: „Сега ще сътворим нашата дъщеря. Тя ще е нашето обещание пред живота, че ще бъдем винаги заедно и винаги щастливи!” Елизабет чак се засрами докато ги гледаше – толкова страстни и отдадени един на друг бяха те. Красиви, неподправени и първични в своето опиянение. „Нима на сън съм присъствала на своето зачеване! Възможно ли е това? Дали ако попитам татко, той ще знае кога и къде са ме направили? Ама че абсурдна мисъл, Елизабет! Това е само сън, опомни се!”

* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *

Елизабет притвори очи и си запали цигара. Пое жадно дима до най-далечните кътчета на белите си дробове. Искаше й се да заплаче, но не можеше. Дъждът тихичко й напомняше за себе си с ритмични капки по ламаринената козирка на покрива. Тя се изправи рязко, олюля се, но продължи към кухнята. Там се стовари край масата, на която стоеше недокоснатата й вечеря. Елизабет вече знаеше тайните на майка си, а всъщност не си я спомняше. Беше ядосана на тази чужда жена, която обаче чувстваше като неразделна част от себе си. „Ида! Ида! Коя си ти, Ида!? Приятно ми е, аз съм Елизабет – твоята дъщеря. Радвам се, че най-после се светнах за някои неща, иначе цял живот щях да си мисля, че си гадна студенокръвна кучка! Той още те обича! Той никога няма да спре да те обича! А ти!? Ти къде си!???”

Елизабет крещеше и блъскаше с все сила стената с юмруци без дори да осъзнава какво прави. Накрая се сви като бебе на дивана и заспа. А в другия край на апартамента – в спалнята, дневникът на майка й Ида лежеше захвърлен под прозореца и слушаше музиката на дъжда. Те се намериха… точно тази вечер – точно ден преди 33-ия рожден ден на Елизабет.

* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *

Тази нощ тя сънува нещо неописуемо. Държеше бебето си в ръце, люлееше го и се опияняваше от топлото телце и невинният аромат: „Ето това е една недокосната душа,” това си мислеше тя и тихичко пееше някаква песен на непознат за нея език. Изведнъж бебето й проговори – с глас на зряла и изстрадала жена. Тя толкова много се уплаши, че в първия момент не чу думите му. Помилва го по меките бузки и го притисна още по-плътно към себе си. Тогава до съзнанието й достигна казаното: „Ида, коя си ти, Ида? Приятно ми е, аз съм Елизабет, твоята дъщеря!”

Събуди се, наплиска очите си със студена вода и с мъка се дотътри до верандата – виеше й се свят. Напоследък кръвното й правеше номера. Седна, запали цигара и се втренчи в изгряващото слънце. Толкова много изгреви и залези беше виждала.. толкова много. Но днес слънцето беше някак неистинско – сякаш някой художник-наивист беше смесил боите и си беше направил експеримент… дори формата не беше уцелил. „Сигурно е заради съня? Още ми е рано да се побърквам.. Първо трябва да я прегърна отново и да си простя, а дали тя ще ми прости…. Едва ли…”

На вратата се позвъни и тя отиде да отвори. Остави цигарата да догори. Беше куриер. Носеше й първия екземпляр от последната й книга. Старомоден и мил жест от нейния издател. Затова го обичаше и не би го сменила с друг. Разопакова жадно пакета и поглади книгата. Разлисти я и вдъхна аромата на прясно мастило и хрупкава хартия. Притисна книгата до гърдите си и отново затвори очи. Събираше сили да види корицата без да се разплаче. Неговите очи – те го гледаха от упор, упор, на който тя не издържа. Рухна на близкия стол и зарида. Знаеше, че ще й бъде трудно, още когато започна романа. Замисли го като трилогия – искаше да напише книга за Тео, за Елизабет и още една, в която да им разкаже, защо постъпи така. Лошото беше, че след като написа книгата за Тео, тя не знаеше как ще продължи нататък – не познаваше дъщеря си и все още не беше стигнала до смислено обяснение на младежкото си безумие…

Празнотата на живота й я захлупи под тежестта си и грозно й се изсмя. Не знаеше как Мишката е успял да пресъздаде въгленовите очи на Тео, които тя нарисува на онази стена преди толкова много години… , а понякога й се струваше, че това никога не се е случвало. Тео, любовта на живота й, която тя така глупаво изгуби и отрече. А му беше обещала никога да не си отиде… никога. Той не я предаде. Тео още я обичаше и всяка година на рождения си ден тя получаваше потвърждение за това. Дългите му писма.. с какво нетърпение ги очакваше тя… всяка година.. с нетърпение и омерзение. Четеше, плачеше и се мразеше, защото беше слаба. Защото се беше скрила и говореше на Тео само през романите си. Само там му разкриваше копнежите, които още живееха в душата й, любовта й – болната и изкривена любов, която тя превърна в посмешище. Тя знаеше, че въпреки болката, Тео разбира и приема нейното отшелничество. Тежеше му, че тя се самонаказва така жестоко, но нито за миг не я упрекна. Само веднъж, в едно от писмата си й беше написал нещо, което за малко да я изтръгне от привидното й спокойствие и да я накара да хване първия самолет и да поиска прошка от семейството си: „Малка, Ида, Елизабет е също толкова прекрасна и пълна с живот, каквато беше и ти. Тя расте с дни пред очите ми и едвам успявам да уловя и запомня състоянията й – опияняващо е! Нашето малко момиче вече е жена със собствени желания и стремежи. Вчера ме попита за теб, каза че иска да те види… не знаех какво да й отговоря. Тя те обича, знам го и е способна да ти прости… прости си ти сама на себе си и ела. Ние те чакаме. Винаги ще те чакаме.”

Това й беше написал Тео преди около 10 години… тогава Елизабет е била на 23. Прекрасна възраст, в която животът ти се усмихва и те кани на танц. Ида тогава дълго се бори със себе си и реши, че няма да разбива на пух и прах съзнанието на дъщеря си. В крайна сметка тя беше тази, която им обърна гръб и нямаше никакво, ама никакво оправдание за стореното. Страхливка! Ужасна страхливка, която проигра най-ценното – любовта на мъжа и на детето си…..

* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *

= = = 9 = = =

2011-05-21T18:17:00.003+01:00

Плаках дни наред. С баща ми бяхме сринати. Обвинявахме се за смъртта й. Не му показах писмото, за да не го травмирам повече. В ума ми се загнезди страха и започнах внимателно да се наблюдавам. Очаквах да полудея всеки миг. Татко се затвори в себе си, четеше много и почти не говореше. Дните ни минаваха машинално – бяхме се превърнали в две привидения. Това продължи докато не навърших 17 години. Тогава, един ден, срещнах Миса. По-точно тя ме потърси. Почука се на вратата вкъщи, аз отворих и тя стоеше пред мен – Миса-прорицателката. Помоли ме за чаша вода. Дадох й. На тръгване тя ми благодари, хвана ме за ръката и след като я подържа известно време ми каза: „Време е да вземеш живота си в ръце! Ще полудееш, само ако го позволиш. Изгони страха и бъди себе си, Ида! Майка ти ще се радва да те види силна.” Миса ми се усмихна мило, обърна се и си тръгна. Гледах безмълвно след нея – дългата й шарена пола се диплеше във въздуха и тя сякаш плуваше, а не вървеше. Косата й, небрежно прибрана под широкопола сламена шапка, беше като искрящо злато. Не можах да определя дали е млада или стара – с грациозна походка, като на девойка, с мъдри очи на 100-годишна … тази жена ме порази. Срещнах я още няколко пъти и все във важни за мен моменти. Последният път беше точно преди да тръгнем за Литан. Тя сякаш ни очакваше на гарата. Преди да се метнем на товарния вагон, Миса се появи от нищото, притисна ръката ми в дланите си и ми каза: „В Литан те чака щастие, голямо щастие!” Нямах време да й отговоря каквото и да било, защото Мики ме издърпа вътре във вагона, в който с Вера вече се бяха качили. Помахах й с ръка и си помислих, че майка ми я изпраща – всеки път, когато имам нужда от насърчение и истина.

Тео ме слушаше и поглъщаше всяка моя дума. Надявах се, че не съм го изплашила много с налудничавите си разкази. Споменах и за смъртта на баща ми. Когато навърших 18 той загина в автомобилна катастрофа – връщал се от работа и някакъв пиян тип беше помел колата му от пътя. Това окончателно ме откъсна от родния ми дом и от тогава все търсех… нещо.. някого...

- Ами, това е в общи линии. Не искам да скапвам вечерта или нещо такова, просто исках да ви разкажа за себе си. Това са нещата, които са ме разтърсили и са ме изместили в непонятни за мен коловози… Обичам ви, приятели! Обичам този град! Обичам този въздух и всички тези хора! Тео, а теб те обожавам!

Седнах в скута му и го притиснах силно. Започна някакво страхотно парче и го грабнах за ръката – исках да танцуваме лудо. Веднага. Той се усмихна и „влезе” с мен в музиката. Мишката и Лора и те станаха, а скоро ни последваха и други от посетителите на ресторанта. Въздухът се наелектризира от толкова много емоции – носеше се любов. Изведнъж в съзнанието ми се яви образът на мама – усмихната, каквато си я спомням: „Ида, слънчице мое, гордея се с теб!” Лицето на мама преля в това на Миса, а накрая пред очите ми застанаха сините очи на Лора. Тео ме вдигна и завъртя във въздуха и всичко се разми. Остана само щастието.

Едвам се прибрахме до караваната. Бяхме скапани от танците. Спахме направо с дрехите, плътно притиснати един в друг. „Да не забравя утре да помоля Тео да ми разкаже за себе си” тази беше последната ми мисъл преди да отплувам в обятията на съня.

* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *

= = = 8 = = =

2011-05-21T18:17:00.000+01:00

В стаята на Мишката беше тъмно. Странна работа. Къде са? Някъде из града? С Тео седнахме на дюшека – просто така, докато решим какво да правим. Няколко минути по-късно дочухме гласовете на Мишката и Лора. Весели, крилати, влюбени – спореха за аромата на въздуха. Лора каза, че въздухът тази вечер й ухаел на ябълки и на изненади – приятни изненади. А за Мишката във въздуха се носеше аромат на въглени и на карамелени женски бедра. Аз се разхилих. Не можах да издържа на сравнението на Мишката. Представих си хиляди женски карамелени бедра, които приканващо се полюшват пред очите му и се засмях. Той никога нямаше да намери нужния въглен, за да ги нарисува. Мишката трябваше да опита магията на боите. Трябваше да му го кажа. Получих прозрение за него и бях щастлива.

- Я, кой се смеел! И какво толкова смешно чу, мила ми Ида? – Мишката беше развеселен и хихикаше насреща ми. Лора приседна до мен на дюшека и се облегна на стената, по която все още нямаше следи от въглен.

- Чух разговора ви и смятам, че ти е време да рисуваш с бои. Черното на твоите въглени е страхотно, но в света има толкова много цветове. Използвай ги. Не бягай от тях – звучах победоносно. Рядко ми се случваше да съм на прав път, когато говорех с Мишката, а този път бях права и знаех това – Бои, боички, цветове, шарени, прелестни цветове – започнах дори да тананикам, за да го подразня още повече.

- Това звучи разумно, скъпи – Лора ме подкрепи със загадъчна усмивка – боите само могат да ти помогнат да изразяваш себе си още по-пълно и истински. Защото ти не си само въглен – в теб има безброй цветове, скъпи!

- Бои. Бои. Хайде стига толкова женска солидарност – Тео тръсна глава в опит да се направи на раздразнен. Всъщност, сигурна бях, че съвсем скоро щяхме да видим неговата първа пълноцветна картина.

- Ида, Тео, какво решихте? Идвате ли с нас на пътешествие? – Лора рязко смени темата на разговора.

- Отиваме, нали Ида? – в очите на Тео имаше настойчивост и аз кимнах безпомощно – за него явно беше важно да отидем.

- А някакви по-специални приготовления? Никога не съм ходила в пустинята.. – леко ми прималя и не знам защо някакъв страх се загнезди в мен.

- Тео е специалистът по пустинята – той ще ти каже – Мишката го потупа по рамото и се ухили широко – Ще вечеряме ли? Хайде, че направо съм озверял от глад и като ви гледам двете такива крехкички… – Мишката с лекота върна шеговития тон.

Излязохме от кулата и се запътихме към онова ресторантче – галерия. Добродушният собственик ни посрещна с усмивка и ни настани на маса за четирима. Вечеряхме морски дарове, които поляхме с вино. Говорех основно аз. Разказвах на Тео и Лора за себе си, а Мишката допълваше и разкрасяваше някои неща. Опита се да смекчи краските, но аз исках Тео от началото да е наясно с какъв човек се захваща. Разказах им за майка ми, която се самоуби малко след като с баща ми решихме да я приберем у дома. Тя беше най-милата и обичаща жена на света, докато една сутрин се събуди и ме попита: „Ти коя си?” В първия момент се засмях и й отговорих „А ти коя си, мамо?” А тя започна да ми крещи и да ме гони от стаята. В последствие разбрахме, че от години пие хапчета и диагнозата беше – увредени мозъчни клетки. Не познаваше никого, не знаеше и тя самата коя е, а по време на редките проблясъци на съзнанието й само плачеше и ме прегръщаше: „Колко лоша майка съм аз, Ида! Ще ми простиш ли?” Говорех и, че я обичам и че е най-добрата майка на света. Беше адски тежко за всички ни. Настанихме я в клиника, но след почти година лечението не беше дало никакъв резултат. Бях на тринадесет. Грижех се за домакинството успешно и с татко решихме да си приберем мама у дома. Бяхме се примирили, че съзнанието й ще си остане замъглено до края. Когато я намерих мъртва, видях и едно писмо. Беше го адресирала до мен. Отворих го и вътре пишеше с разкривени букви: „Ида, слънце мое, съжалявам че се оказах толкова негодна и че не успях да бъда най-добрата майка за теб! Съжалявам, че съм те родила, за да те обрека на страдание. Докторът ми каза, че лудостта ми е наследствена. Затова започнах да пия хапчета, за да се излекувам и да те предпазя. Но не успах да надхитря природата. Бъди силна, Ида, живей своя живот с ясно съзнание и отворени сетива. Каквото е писано, то ще стане. Вярвай в себе си, детето ми, и знай, че винаги ще те обичам! Ти си моят дар за живота!”

= = = 7 = = =

2011-05-04T20:27:00.000+01:00

В гората беше свежо и тихо. Мишката ни показа къде се запознали с Лора – скътана полянка, близо до малка рекичка. Имаше стара върба на брега и Лора ни каза, че по кората на това дърво е изписан нашият живот. Разгледах върбата съвсем отблизо и прокарах пръсти по ствола й. През цялото ми тяло сякаш премина ток. Видях се, увита в мексиканското одеало на Тео – рисувах… на статива пред мен цветовете преливаха… после бях легнала върху пясъчна дюна и крещях: „Тео, обичам те, обичам те, обичам те….” Видях го и него – умислен, пише нещо – писмо за мен…. и плаче… и е стар…

- Лора, какво друго знаеш? Познаваш ли Миса?

- Ида, недей така – върбата ни показва само това, което искаме да видим – Лора ме хвана за ръка и ме поведе към останалите – всеки сам направлява живота си. Поглъщай мига и не мисли за бъдещето – то така или иначе ще се случи…

- Но, Лора, аз видях.. видях разни неща от бъдещето..

- Знам, но не мисли сега за тях.

- Какво има, Ида? – Тео ме гушна, усетил напрежението ми – какво видя?

- Пишеше ми писмо, Тео, беше стар и плачеше… Защо?

- Писмо? Но когато хората живеят заедно не си пишат писма, а просто си говорят. Ще живееш ли с мен, малка Ида?

- Хей, страхотно! Ще направим сватбите си заедно! – Вера весело заподскача – беше изпълнена с оптимизъм.

- Че защо? Ние няма да се женим, нали Тео?

- Няма. Щом не искаш – очите му пак станаха тъжни.. „Ама че съм идиотка! Тъпите ми страхове пак развалиха всичко! ”

- Не, просто какъв е смисълът от брака, когато така или иначе се обичаме и ще живеем заедно? – не знаех какво друго да кажа. Вече бях прецакала мига…

- Ех, Ида! Не й говорете повече за брак. Все едно да предлагате на птица да живее в кафез – Мишката, но той не знаеше, че аз бях готова да се омъжа за Тео, само че… не знам защо наговорих такива неща. Настигнах Тео и се хвърлих да го целувам:

- Миличко, аз искам ти да ми даваш свободата. Обичам те.

- Моята малка птичка! Нали няма да излетиш от мен някой ден? – Тео държеше лицето ми в дланите си – нали?

- Никога няма да го направя. Никога!

Бяхме останали съвсем сами. Другите дори не се чуваха. Тео ме събори на тревата и се любихме лудо. Той проникваше в мен сякаш, за да остане завинаги. Всичките ми сетива бяха отворени за него. С всеки тласък той ми подаряваше частица от себе си, аз я попивах и я правех своя.

Приятелите ни бяха много напред и с Тео решихме да довършим разходката си сами. Заведох го обратно при старата върба и го помолих да я докосне и да ми каже какво той вижда. Стоях отстрани изтръпнала и уплашен - дали щеше да види разплаканите си очи? Защо ми пишеше писмо? Какво ще ни се случи? Тео предпазливо прокара пръсти по ствола на дървото. Беше като вцепенен… усетих, че вижда… Обзе ме безпокойство:

- Тео, кажи ми какво видя? Плачеш ли? – разтърсвах го силно, а черното на очите му ме плашеше.

Той не ми отговори дълго време. Просна се на тревата и лежа там със затворени очи, докато не отидох при него. Сложих главата му на коленете си и започнах да галя косата му – исках да го успокоя, да го прилаская… интересно… майчинският ми инстинкт се отключи… аз наистина обичах този мъж.

- И аз видях същото.. и нищо не разбирам, малка Ида! Защо? Възможно ли е?

Значи и двамата вече знаехме. Бяхме видели еднакви неща, но всеки ги беше разтълкувал по различен начин. Аз видях картина, в която той ме напуска, а той беше видял как аз затварям завинаги вратата след себе си…

Останахме на поляната докато започна да се здрачава. Почти не говорихме, но бяхме се поуспокоили, сякаш приели факта, че нещо лошо предстои. И това ме притесняваше. Ако живеехме с мисълта за неизбежното зло, то щеше да се случи, предизвикано от силата на съзнанието ни. Затова реших, че трябва да се отървем от виденията. Свих цигара и я запалих. Изпушихме я с Тео мълчаливо и мен ме обзе някакво лудо щастие. Изведнъж. Застанах мислено отстрани и започнах да разглеждам нас двамата. Забелязвах подробности, които до тогава ми бяха убягвали. Тео неволно гали косите ми и се усмихва, докато аз лежа на тревата и му пея унесено. После ставам внезапно и започвам да танцувам – танца на забравата, ритуал за изчистване на мислите, за извикване на позитивното, за щастие. Измислях всяко движение и се увличах все повече в танца. Тео седеше скръстил крака с протегнати напред ръце, с длани, обърнати нагоре и ритмично припяваше една и съща дума. Аз усещах как ставам по-лека, устремена и сигурна в щастието. Забелязах сияние около Тео – бледозелена, трепкаща светлина, която беше приела формите и извивките на тялото му. Разбрах, че танцът си е свършил работата – с Тео летяхме. Поне засега… Решихме да се прибираме, усетили покоя в себе си. Приседнах за малко на тревата до него. Изпушихме нова цигара и после хванати за ръце бавно тръгнахме към града. Не бяхме много далеч и аз се радвах, че скоро ще видя Вера, Мишката, Мики, Лора… Исках да говоря с Лора, но за какво всъщност..? Сама трябваше да разбера нещата, по-добре да не я занимавам с моите глупости.

- Ида, каквото и да става.. каквото и да ни предстои.. обичам те! Сега. Не е ли всъщност това, което е най-важното – настоящият момент? Защото той съществува като такъв, докато ние сме такива. Утре може да сме други.. не зная… нещата се объркват в съзнанието ми, когато ги мисля в бъдеще време.

Тео говореше ли говореше. Чувах гласа му сякаш в просъница. Думите му се преобръщаха в глава ми и светкаха: „Той е прав. Важно е какво е сега. Сега е истинско. Сега сме заедно и се обичаме. А после? Кой може да знае какво ще е после? Миса знае. Тя ми каза. И Лора знае.. усещам го. А аз не зная… но долавям нещо.. неопределено, неясно, което се размива, когато се опитам да го доближа.. Каквото и да е. Сега знам. ”

Светлините на града ни заслепиха и ние с Тео се почувствахме като малки деца, които за първи път отиват на лунапарк. Щастливи, объркани, трескави. Вървяхме към часовниковата кула – бяхме решили да заведем на вечеря Мишката и Лора. Заизкачвахме бавно витите стълби на кулата. Тео стискаше ръката ми:

- Тази нощ ще ти разкажа приказка. Измислих я, докато идвахме насам – Тео се ухили дяволито и ме целуна по носа – сигурен съм, че ще ти хареса.

- За какво е приказката?

- Ще я чуеш. Първо да хапнем, после ще те заведа у дома, ще те сложа в завивките и когато ти стане мекичко и сънено, ще започна да ти разказвам – усмивката не слизаше от лицето му. Това окончателно изхвърли от мислите ми нещата, които бяхме „прочели” в кората на дървото. Тук и сега. Истина е.

= = = 6 = = =

2011-05-04T20:25:00.002+01:00

„Влез в моя свят на демони и писъци

Тук танцувам сама.

Музиката е наркотична,

Виждаш ли колко съм красива..

Косата ми, устните, пръстите – всичко мое те зове

Сърцето ми вече хлопа на вратата на твоето сърце.

Ключът е в мен, но искам сам да ми отвориш

Чуваш музиката, нали?

Тези очи, знаеш, че те са моето езическо божество, моите демони притихват пред тях – молят им се… ”

Много, твърде много се бях отнесла от тревата. Говорех на глас, увита в мексиканското одеало, боса, в средата на караваната. Тео, притихнал ме наблюдаваше. Не знаех дали мислено отвръща на моите излияния, но се чувствах прекрасно, че ги споделям. Мишката и Лора отдавна (поне на мен ми се струваше отдавна) си бяха тръгнали. Лора много ми хареса. Спокойна, обута в зелени джинси, уверена в своя живот – с прекрасни сини очи. Мишката я рисуваше във всяка своя картина – виждаше я в пламъка на свещта, в гнездото на червеношийката, в неоправеното легло и празния стол в средата на стаята… Лора беше неговата вселена, Мишката беше вселената на Лора…

Тео стоеше прав до мен и държеше поредната цигара:

- Как си, малка Ида? Искаш ли да ти разкажа приказка? Не мога, защото ти си най-красивата, която някога съм знаел. Какъв е твоят край? Щастлив? Объркан? Тео силно смукна от цигарата. Аз я взех от пръстите му и ги целунах един по един. Усетих го как потръпна:

- Приказката е истинска, нали?

Мигът се разтегли във времето. Нали знаете какво е? Случвало се е на всеки. Бяхме като вцепенени – сякаш се виждахме за първи път. Изпивахме се с поглед, събличахме се и се прегръщахме с поглед, подарявахме си бъдещето с поглед. Телата ни се докосваха с напрежението на невъзможната любов. Аз исках да притежавам Тео, да го прогоня от живота си, да му бъда робиня… знаех, че така и ще бъде. Тео целуваше косата ми, заплиташе между пръстите си кичури и дишаше учестено. Той ме желаеше тогава по-силно отколкото можеше да понесе. Аз го притиснах към себе си и останахме така дълго – вкопчени един в друг.

Нощта се изтърколи покрай нас без да й обърнем внимание. Бяхме обсебени един от друг.

- Хайде да идем да се разходим – Тео стоеше пред огледалото в импровизираната баня на караваната – имам чувството, че изглеждам някак различно…, но не знам кое точно ми е различното.

- Според мен в очите ти има щастие и черното им не е толкова тежко. Това те прави различен – щастието. – аз се излежавах блажено и се стремях да попия цветовете и ароматите на мига – къде ще отидем?

- Можем да отидем до часовниковата кула да вземем останалите и да си направим разходка из гората. Ще ти хареса. Гората е сякаш от някоя приказка.

- Тук всичко е като от приказка. Влюбена съм в това място. Влюбена съм в теб.

Тео ме целуна и се зае да ме облича, сякаш бях малко дете:

- Защо идвате чак сега тук? Мишката каза, че ви е очаквал още преди няколко месеца.

- Защото Вера беше в клиника – лекува си нервите. Знаеш за майка й .. На Вера й се отрази доста зле бягството на старата Мей. Светът й рухна изведнъж, изгони Мики, направо полудя.. Беше й трудно да се справи, но Мики е вълшебник – умее да я връща към живота!

- Готова си, малка Ида. Можем да тръгваме, нали?

Вместо отговор го целунах по клепачите. Излязохме и се запътихме към кулата. Лицата по улиците вече ми бяха познати.

- Мис обича ли сладолед? – беше негърът с пленителната усмивка.

- Обичам шоколадов.

- Тогава за щастливата мис един шоколадов сладолед! Заповядай. Подарък от мен.

- Много ме глезите в този град. Как да ви се отблагодаря?

- Просто с една усмивка, мис. Една красива усмивка.

Усмихвах се, разбира се, че се усмихвах. Демоните ми бяха изчезнали. Сякаш никога не ги е имало. И „старата Ида” я нямаше. Изядохме сладоледа двамата с Тео. Целувките ни после бяха шоколадови. В кулата се бяха събрали доста хора. Освен Мишката, Вера и Мики, там бяха някакви приятели на Мишката – художници. Скоро се появи и Лора. Тя ме поздрави топло и ме повика настрана – искала да поговорим:

- Ида, харесва ли ти тук?

- Да! Невероятен град, а всички вие сте направо вълшебници! Дойдох тук просто така, а сега мисля, че няма да мога да си тръгна никога.

- Не, Ида, човек трябва да пътува. Не ти препоръчвам стоенето на едно място. Ние с Мишката заминаваме след седмица към пустинята. Искаш ли ти и Тео да ни придружите? – сините й очи ме пронизваха и сякаш искаха да ми кажат нещо повече он думите й.

- Да, разбира се, но трябва да попитам Тео – може да си има някаква работа.

- Добре, Ида, попитай го, но трябва да дойдете. Ще отидем на едно много специално място.

Лора ме остави замислена. Говореше като Миса – прорицателката а това беше обещаващо.

- Тя ги нарисува. Не съм аз – Мишката с гордост ме сочеше. Приятелите му художници обсъждаха очите на стената – очите на Тео.

- Ида, всички смятаме, че имаш талант да рисуваш. Защо не помислиш по въпроса? Може би това е нещото, за което си призвана? – Мишката отново се опитва да ми помага. Обичам го.

- Моите очи? – Тео ме прегърна – толкова ли тъжни бяха?

- Нарисувах ги, когато остави зеления плик и си тръгна. Помниш ли какви ти ги наговорих?

- Да. Помня. Адски ме смути. Затова избягах така. Малка, прекрасна, Ида! Вече знам, че те обичам. Това е.

= = = 5 = = =

2011-05-04T20:24:00.002+01:00

Тео ми подаде бутилката, след като ловко измъкна тапата и червената кръв сякаш кипна. Пих на големи, жадни глътки със затворени очи. После пи и той. Легна до мен и внимателно ме прегърна. Аз се сгуших до гърдите му и осъзнах, че мога да стоя така цяла вечност. Моето езическо божество, моята липсваща част, моето ново начало… Не исках да мисля, да предвиждам, да предначертавам нашето „заедно”, исках само да вярвам в него.

- Ще бъде трудно, Ида, - Тео галеше косата ми – трябва да се уча на толкова много неща, но смятам, че съм готов за това. Писна ми да скитам сам, да разговарям със себе си и да се залъгвам, че всичко ми е наред. Ти също си объркана, нали? Трябва да се държим един за друг и да се научим да се обичаме. Не е нужно да ми отговаряш, мъниче, просто си лежи.

Аз и не мислех да отговарям. Душата ми беше препълнена и безмълвна – беше ме обзел онзи мой възторг, от който губех ума и дума.

Какво стана после ли? Лежахме си така до тъмно, говорихме, пихме, смяхме се и аз си мислех, че животът не може да е по-хубав. Такива мигове объркват възприятията на човека. Карат го да вярва в неща, които са толкова крехки и неуловими, че са невъзможни в своята същност. Няма щастие, хора, това е поредната химера, поредната гавра с нашите души! И истинска любов няма! Няма чувства, които да изпълват сърцето задълго, да носят екстаз и покой. Щастието е като крило на пеперуда, която докосва лицето ти – случайно, без да иска, за някакви си миличастици от секундата на целия ти съзнателен живот. Докато разбереш и пеперудата отлетяла. Лицето ти пази смътен спомен от докосването. Мястото пари с някаква необяснима енергия и топлина, която изпълва всяка твоя частичка до болка. Плачеш непрестанно, за да отмиеш паренето, но то, уви, само се усилва. Боли, боли, боли, ти плачеш и се питаш защо? Та нали е само едно мимолетно усещане, което дори не е логично да повлияе на съдбата ти със своята хаотичност и невъзможност?! Но каква ли логика има в любовта? Логика. Любов. Любов. Любов. Толкова ни е нужна – повече от нас самите. Гоним я, търсим я, чакаме някоя заблудена пеперуда да гравитира около болното ни от самота сърце и когато това се случи…! Оставаме още по-самотни, защото веднъж сме познали пълнотата, сливането с друга душа, с друго тяло, с други мисли и усещания.. познали сме красотата на невъзможната любов, след която има само болка и блудкави спомени. Блудкави, защото нищо не е по-истинско от голото тяло до теб, попило твоите сокове. / твоята същност.

С Тео дори не се любихме тогава. Имахме нужда да разтворим душите си – мълчали твърде дълго; да излекуваме страховете си, да бъдем истински един с друг. Някъде към 9 часа на вратата се почука. В караваната влезе Мишката и се ухили щастлив:

- Боже, колко сте хубави така! Страхотия! Обичайте се, деца мои – в това е смисълът. Ида, след малко ще дойде моята Лора – тя изгаря от нетърпение да ви запозная. Тео, нямаш нищо против да си спретнем малко купонче, нали? Само ние четиримата – малко вино, малко тревица…

- Добре, приятел, звучи обещаващо. Ти какво направи с ръкописа ми?

- Занесох го сутринта на Мартен. Тоя кретен е много досаден понякога, но умее да „надушва” добрите книги. Определи ми среща след два дена, за да ми каже мнението си. Аз смятам, че книгата е разкошна – най-доброто, което си писал до сега. Не казах на Мартен името ти и „неизвестният автор” май допълнително подразни апетита му. Чувствам, че този път ще ти провърви!

Тео не каза нищо, само седна на масата и мълчаливо взе да свива цигари. Мишката извади от джоба на якето си тефтер и молив и ми каза да не мърдам:

- Така блажена и щастлива ми се иска да те нарисувам. Ще скицирам радостта и страховете, които панически бягат от теб.

Мишката унесено си говореше и рисуваше лист след лист. Аз се чувствах жертва на странен заговор – този град, атмосферата, хората, цветът на небето, думите…. Всичко това сякаш съществуваше, за да ме накара да прогредна, да се отърся от своите демони. Не знам колко време стоях застинала на дюшека, наметната с мексиканското одеало и загледана в Тео. Опитвах се да разгадая мислите му, да разбера дали е с нас, с мен, или някъде из смазващо горещите и красиви пясъци със своите мисли.

=== 4 ===

2011-04-27T20:01:00.001+01:00

Клубът беше в един краен квартал – с тесни улички и много дървета. Повървях малко и стигнах до стара каравана, паркирана под голям, клонест дъб. Вътре светеше. Не знам защо, но ми се прииска да вляза. Почуках. Никой не отговори. Заобиколих караваната и погледнах през прозореца отстрани – май нямаше хора. Върнах се до вратата. Почувствах се изгубена, изоставена – трябваше да се приютя вътре. Натиснах бравата и вратата се отвори. Огледах се наоколо – беше тихо и тъмно. Бях сама. Влязох и затворих след себе си. Проснах се на големия дюшек, който беше застлан с мексиканско одеало, и запалих джойнт. Клоните на дървото протягаха пръсти към прозореца и ми шепнеха нещо. Не ги разбирах. И себе си не разбирах. Би трябвало да се страхувам, но на мен изобщо не ми пукаше какво може да се случи. Пуших и си говорих на глас – сама на себе си. Разказах си приказката за „старата Ида”, но този път не се натъжих, а заспах като бебе.

Слънцето ме изтръгна от съня. Беше сутрин. Огледах се. В първия момент не можах да разбера къде съм. Бях завита с мексиканското одеало, якето ми лежеше на близкия стол, а бутилката вино – неотворена, беше поставена на масата и искреше на слънцето, като прясна кръв. Вратата на караваната се отвори. Отвън влезе свеж въздух и потоци от светлина.

- Добро утро! Ходих за кафе. Ще пиеш, нали? Освен, ако не искаш да отворим виното – на вратата стоеше Тео.

- Значи тук живееш? – не знаех какво точно да кажа – Май трябва да ти се извиня, че вчера нахълтах в караваната ти.

- Няма за какво да се извиняваш. Добре ли спа?

- Да, прекрасно! Сънувах шарени сънища – сигурно е от одеалото. О, по дяволите! Мишката не знае къде съм!

- Напротив. Знае. Когато се прибрах и видях, че спиш тук, ги намерих в ‘The Crows” и го предупредих. Хайде, че кафето ще изстине.

Тео седна на дюшека и ми подаде едната чаша. Аз се облегнах на стената. Кафето приятно дразнеше обонянието ми, но имах нужда от нещо по-силно. Седях с лице към Тео и не смеех да го погледна. Той съвсем спокойно отпиваше от чашата си – сякаш цялата тази ситуация беше в рамките на обичайните неща.

- Хей, Ида, какво има? Какво става? – Тео остави кафето си на земята и седна по-близо до мен.

Аз цялата треперех. Изведнъж ме беше нападнал образът на „старата Ида” и всичко ми се стори адски безнадеждно и далечно:

- И ти ще си отидеш някой ден, нали? И ти ще ме изоставиш! Никой няма да обича „старата Ида”, никой няма да я разбере…! Трябва да тръгвам, докато не съм пожелала да остана с теб завинаги. Трябва да тръгвам!

Станах, взех якето от стола и докато го обличах от него падна снимката – онази, от тефтерчето на Мишката. Съвсем бях забравила за нея. Златисти дюни, мексиканско одеало, постлано на пясъка, бутилка вино, кутия цигари и Тео – с листи и химикал в ръка. Не гледаше към обектива, а някъде вътре ве себе си. Така черното на очите му беше още по-плътно. Въртях снимката в ръцете си: „Може ли човек да бъде по-щастлив? Сигурно! Но коя е липсващата част? Дано я откриеш, приятелю!”. Дата 7 юли, някъде из Мексико.

- Често правя такива пътувания. Тръгвам са с караваната си, без определена посока и с едничката цел – да довърша поредната си „болна” книга. Проблемът е, че пиша само за себе си, а хората си имат достатъчно грижи, за да се товарят и с моите. Затова съм неуспял писател. Онова, в зеления плик, който ти дадох, беше последният ми роман – най-поносимият до сега. Не си тръгвай!

Тео стоеше до мен готов да ме спре:

- Не знам какво ще излезе, но ако ти си липсващата част, имам ли право да те загубя, точно когато съм те открил?

Аз се отпуснах на дюшека:

- Отвори виното, моля те. Трябва да пия. И не бой се, нямам сили да изляза от тук – нямам и желание.

=== 3 ===

2011-04-27T20:00:00.001+01:00

- Какво ти става? – Мики ме хвана за ръка и ме затегли обратно на масата.

Тресях се цялата. Имах нужда от цигара – от най-обикновена цигара. Мишката ме изведе навън – в градината-галерия и ми запали една. Плачех, не можех да спра. Плачех, за да ми олекне. Седнахме под едно дърво. Сгуших се в Мишката, както в доброто старо време, и постепенно притихнах.

- Знаеш ли защо се разревах, защо крещях на Вера?

- Всеки се страхува от огледалата, когато не е намерил себе си – само това ми каза Мишката и ме целуна по челото.

Бях му благодарна, че не се опитва да ме поучава и да критикува начина ми на живот. Той добре знаеше, че ще е безсмислено. Появи се собственикът на ресторантчето и повика Мишката, за да оправят сметката. Аз останах седнала под дървото и зачаках. Вера и Мики излязоха. Тя не ми се сърдеше. Клекна до мен и ме прегърна:

- Не се притеснявай. Всичко е наред. Знам, че понякога съм ужасна и направо се чудя как ме търпиш. Ти си страхотна!

- Да бе, страхотна съм, няма що! – не ми се говореше, пък и честно казано не се чувствах кой знае колко виновна за избухването си.

Мишката се появи с бутилка вино, съпроводен от усмихнатия собственик:

- Госпожице, това вино е специално за вас. Ще ви помогне да се отпуснете и да забравите, - плешивият добряк ми се усмихваше окуражително. Благодарих му – беше толкова мил след врявата, която вдигнахме в ресторанта му.

Разхождахме се дълго из града. Мишката постоянно се спираше по улицата, за да поздрави някого. Запозна ни с един художник, с един продавач на сладолед – млад негър с пленителна усмивка; с двама улични музиканти, които ми се сториха доста отнесени. Аз вървях, здраво стиснала бутилката с вино, и се опитвах да не мисля за нищо определено. Исках просто да се наслаждавам на мига. Чувствах се защитена в пазвите на този град, милвана от светлините и музиката, приласкана от залязващото слънце и бледите му отражения в очите на минувачите. „Дали е възможно човек да намери спокойствие, душата му да е пълна от щастие, истина и любов и той да е в съзнание да посрещне това!?? Само смъртта ли носи сладък покой? Не може ли съзнателният ни живот поне малко да се доближи до бляновете и надеждите?” Точно тогава не мечтаех за нищо конкретно, нямах ясни виждания за бъдещето си, нито желания, които да удовлетворявам. Просто имах нужда от вяра, от спирачки, за да спра да се нося по течението. Вера и Мики предложиха да отидем в „The Crows” да слушаме някакви местни блусари и да пием бира. Влязохме в клуба точно когато обявиха началото на сешъна. Имаше доста хора, насядали по земята или върху боядисани в червено варели. Някои пушеха джойнт и припяваха. Взехме си по бира и застанахме близо до сцената. Музиката – протяжна като следобеден дъжд, изпълваше въздуха и ни разнежи. Мишката приближи до мен:

- Знаеш ли, Ида, понякога си мисля за нас. Хубаво ни беше заедно, нали? Защо трябваше да стане така? Дори се обвинявам, че не успях да ти дам сигурност, да ти помогна да намериш своята цел, да се помириш със себе си…

- Спри. Не говори така. Вината си е само моя. Ти си прекрасен човек и добре, че се отърва от мен. Аз самата трудно се понасям – непостоянна съм, нерешителна, или пък се хвърлям в нещо без да мисля много. Това щеше да ти тежи, повярвай ми. Сега си щастлив, нали? Уравновесен. Рисуваш добре, продаваш, имаш си момиче – щастлив си. Не мисли за мен и за миналото – няма смисъл да се обръщаш назад.

- Просто се тревожа за теб, Ида. Ти си толкова крехка. Трябва ти защита, опорна точка, наръчник по летене – не само желание за него. Искам да те нарисувам когато ти кажеш. Съгласна ли си?

- Добре. Ще ти позирам. С крила или без? - целунах Мишката по бузата и излязох да глътна малко въздух, и да остана сама.

.................

2011-04-22T08:52:00.002+01:00

Сетих се за зеления плик. Дали да не го отворя? Бях го сложила в края на дюшека. Приседнах. Докато все още се колебаех, в стаята влезе Мишката. Скочих да го прегърна, но той замръзна на мястото си. Очите му възбудено шареха наоколо. Той видя зеления плик, после ръцете ми – черни от въглена. Взираше се в рисунката на стената: „Тео ли е идвал? Кога?”

- Значи се казва Тео. Някак си не му отива – изправих се пред Мишката – Няма ли да ме прегърнеш?

- Разбира се, извинявай, - обичах допира на силните му ръце – отдавна ли ме чакате?

Успокоих го, че и без това сме имали нужда от почивка. Той кимна разбиращо и погледна с усмивка към Вера и Мики:

- Пак ли са заедно?

- Нали знаеш – просто не могат един без друг. Вера дори твърди, че ако намерят старата Мей жива, те с Мики ще се оженят. Луда работа!

- Че какво толкова! Още ли си против брака?

- Мисля, че да. Пък и не мога да си представя мъжа, на когото бих се обрекла за цял живот. Трябва да влезеш в Лабиринта с някой много специален човек и…

- Това ти проблемът на тебе – знаеш ли изобщо какво търсиш? А и защо си представяш брака, като стая за двама – без врати и прозорци? – Мишката разпалено жестикулираше срещу мен. Разбрах, че си е същият. Разделихме се преди повече от година. Аз бягах от отговорности, а той искаше да се оженим. „Виж какво, само на 23 години съм. Не желая толкова рано да приключа с всичко” – горе долу това му казах и хукнах „освободена” да гоня своите сапунени мехури.

- А да, без малко да забравя – Мишката прекъсна накъсаните ми спомени – Тео ли остави този плик? – очите му сочеха към дюшека.

- Да, той го остави. Странно приятелче имаш – появи се от нищото и изчезна без дори да ми се представи!

- Ако искаш, ще ви запозная. Виждам доста впечатлена си останала. Не знаех, че рисуваш толкова добре.

Мишката намекваше за дълбоките, черни очи, които го гледаха от стената.

- Ами, нищо работа! Просто съчетание от качествена трева и подходящ за случая мотив – стараех се да звуча безразлично и май успях.

- Да, зная я твоята трева на какво е способна – ухили се Мишката – наистина, страшно се радвам, че най-после дойдохте. Липсвахте ми.

Поговорихме още малко. Той ми разказа как се запознал с Лора. Няколко дни, след като пристигнал в Литан, излязъл извън града да се разходи и да събере хубави дървета за въглени. Там видял едно красиво момиче да се пече голо на следобедното слънце. Лора била съвсем сама, но не се притеснила от непознатия. Разговаряли докато се стъмнило. Той я изпратил до дома й и си определили среща на същата поляна на сутринта – в 5.30. Изгревът ги заварил любещи се (на това място дискретно се позахилих) и така нататък… Мишката беше щастлив и аз нямах търпение да видя момичето, виновно за неговото състояние.

Събудихме Вера и Мики и излязохме да хапнем. Градът ми се стори познат. Вървях уверено по уличките и несъзнателно се взирах в очите на хората – търсех черното. Не видяхме нито един просяк, нито един прекалил с дозата – все едно това беше най-образцовото място на континента. Усмихнати хора се радхождаха замечтано, от кафенетата и баровете струеше приглушена музика – музика из целия град. Мишката ни заведе до една открита галерия – кокетна градина, пълна със скулптори и графики. Графиките бяха на Мишката – харесаха ни. Той каза, че продавал изгодно картините си - най-после беше намерил себе си и мисля, че рисуваше по-добре от всякога.

Седнахме в малко уютно ресторантче, точно до галерията. Обслужи ни лично собственикът – дребничък, плешив човечец, голям почитател на Мишката и неговите картини. Бяхме единствените посетители и затова разговаряхме шумно и се хилихме до насита на стари преживелици. Изпихме доста вино с обяда и Вера изведнъж се разкисна – настоя веднага да тръгнем да търсим майка й. Мишката каза, че срещал няколко пъти старата Мей и тя изглеждала много добре, но от 2-3 месеца не знаел къде е:

- Похвали се, че вече е чиста, но още не била готова да се срещне с миналото си. Вера, миличка, не насилвай нещата. Когато реши, майка ти сама ще те намери – Мишката тихичко говореше на Вера, която скочи от масата.

- Не била готова! Когато тя реши! Ами аз? Какво съм аз за нея? Минал!? Е да. Не струвам колкото една добра доза! Писна ми!!! – Вера се строполи до съседната маса и се разрева. Не понасях истериите й – разбирах я, съжалявах я, но се натъжавах, когато я видех такава. Натъжавах се за самата себе си. Изведнъж си представих „старата Ида” след двадесетина години – все още безпътна, бездомна, объркана, да си свива поредната цигара, малко след като са я изритали на улицата поредните й хазяи. Косата на „старата Ида” е безцветна и проскубана, зъбите – оредели, тялото – развалина, очите – воднисти и празни… Грозна, грозна картинка…

- Вера, млъкни! До гуша ми дойде! Имай милост!

„Ръцете на „старата Ида” треперят, дрехите висят по нея, мирише на мухъл, на алкохол, на цигари – вони на труп. Опитва се да си тананика нещо, но думите й бягат – мозъкът е отказал отдавна… цигарата свършва, а кошмарът – свършва ли се някога безплодното съществуване!?? Смърт? О, да!”

- Вера, стига, престани! – бях я сграбчила за раменете и силно я разтърсвах, но по-скоро, за да мога да се отърся от гадните видения.

Вера се стъписа и млъкна.

- ТОВА СЕ СЛУЧИ В МОЯТА ГЛАВА -

2011-04-22T08:47:00.000+01:00

Започвам да публикувам тук моя така наречен "роман". Далеч съм от идеята, че е роман, но нещо от вътре ме човърка да го довърша... пък каквото стане... писанието го започнах в далечната 2000 година... та така... започвам.

* * *

Пристигнахме в Литан рано сутринта. Помня, че беше 17-ти август. Измъкнахме се от товарния вагон, с който пътувахме гратис, и веднага тръгнахме да търсим Мишката. Нямаше хора по улиците – градът още спеше. Малки магазинчета, кафенета, игрални зали, някакъв музей, едно училище (та кой учи сега!?), множество аптеки и частни клиники, Mc Donald’s, разбира се, и най-накрая – ето я, часовниковата кула. Изкачихме се догоре – Мики, Вера и аз (Ида). Мишката не беше там. Мики сви цигара. Пушихме/саскахме мълчаливо. Бяхме скапани от дългия път. Часовникът не работеше. В електрическото му тяло живееха паяци. Хиляди паяци. Тревата беше добра – отпуснахме се. Мики каза, че отива да пусне една вода и се изгуби някъде из лабиринтите на кулата. Вера легна в скута ми и заговори за майка си. Страхуваше се, че ще я намери умряла от свръхдоза. Разплака се – винаги плачеше, щом заговореше за майка си. Аз се опитах да я успокоя, че старата Мей сигурно вече не се друса, а продава цветя на някоя кокетна уличка – както винаги е мечтала. Вера не ми отговори. Беше заспала. Мики се появи – носеше някаква чанта. Каза, че намерил нещо като стая на долния етаж. Вдигнахме Вера и се завлякохме там. На земята имаше огромен дюшек с протрито войнишко одеало. Разхвърляни книги, бутилки, рисунки с въглен, огнище в средата и купища боклуци. Вера и Мики заспаха прегърнати на дюшека, а аз си свих нова цигара. Не ми се спеше. Бях превъздубена. „В Литан те чака щастие, голямо щастие!” – това бяха думите на Миса – вещицата, която никога не грешеше. Взех да ровя из чантата, която Мики беше намерил. Една моряшка фланелка, четка за зъби, бельо, сив пуловер и тефтерче – явно Мишката си бе в града.

От тефтерчето паднаха няколко страници:

„Отброявам секундите, тиктакам,

ровя в паметта си,

пренареждам мислите…

Трябва да запаля огън,

за да имам въглен за картината,

която се ражда в мен…”

- 2 януари, 4.30 сутринта при Лора (Обичам я!)

„Изгревът ни завари голи,

любещи се, така както ти пожела.

Ще идвам преди всеки изгрев,

Щом това те прави щастлива! ”

Сега разбрах, защо Мишката го няма – беше при Лора. Подредих страничките обратно в тефтера. Стана ми малко неловко, че видях тайните записки. Щях да си мълча. Човек се чувства уязвим, когато хората знаят прекалено много неща за него.

Снимка. Имаше някакво посвещение на гърба й, но не видях нито него, нито образа, защото чух стъпки. Хвърлих тефтера в сака, а снимката машинално прибрах в джоба на якето си. На входа на помещението стоеше някакъв мъж. Непознат. Той видя спящите Вера и Мики и ми направи знак да отида при него. Приближавах се бавно, за да имам време да го разгледам. Червен пуловер, протрити сини джинси, жълти кецове. Помислих си, че външният му вид е доста смехотворен. Предложих му от цигарата си, но той поклати отрицателно глава: „Не сега, друг път, сега имам друга работа.” Попита ме дали знам къде е Мишката и кога ще се върне. Казах му, че и ние го чакаме и изобщо не сме го виждали от няколко месеца. Мъжът извади от раницата си, която чак сега забелязах, обемист зелен плик и ме помоли да го предам на Мишката – без да се ровя в съдържанието му. За момент изпитах желание да възразя, че не съм любопитна и не се бъркам, където не ми е работа, но се сетих за тефтерчето и замълчах. Мъжът каза, че сега си тръгва и аз чак тогава го удостоих с по-внимателен поглед (до тогава съсредоточено пушех).

Нещо сякаш ме удари, мозъкът ми блокира, отнесох се и изключих къде се намирам. Дали от цигарата, не знам, но очите на мъжа ми се сториха адски черни, силно вдълбани в черепа и страшно красиви. Моите плахи и възхитени очи не бяха виждали други такива. Стоях глупаво вторачена в човека и изтърсих: „Очите ти истински ли са? Защото ми изглеждат почти невъзможни. Искам ги. Аз бих могла да им се кланям като на божество. Мога да стана езичница, заради черната магия, която носят…” После млъкнах. Мъжът ме гледаше с любопитство, но само каза: „Явно тревата ти е доста добра,” и си тръгна. Аз грабнах един въглен и върху най-бялата и неизлющена стена започнах трескаво да рисувам. Трябваше ми много черно, много плътно и тежко черно. Захвърлих остатъка от въглена и се отдръпнах назад. Зави ми се свят. Разбрах, че съм била омагьосана от очите на мъжа. Трябваше да ги видя отново.

Насаме

2011-04-20T10:40:00.000+01:00

- Пак сме самички, казвам и котаракът пронизително измяуква в съгласие. Протяга се дъъъълго, точи си ноктите в червената табуретка и започва да се оглежда за женска…, само че в апартамента той е единствената котка, както аз съм единственият човек. Отивам в кухнята, паля цигара, наливам си пълна чаша с кола (а толкова мразя кола)… Hable Con Ella - Алмодовар ги разбира нещата - мъжът трябва да говори с жената, дори когато нея я “няма”… дори и котаракът го прави, но те котките от край време знаят всичко.

Налудничаво ми е някак си. Чувам колите по булеварда - свистят целенасочено и анонимно, кой знае за къде са се разбързали всички…? Котаракът май е разгонен. Взимам го на ръце и излизаме на терасата. Държа го, защото има склонност към летене - вече два пъти опита и Слава Богу, успешно. След втория път ограничих разходките му по терасата - сега го надзиравам постоянно. Горкият. Одра ме по ръката зверски. Иска женска. Не му се сърдя. Никой не иска да е сам, пък бил той и котка.

Наливам си още кола - шушти приятно в чашата и чак ме гъделичка в корема. Телефонът не звъни. Музиката спря. Всъщност е доста спокойно, само старият немски хладилник боботи. Видях преди малко, че тревата е пораснала - красиви зелени бебета… съвсем скоро ще станат големи, зелени змейове, които разказват магически приказки… растат със секунди… нали има слънце - радват се. Добре че преди три дни нарисувах с тебеширите онова слънце, иначе още щеше да вали. Не ме кефи да се чувствам като в тропиците, и без това рядко излизам…

От цигарата ми горчи на гърлото, но отчаяно чакам някой да се върне. По-спокойно ми е когато не съм сама, тогава съм по-склонна към уединение…

- Пак сме самички, казвам на котарака и духвам свещта… бях я запалила в случай, че дойдеш… обичам. … лека нощ….

кратка вокална пиеса за един мъж, една жена и два мобилни телефона…

2011-04-20T09:58:00.002+01:00

ж - Здравей. Аз съм. Какво правиш?

м - Ей! Здрасти! Амиии… нищо не правя всъщност.

ж - Аха. Обаждам се само да те чуя как си…

м - Днес съм ок. Поработих малко и сега почивам. Хайде да ми дойдеш на гости! Искаш ли?

ж - Всъщност… амиии… не. Няма да дойда.

м - Защо!?!

ж - Защото ми се иска да ме обичаш и да изрисуваш тялото ми с тайнствени плетеници - като твоите…

… мълчание… очаквано и тягостно…

ж - Чу ли ме?

м - Да… за плетениците и … за .. другото… трудно ми е да го повторя, защото… не знам… може да си права. Не идвай. Сама ли си сега у вас?

ж - Сама съм, но не те каня на гости.

м - Няма ли да ми отвориш когато дойда?

ж - Ти няма да дойдеш.

м - Защо говориш така!? Вече дори си обух обувките. Готов съм.

ж - За какво? Аз мога да изляза всеки момент.

м - Аз ще те намеря.

ж - Защо ще го правиш?

м - За да изрисувам тялото ти с плетеници… и…

ж - И?!?

м - Когато се видим, ще ти кажа останалото…

ж - Ще ми хареса ли когато го чуя?

м - Не знам. Дали в думата “обич” с теб влагаме едно и също нещо?!

ж - И аз не знам… обърках се… толкова много думи… и все са неточни.. непълни…

м - Прекалено често си в мислите ми, за да те лъжа…

ж - За какво да ме лъжеш? Каза ли нещо?

м - Обичам те. Сега го казах.

ж - Няма да излизам никъде. Искам да се целуваме.

м - Идвам.

ж - Зная. Ти ли звъниш на вратата?!

м - Аз.

ж - Обичам те. Влизай. Отключено е…

Една цигара време

2011-04-20T09:54:00.000+01:00

Едни стъпки се стопиха в мрака. Тя се облегна на стената и запали цигара. Виждах я добре. На светлината на уличната лампа лицето и изглеждаше восъчно. Плътните и устни потрепваха. Беше студено. “Спокойно. Само не започвай да ревеш. Ето. Всичко е наред. Пушиш си, спокойна си, след минутка си отиваш у дома... недей! Не се разплаквай! Моля те! Няма за какво. Не си струва. Нали точно това искаше – той да си тръгне...”

Наблюдавах внимателно движенията й. Единият крак, опрян на стената, нервно потропваше; ръката с цигарата, отмерено се приближаваше към устните и после тръсваше пепелта; другата ръка се гушеше в джоба на палтото. Лицето – все така восъчно, дори малко по-восъчно, по-бледно, по-трептящо... “Ето! Малко ти остава и ще ревнеш! Мамка му! Обичай го, но не плачи. Той си тръгна. Това е. Не искай друго. Така трябва да бъде. Знаеш. Зная ли!? Какво зная? Зная само, че в момента умирам от студ, крещи ми се до полудяване, пуша някаква скапана цигара и него вече го няма.. Ето, това зная и изобщо не ми харесва! Боли по дяволите, толкова много боли...”

Погледнах си часовника. Тя закъсняваше. За пореден път. Всъщност... както винаги. В такива моменти все се питах само аз ли, от двама ни, изпитвах копнежа да бъдем заедно... по-скоро, колкото се може по-скоро. Винаги подранявах за нашите срещи в сладостно очакване... и когато тя накрая се появеше с леко изкривена усмивка и някакво си извинение... ставаше ми блудкаво, размито, безсмислено... чакането, копнежът ми.. лишени от осъществяване....

“Хайде! Стегни се! Хвърли проклетата цигара, вземи си такси и по-бързо се прибирай. После един душ и в леглото. На сутринта нещата ще са други... по-хубави... ще видиш... Ако много ти се прииска, можеш да покрещиш под душа... водата пречиства, а сънят носи забрава... след време ще ти е смешно, ще се питаш какво толкова си намирала в него... Хайде! Добро момиче. Тръгвай си.”

Тя хвърли цигарата. Стъпка фаса и се отправи към таскиметровата стоянка. Аз тръгнах срещу нея. Лицето й вече не беше восъчно. За секунда погледите ни се срещнаха:
- Той си тръгна.
- Тя не дойде.
Таксиметровият шофьор се провикна от колата си:
- За къде сте, пиленца? ...
- Ние сме пеша, - хванах я за ръка и просто тръгнахме...

лекотата

2010-08-04T09:00:00.000+01:00

- Сега не е време за поезия! - изкрещя Тя и затръшна вратата след себе си.

Хукна надолу по стълбите, със затворени очи пресече улицата и седна на първата пейка в парка - и без това беше посред нощ и нямаше никой. Запали цигара и извади тефтера си. Изщрака химикалката и написа: "Отново те излъгах. Време е, просто не обичам Твоята поезия."

Откъсна листа, сгъна го като лодка, допуши цигарата, смачка фаса и се върна до входа на блока. Пусна лодката в пощенската му кутия и отплува в нощта...

3 август 2010 г.

2010-08-03T20:46:00.003+01:00

Кога разбираме, че сме изгубили битката със самите себе си?

Твърде късно е да мисля, че нещо ще се промени,

освен отражението ми в огледалото – ще ми става все по-чуждо,

крилата напълно ще изчезнат…. Някой ден…

къдриците вече са прави като магистрали,

по които само жегата на битието прокарва сухите си пръсти….

на мишленцето малко :)

2009-12-17T12:47:00.000Z

Гледам те и виждам в очите ти и себе си, и баща ти,
виждам обаче най-вече ТЕБ самата! :)

2009-12-17T12:44:00.000Z

накъсаници в главата ми,
чета стари писма...
тогава бях друга
млада, истинска, нахална...
Сега съм само истинска -
чувствам се млада,
но белите коси са предатели
нахална съм, но битовизмът задушава...
* * *
Плъзгам очи по белите покриви на къщите,
плъзгам мисли към себе си - предишната...
сегашната не ми е интересна толкова,
след време ще се захвана да разнищвам сънищата й...
сегашната е с план-график за деня,
предишната... със списък от мечти живееше...

26 април 2009г.

2009-04-27T09:13:00.000+01:00

Моето дете ще бъде
момиче,
момче
и слънце :)

15.02.2009

2009-02-15T18:29:00.003Z

Не искам да слушам теории разни
за своя живот, за живота на другите.
Той е такъв, какъвто си го направим -
нито по-лош, нито по-хубав.
* * *

Уморена от безсъние нощта ми
кротко прилягва във скута на утрото
със меки пръсти то приласкава я -
топли като бебешки устни.

Говорят си тихо, почти съзаклятнически,
бързат да изрекат всичко

* * *
Между разперените пръсти на дърветата
изтича всичкото униние на зимата
тя се опитва да си тръгне, тъжно крета,
подплашена от дръзкорозовия цвят на сливата.

Изпращам й целувка. Ще ми липсват
студените дни, когато сгушени вкъщи
с цветя прозорците изписвахме
и с тайни заклинания за слънце.

20 ноември 1997 г.

2009-01-21T09:17:00.000Z

За първи път ми е. Влез. Не ме оставяй сама. Не ми позволявай да заспя. Не и тази вечер. Не и този път. Остани. До сутринта, за цяла седмица, колкото искаш. Само остани.

Влез в моята стая, разхвърляй вещите ми, прочети книгите ми, за да ме познаеш. Послушай моята музика, чуй моя смях, за да ти стане след това по-трудно да си отидеш.

Един приятел ми каза, че в стаята му расте трева – ти вярваш ли в такива неща? Вярваш ли, че съм способна да те намразя, само защото те обичам повече от себе си!?

Чуваш ли колко вълшебно пее нощта? Само за нас. Виждаш ли хилядите таласъми, които дебнат нашето щастие!? Сега си тук. А утре? Върви по дяволите! Не се връщай! Не влизай вече в моя дом.....Ще ми трябват няколко живота, за да подредя вещите си,....за да свикна отново да слушам музика сама.....

7 февруари 2001 г.

2009-01-21T09:11:00.001Z

МАЛКА ИСТОРИЙКА

Малкото пластелинено човече наднича из-зад шкафа и ми се плези. Има червени раздърпани косички и големи уши – зелени на цвят. Изплезих му се и аз и го повиках да си играем. “Да, да, че пак да ми дърпаш ушите – не искам!”, отвърна ми троснато и избърса пластелинените си сополи в ръкава на ризката. “Не е вярно. Не съм ти дърпала ушите! Защо си измисляш? И стига си се цупил, иначе днес няма да ти дам бонбон...” – така хитро го изнудих да излезе от скривалището си и да дойде при мен. Човечето оставяше малки пластелинени следички по пода и малко се притесняваше, че цапа, но аз го успокоих с една широка, окуражителна усмивка. Червената му коса припламна на екрана на компютъра ми когато го приближи. То приседна на крайчеца на клавиатурата и любопитно се вторачи в монитора:
- Какво пишеш днес?
- Мъничка историйка за теб , му казах и човечето хлъцна от изненада:
- За мен? И какво правя аз в тази историйка?
- Ами разни весели неща: ядеш плодов сладолед на клечка; имаш си шарени балони и с тях летиш над малкия ни град, говориш си с птиците и облачетата...
- Чакай, чакай...аз такива неща не мога да правя – нали съм от пластелин! Е, бих искал да мога да ям сладолед, но знаеш, че от него ще се вкочаня и няма да мога да се движа; не мога и да пия горещ чай – той ще ме размекне и ще трябва да лежа цяла седмица.......а толкова много обичам чай от ябълка с канела......Веднъж пих такъв – нали си спомняш...и тогава ти ми помогна да се оправя...
- Да сещам се – беше се промъкнал до чашата ми и докато успея да те спра ти започна да се размекваш. Хе-хе и как протестира когато те сложих в хладилника....
Да, да, знаеш ли колко мрачно и студено е вътре – лесно ти е на теб – можеш да правиш каквото си поискаш, а аз...
Човечето посърна и се загледа тъжно пред себе си. Реших да го оставя да потъгува и да допиша историйката му. Бях стигнала до разговора му с една чайка, която се казваше Джонатан Ливингстън и му разкриваше тайните на летенето: “Всичко, което се иска от теб, за да полетиш, е Вяра!” Така му каза Джонатан и се стрелна високо в небето. Направи една красива спирала и му помаха за довиждане: “Вяра...Вяра.....Вяра в собствените сили....сили....Вяра......” Вятърът отнесе последните думи, но пластелинената душа на човечето вече знаеше Голямата тайна на летенето.
- Ей, за мен ли продължаваш да пишеш? - То се беше измъкнало от тъжното настроение и отново игриво въртеше очичките си по екрана.
- Да, за теб. И ако днес си послушен ще има ментов бонбон и приказка за Лека нощ.
- О, страхотно! Колко си мила! Разбира се, че ще слушам. Ще гледам през прозореца сивите гълъби и ще си мисля къде ли ходят по цял ден, какво виждат толкова отвисоко, дали небето се сърди когато го гъделичкат с крилата си...... Ще слушам.
Човечето скочи от клавиатурата и седна тихичко на перваза на прозореца. След малко съвсем забравих за него и отново се пренесох в малката историйка.Сега То се излежаваше блажено на едно пухкаво облаче и ядеше плодов сладолед на клечка – от най-хубавия небесен сладолед. Видях Го как се усмихва и как по брадичката му се стичат ягодови струйки, а то ги събира с езиче. Да, малкото пластелинено човече беше щастливо. Като си изяде сладоледа, То стана и зарея поглед в синята шир – беше готово да полети. И го направи. Имаше Вяра......

Вечерта дадох на човечето голям ментов бонбон, завих го с любимото му шарено одеалце /моя носна кърпичка/ и започнах да му чета историйката. То слушаше притихнало и в очичките му се роди Мечта. Казах му “Лека нощ”, изгасих лампите и също си легнах /с моя Мечта/. .... Сънувах как двамата се реем в небето, яхаме пухкави облачета и си купуваме най-вкусния плодов сладолед от небесния магазин; сънувах и Джонатан, който ни взе със себе си и ни показа магията и силата на Вярата.
Събудих се щастлива. пластелиненото човече беше приседнало на възглавницата ми и се усмихваше:
- Извинявай, но исках да ти благодаря за моята историйка! Ако знаеш само какви красиви неща сънувах.........летях….и ти беше с мен……
Знам.

11 март 1997 г.

2009-01-21T09:10:00.001Z

Блус

Посиняла е кожата сякаш разложена.
Мирише на плесен.
Вкиснал е въздухът – страшна е задуха.
Пътят е тесен.

Дрънчат колелетата; след тях тичат псета.
Слънцето пари, гори.
Каруцата спира, коларят пуши, после умира,
без молитва дори.

Конете кротко пасат, после тръгват на път.
Теглят мъртвец и съдба.
Вървят без камшик, без господар и вик –
вървят по навик -
просто така.

22 януари 2001 г.

2009-01-21T09:00:00.000Z

Като разстреляна съм легнала
върху гърдите на Нощта –
кожата и е ледена,
зърната ме бодат в очите
и млякото,
което се опитвам да изгълтам
има вкуса на дните,
в които ме заченаха,
родиха и ...
убиха.
Блудкаво.
Очите ми ги няма,
но пак ще ти разкажа
съня си – онзи, гадният :
тогава ме обичаше,
обичах те,
обичахме се – сънувахме заедно...
Задавих се.
Млякото потече черно и тъжно.
Спомням си, мечтая...
мъртва съм
и за нищо и никой не ми е мъчно.

3. ноември 2000 г.

2009-01-21T08:56:00.000Z

Отчаяна съм като онзи монах, на който не му стигат дните на Земята, за да прослави Бог! Черни врани летят пред очите ми – някакво пророчество ли е това? Пустинята на съзнанието ми е по-неизбродна от всякога...... търся кервана с камилите, които носят тайните свитъци на Истината. Бедуините пазят Знанието, за да го предадат на децата си, които тичат след прашните каруци и бленуват сняг..... Аз бленувам пясъци – черни и дълбоки, които поглъщат тъгата и разраняват очите. Зимата ме плаши – познавам я, а пясъците са Тайнство, което ме ужасява. Слънцето е толкова ниско над мен, че дъхът му пари съзнанието ми. Змията на Адам и ябълката на Ева са неделимо цяло – Бедуините ги носят в себе си цял живот – това е Истината!
Разтварям се в Теб, не, по-точно те поглъщам и ти се разтваряш в мен. Сливането е неизбежно..... Така сме били орисани – да бъдем едно цяло – Адам и Ева са Вечни. Ние сме Мъжът и Жената! В нас са съзиданието и разрухата – в нас е Животът! В очите ти видях пустинята и кервана. Ти се усмихна с мъдростта на Бедуин и аз разбрах, че съм открила пътя към себе си – Ти си този път. Ти си Истината за мен самата, в теб са моите тайни свитъци. Погалих косата ти – толкова гъста и черна – като моите бленувани пясъци; впих устни в твоите и се изгубих във вихъра на пустинна буря.......... После дойде Змията – ябълка нямаше – още не бяхме готови да се възправим голи един пред друг. Сякаш знаехме всичко за себе си... Нямаше страх, само обожание. Обичахме да се гледаме – непрестанно. Откривахме се един за друг и Ябълка не ни беше нужна. Опитомихме змията и тя ни разкри Истината за себе си, разказа ни своите сънища – как Бог и дава криле и тя става негов ангел-пазител.... Ние слушахме сънищата на Змията – тя също имаше своите Тайни свитъци, но още не беше ги намерила. Тя знаеше, че когато докосне Ябълката, кръгът ще се затвори и сънят и ще се сбъдне.
Моите очи бяха изранени да те гледат; твоите длани бяха протъркани да ме галят – ние бяхме толкова силно отдадени един на друг.... , бяхме избродили толкова много от нашите пустини... , бяхме се научили да се обичаме - Истински!
Гледахме, затаили дъх, преминаващите кервани и нощем вървяхме по следите им – още топли и запазили аромата на хашиша. Бедуините имаха своя Врата към Истината и свой код за разчитане на свитъците. Хашишът не беше за нас – ние имахме нашата Любов. Пясъците ни приласкаха една вечер, танцуваха за нас и запечатаха във вековното си тяло и нашите имена. Пустинята ги изрече насън и ние се случихме наяве...... Пътят беше извървян.
Вече не помня всичко в детайли – останали са ми само аромати, песъчинки в очите и следи по тялото от твоя горещ дъх... Не беше толкова отдавна, но черните гарвани всеки ден пият по-малко от моя извор на спомените. Накрая на дните си няма да помня и това, което сега изплува случайно в съзнанието ми, но... когато с мен се свърши и с теб ще се случи същото, защото ние сме едно цяло. И ще изгорят телата ни заедно, и ще сънуваме своите спомени, и ще пръскаме Истина и Любов по земята. Мъж и Жена – ние ще станем тайнствени спътници на Бедуините, които ще продължат да водят през пустинята кервана със Тайните свитъци. Ти ще ме целуваш с дъха на вятъра и ще ме любиш с порива на пустинната буря. Аз ще се случвам в теб и така ще ни има Завинаги.......................

зимно

2009-01-07T07:14:00.001Z

Котешки стъпки в пресния сняг
отиват право към комина на къщата.
Коледа е светла за всички.

Халюциногенни приказки за "Лека нощ"

2008-02-29T20:55:00.003Z

стъклените топки държахме в ръцете си… те бяха големи, шарени и изпълнени с музика… колко много емоции… почти имах главоболие, но такова - приятно главоболие… цветовете на топките преливаха, стъклената им повърхност беше топла от допира на дланите ни… ние много внимателно притискахме топките до сърцата си - те ни даваха живот, ние им давахме живот - бяхме свързани - неизбежно.

Малко по-далече, в широката част на поляната танцуваха хора - щастливи хора с пъстри дрехи - с дълги воали на главите и широки, везани ръкави… Някои от тях пееха, други шеметно се въртяха, вдигнали очи към небето… слънцето все така не искаше да залезе…

моята стъклена топка започна да се върти… едвам я удържах… погледнах към теб… търсех помощта ти… ти седеше на един червен, объл камък, с очи вперени в хилядите цветове на стъклената магия и тихо се усмихваше:

- Не се страхувай. Ти владееш топката и цветовете в нея. Не се страхувай.

Стана ми леко от гласа ти.. каквото и да беше казал щеше да ми стане леко… Повдигнах се на пръсти, вдигнах двете си ръце нагоре - държах стъклената топка в тях, но в мен вече нямаше страх… Стъклото се разпука тихичко и хилядите цветове излетяха от него в дълга пъстра нишка, устремени към слънцето. Погледнах към теб, усмихнах се, улових шарената нишка и се отпуснах... станах Дъга ... без дъжд.

* * *

- Пак сме самички, казвам на котарака и духвам свещта... бях я запалила вслучай, че дойдеш... обичам... лека нощ...

* * *

Те не знаеха какво правят. Имаха само смътното усещане за нещо нередно, срамно, грешно… все едно бъркаха в пазвата на Божията майка… слепите им очи намираха безпогрешно слънцето по парещите ивици земя… бледите им тела се люлееха на вятъра в една тиха нирвана, почти наркотична. Бяха гладни, а езерото остана далеч зад тях… вървяха, хванати за ръце и следваха музиката - натрапчиво красива, сладникава и синя, бледосиня… краката им се подкосяваха все по-често, устните - нахапани от неизвестното, кървяха… те се целуваха на пресекулки, когато спираха да си починат - кръвта им беше единствената течност, която сега приемаха в телата си… жълтият следобед пълзеше покрай тях протяжно, като стара, уморена змия, а музиката ставаше все по-силна.

Те бяха сами. Съвсем сами. Само двамата. И не знаеха какво правят. Никога не бяха знаели… лепкавият вятър подхвана прозрачните им тела и ги завъртя в спирала към слънцето. Те продължаваха да се държат за ръце - кожата на дланите им беше сраснала от дългото вървене… цял един следобед… дори не можеха да изпищят… дори не можеха да се погледнат… обсебени от музиката…

* * *

Лежа. Очите са плътно затворени. Спомням си облаците и буйната река, която пресича тихото градче. Над нея - старинен мост, извит като гърба на черен котарак. Спомням си….

На левия ми клепач кацна пеперуда. По пърхането на крилата й разбрах, че носи сребърен вятър. Поглеждам се отстрани - сякаш разглеждам картина. Като онези, твоите картини - изрязани носове на сурови, неземни мъже, които гледат без страх. И знаят всичко. И онази жена, дошла със сребристия вятър, сякаш - част от пръстта, с дълга шия и свити устни, сраснала се със земята…

Пеперудата е застинала. Мисля, че тихо ми шепти - на иврит. Това е онази древна пеперуда - на Принцесата от Далечните Зелени Хълмове, която нощем донася покой и сънища - пророчески сънища. Принцесата я храни с нектар от диви цветя и после пеперудата бди над съня й.

Същата тази пеперуда сега е кацнала на левия ми клепач. Усещам, че вече заспивам. Мислено ти пожелавам “лека нощ!” и зная, че на сутринта ще имам Отговорите. Но дали ще имам думите, с които да ги изрека…?!

"Спи спокойно и се усмихвай - мъдростта и щастието са в нас..."

* * *

Натиснах веслата по-силно. Мъглата влезе в дробовете ми и се разстла мързеливо и тежко. Стана ми лепкаво от цялото това притеснение, което ме караше да бързам и да греба все по-усилено. Чувах все по-ясно песните на ангелите и знаех, че съм близо, все по-близо. Загребване, и още едно, и още мъгла в дробовете, и кръв, която избива от порите ми и пълни ладията. Той седи до мен спокоен и нищо не забелязва. Помоли ме да го взема със себе си на другия бряг, защото му било омръзнало да изпраща хората в последното им пътуване. Той също искал да пътува. Старческите му ръце с дълги и остри нокти леко треперят и като че ли шепнат нещо. Той знае всички истории на всички хора. Знае и моята, но не знае края й. А аз го зная. Дробовете ми няма да издържат, мъглата ще ги отрови за броени секунди, след това ще разяде цялото ми тяло и от мен няма да остане нищо. Ладията ще доплува празна до брега и ангелите ще го питат къде съм. Той ще повдигне старческите си рамене с неспокойна въздишка е ще разтвори дланите на ръцете си: „Няма я, а преди малко беше тук...” И ще започнат да ме търсят, ще разпитват всички за мен – и живите, и умрелите. И само аз ще знам къде съм – във всички тях, в сърцата и в душите им.

* * *

Мъх по устните - по бледите й устни, които толкова силно ми напомняха на река… река с изтъняло, но вечно корито, която носи във водите си всички неща по земята - и живота, и смъртта, и песните, и децата, и края… мъхът беше леко сивкав, с пресни оттенъци на лешниково червени черупки… Тя лежеше върху куп сухи листа. Голям и непреодолим куп, който растеше застрашително - сухите листа излизаха на вълни под тялото й, но устните й шептяха Заклинанието и листата, покорни и красиви, тъжно полягаха в краката й.

Някой се молеше за себе си. И тук музиката зачести. И гласовете. Те вече идваха отвсякъде. И ръцете все по-трудно се овладяваха.. и мисълта… - тя тичаше след ритъма… От светлия коридор не се чуваше нищо. Зад стъклената врата светът се укроти, заспа, гушнат и щастлив, и изпълнен поне за миг - миг, колкото една безкрайна нощ.

И после, някъде по същото време, но на хиляди мили от тук, едно мило и свежо-зелено жабче се гмурна с усмивка в блатото, пълно с изящни лилии. Слънцето лъсна за секунди жабешкото люспесто гръбче и после се прозя лениво… Беше обед.

А светлините ставаха все по-ярки и натрапени. Хората бързаха някак си да удължат мига - точно този миг, когато мисълта ти прескача шеметно и не знае къде отива и кога ще спре…

А когато някой има толкова бледи устни, всичко е предопределено и всеки сънува пълна луна три нощи подред. На четвъртата нощ се извива хорото - лудо, самовилско, с много петли и караконджули…, а после изгаря всичката слама, куповете лумват и езиците на огъня пърлят Дявола в ноздрите. Той надушва промяната и слънцето и оголва зъби в небрежна дяволска усмивка …

:)

2007-08-01T17:57:00.000+01:00

Зрънце пазя вътре в себе си.
Обичам го!
Обичаме го двама! :)

...

2007-05-16T14:18:00.000+01:00

Човек, когато обича някого, се бори за него.
Бори се със самия себе си,
бори се с обкръжаващата го действителност,
бори се с човека до себе си.
Ти умори ли се да се бориш?
Не ме ли обичаш вече?

закуска за шампиони

2007-03-20T07:29:00.000Z

Прозя се утрото
над паничката с мляко,
протегна се,
разля го
и се изсипа светлината на деня

2007-03-01T10:50:00.000Z

Прилив е. Усещам вълните,
които достигат бавно нозете ми.
Прииждат мощни, решителни, пламенни,
забързани своята част от брега да завземат.
Потъвам в безвремие - толкова сладко е,
не искам да мисля трезво сега,
копнея спокойствие, копнея притихване,
копнея покой пред мойта врата.
Отпускам се бавно,
вълните ме носят
и приласкават ме в тишина,
искам да се изгубя - съвсем да се изгубя
от погледа на тази земя...

парчета

2007-02-26T16:51:00.000Z

Парчета от вчерашни мисли се валят поизстинали
в напуканата кутия на неправилния ми череп
Подбутвам ги гнусливо с посинелите си устни -
не искам да ги изричам на глас - остарели са.

Да изядеш живота

2007-02-19T20:20:00.000Z

Забивай здраво зъби
не го жали - храна е
за тялото ти уморено
дъвчи, преглъщай,
късай залъци и
пий солта от раната на времето
Не мляскай шумно
некултурно е,
не се уригвай
нямаш ли задръжки?
Ако поискаш допълнително,
недей се чуди,
че ще те пратят в лудница...
Един живот живеем всички,
една храна ядем, една помия
един единствен, мамка му,
един единствен си,
изгризваме те...
Що за орисия?!?

една земя

2007-02-19T20:08:00.000Z

Кръвта потича бавно - на пресекулки,
като задъхано предупреждение за смърт...
Написал си писмо със странни букви,
които не говорят, а крещят.
И смяташ, че това е всичко,
че след малко,
ще те обгърне сънна тишина...
Постой, приятелче, почакай малко!
А имаш ли билет за Другата земя?
И кой ли те излъга, че там ще се откриеш,
че там ще пиеш изворна вода....
не искам да съм лош пророк,
обаче...
земята е Една.

истината

2007-02-19T20:02:00.000Z

Свидетели сме на собственото си падение.
Всеки ден... потъваме и се изгубваме по малко
там, където няма имена,
там, където сме просто частици от цялото,
там, където спираме да мислим,
там, където забравяме духа и помним само тялото...
Оставаме без дъх,
протягаме ръце
и търсим себе си,
но късно е...
това лице...? във огледалото...
оголено, оглозгано, изсмукано...
изгладено като яйце...
не го познаваме...
и чуждо е когато се усмихва,
когато плаче...
това лице не помни себе си,
и вижда в огледалото палача си.

офисно

2007-02-15T15:25:00.000Z

Тънки ивици небе - като щори,
преминават пред очите ми
през прозореца кипи море -
хора се надбягват в изнемога.
Стъкленият похлупак ме пази
да не скоча през прозореца
земното притегляне ме тегли -
тегли ме летенето.

за мишлето

2007-02-14T07:57:00.000Z

Спи с мен,
защото моето тяло
познава най-добре
извивките на твоето тяло.
Спи с мен,
защото моето тяло
преживява най-силния екстаз
само с твоето тяло.
Говори с мен,
защото животът ни е преплетен
и думите носят нашата енергия.
Говори с мен,
защото обичам гласа ти
и твоите мисли са важни за мен.
Смей се с мен,
защото щастието извира от нас
и трябва да го умножаваме.
Вярвай с мен,
защото заедно сме силни
и можем да постигнем всичко.
Обичам те!

Добро утро!

2007-02-13T05:13:00.000Z

Разпука утрото черупката на тъмнината
приплъзна пръсти розови навън
погали планината и се провикна:
"Ставайте от сън!"

харесва ми

2007-02-12T20:44:00.001Z

Харесва ми да се преследваме –
да лъжем времето и чувствата,
да се издигаме над себе си,
в телата си открили нуждата
от сливане,
от вчустване....
от умножаване
на миговете на забрава и копнеж.....
Харесва ми когато бягаш,
а след това си нежен и горещ...
Харесва ми да се страхувам от очите ти,
понякога така далечни и студени...
а друг път се оглеждам в тях
и виждам се красива....
и спира бързащото време.
Харесва ми.....
харесвам те...
харесваш ме...
болезнено сами сме цял живот
и само в миговете на забвение
сме истински,
сме влюбени,
сме вечни.....
и се стремим един към друг...

заинаги

2007-02-12T20:43:00.000Z

В бялата стая сме сами –
аз и моят Страх,
косите ни – остригани,
събрали слънцето,
са изрусели до болка....
Очите ни – клетки за облаци,
кървят и дерат стените -
търсят простор...

Аз и моят Страх се любим,
чукаме се,
съвокупляваме се...
Той ме изпълва с лудо безвремие...

Стените на стаята прокървиха....
Стана студено.....
Лежахме прегърнати...
Той плачеше – моят Страх,
уплашен от желанието ми
да го изоставя....завинаги!

който иска да вярва

2007-02-12T20:41:00.000Z

От миглите ми се полюшват гроздови зърна
и аз съм Кралицата на Разврата.
В един абзац от своя живот
аз се родих,
повехнах
и преди това умрях...
Само в един абзац
успях да вкуся виното,
в което се оказа, че е скрито гроздето,
което идва от мен...
и аз съм виното...
и живота...
и всичко останало....

той знае

2007-02-12T20:40:00.002Z

Шаманът за последно вика слънцето
и утре вече няма да го има
шаманът знае всичко
само не знае песента на Боговете,
чувал я е безброй пъти,
но думите винаги се губят
сред хората и техните мисли...
Шаманът е обикновен човек,
който просто насън е прегърнал Слънцето
без да се изгори....
любил е Луната
без да се натъжи....

Реката

2007-02-12T20:40:00.001Z

Реката е една
и в нея всички ще се удавим
някой ден...
в ритъма на Смъртта...
и в същата река сме заченати,
и от там сме пили нектара на Боговете,
и в тази река сме кръщавани...
и Слънцето живее в тази река...
и музиката тече в нея –
всичката музика на хората,
които всеки ден посрещат изгрева
с тъжни песни,
живеят и дишат с реката,
изпращат ритъма на Деня
и го давят в реката
и тази музика,
която се ражда заедно с нас,
която плаче и люби...
тази музика е душата на Реката...
и ние сме вълните на Реката,
която е самото Нищо!

човешко

2007-02-12T20:38:00.000Z

Прекършени сме...
Наранявахме се сами,
за да изкупим греха, че ни има,
а не познаваме самите себе си...

* * *

2007-02-12T20:37:00.001Z

Вали. Тихо е.
Дали те има?
Плача. Чакам в здрача
на вечната зима.

Мое

2007-02-12T20:33:00.000Z

Моето Настояще
е отровено
от моето Минало
и ужасено до смърт
от моето Бъдеще...